Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (6) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

4.

Още щом излязоха от таксито и застанаха на тротоара, Боунс скръсти ръце пред гърдите си и направи гримаса.

— Шибан Мадок!

Уилис го изгледа.

— Сега пък за какво врънкаш?

— Трябваше да остана на лодката — отвърна му Боунс и изимитира с престорен фалцет: — „Боунс, ти имаш склонност към приключенията. Ти трябва да отидеш“. Мислиш ли, че не знае, че тук температурата е под нулата?

Уилис поклати глава.

— Човече, първо на първо, ти предложи да дойдеш тук… — извади телефона си и натисна няколко пъти екрана му, за да намери местната прогноза за времето. — … където температурата е пет градуса, а това не е под нулата. Второ на второ, това е може би най-лошата имитация на Мадок, която съм чувал.

— Подлизурко! — завъртя очи Боунс. — Къде другаде бихме могли да отидем, за да търсим информация за Френската и индианска война? В Хонолулу ли?

— Добре де. Нека влезем вътре. Знам колко си чувствителен към ниските температури.

— Това пък какво би трябвало да значи? И да не съм те чул да казваш какво се смалява от студеното!

Уилис само се ухили и се насочи към входа на „Парк Хол“, където се намираше Историческият факултет на университета в Бъфало.

Въпреки подмятанията на Боунс не бяха дошли в северната част на щата Ню Йорк просто поради близостта му с бойните полета на една война, която беше по-стара от самите Американски щати. По време на дългия полет от Южна Африка Боунс се беше обадил на Ейвъри Халси. Ейвъри беше доведена сестра на Мадок и бивша приятелка на Боунс — една от многото — и работеше в един от специалните отдели на ЦРУ, за който Мадок понякога също изпълняваше различни задачи, но преди да се захване с това, беше заемала поста на професор по история. Ейвъри не можа да им каже нищо конкретно, но им препоръча един свой колега и им уреди среща с него.

Още с влизането си в офисите на Факултета по история на петия етаж Боунс забеляза привлекателната червенокоса жена на около трийсет години, седяща зад бюрото на рецепцията. Побърза да мине пред Уилис, за да се запознае пръв с нея.

— Здрасти! — поздрави той и се подпря на лакти на гишето, така че да бъде очи в очи с нея. — Дошъл съм да се видя с доктор Гриър, но изглежда, че първо се виждам с вас.

Жената избухна в смях.

— О, боже мой! Успявате ли да постигнете нещо с подобно встъпление?

— Вие ще ми кажете. Не, почакайте! Става ли да ми кажете утре сутринта, след закуска? Не съм тукашен, така че ще трябва да бъдем у вас.

Жената все още се смееше, но искриците в лешниковите й очи подсказваха на Боунс, че не му се присмива. Или поне не много.

— Предложението ви е много интересно — отвърна тя, — но мисля, че пропуснахте няколко хранения. Още дори не съм обядвала.

— Страхотно! И аз не съм. Да вървим.

— Изкушавам се — усмихна се жената. — Трябваше да се срещам с някого и да си разказваме досадни стари истории, но от друга страна… защо пък не?

Уилис най-сетне наруши мълчанието.

— Да не би случайно да сте доктор Гриър?

— Студентите ме наричат доктор Гриър — отвърна жената, като обърна топлата си и леко закачлива усмивка към него. — Но вие можете да ме наричате Роуз.

— Жената погледна обратно към Боунс. — Ако се държите добре, вие също можете да ме наричате така.

— Когато казвате да се държа добре…?

Роуз поклати глава в престорено отчаяние.

— Божичко, Ейвъри не се шегуваше за вас.

Боунс потръпна.

Въпреки че отношенията му с Ейвъри Халси бяха останали приятелски след раздялата им, все пак си оставаше негова бивша. Нямаше как да разбере какво е направила, за да отрови кладенеца.

— Шегите настрана… — Боунс свали раницата от рамото си и извади един пакет, увит в плат. — Може би трябва да се заемем по същество.

Очите на Роуз проблеснаха нетърпеливо, но тя поклати глава отрицателно.

— Да отидем в моя офис.

После заобиколи бюрото и ги поведе по късия коридор към тясна разхвърляна стая, в която имаше малко, празно бюро, а покрай стената бяха наредени най-обикновени пластмасови столове.

— Това ли е офисът ви? — отбеляза Боунс. — От един професор по история бих очаквал да има повече… неща.

— Държа моите „неща“ другаде — сви рамене Роуз. — Това място е само за консултации със студентите. — Посочи към бюрото. — Е, нека го видим.

Боунс сложи пакета на бюрото и разви плата, за да покаже томахавката. Роуз веднага смръщи чело.

— Това да не е някаква шега? — Гласът й стана няколко градуса по-студен от времето навън.

Уилис се приближи към нея.

— Ако е така, тогава вината е наша, госпожо. Има ли някакъв проблем?

— Широко известно е, че търся брадвичката, която е принадлежала на капитан Стивън Торн. Виждала съм доста прилични фалшификати, но тази прилича на нещо, което сте взели от железарията отсреща.

— Мога да ви уверя, че не е така — възрази Уилис. — Не мога да потвърдя автентичността й, но я открихме в един потънал самолет. Като минимум е на един век.

— Потънал самолет ли? — скочи изведнъж на крака Роуз, а очите й се разшириха за момент. След това отново поклати глава. — Не, съжалявам. Просто не мога да ви повярвам. — Протегна ръка към брадвата, но сякаш нямаше желание да я докосне. — Нали не очаквате от мен наистина да ви повярвам, че тази брадва е била потопена във вода десетилетия наред?

— Вярвайте, в каквото искате — сви рамене Боунс. — Ако не ви се занимава, може би ще ни препоръчате някого, който би се заинтересувал?

Уилис вдигна ръце.

— Нека за момента да направим крачка назад, става ли? Трябва да ни извините, госпожо. Малко сме замаяни от смяната в часовите пояси. Кълна се, че не се опитваме да ви измамим. Открихме този предмет, но не знаем какво представлява. Или пък как се е оказал там. Надявахме се да хвърлите малко светлина върху тази загадка.

Историчката отдръпна ръката си, кръстоса ръце пред гърдите си в поза, която сигурно трябваше да изрази несъгласие, но след това също така бързо посегна към томахавката и я взе. Наклони я така, че лампата над главата й да освети гравирания текст.

— Стивън Торн е бил офицер в колониалната милиция. Служил е при рейнджърите на Роджърс.

Боунс и Уилис се спогледаха с усмивка.

— Госпожо, двамата сме бивши военни — поясни Уилис. — И двамата сме били в училището за рейнджъри. Там ни караха да учим наизуст Правилника на рейнджъра. Правило номер две: „Дръж мускета си чист като стъкло, а брадвата — излъскана до блясък“. В някои поделения на рейнджърите до ден-днешен носят томахавки.

Роуз се усмихна, противно на желанието си.

— За съжаление инструкторите са ви направили лоша услуга. Тези „правила“ всъщност са адаптирани от романа „Поход на северозапад“^[1], който е написан през 1937 г. Боя се, че същинските правила на рейнджърите на майор Робърт Роджърс са много по-прозаични, но сте прави за важността на секирата. — Роуз обърна поглед към Боунс. — Или на томахавката, ако предпочитате… Капитан Торн е воювал с рейнджърите през Френската и индианска война и навярно с времето е сменил няколко томахавки, но според семейната легенда я предал на сина си, който я носил по време на Войната за независимост. Предавала се в семейството от поколение на поколение и влязла в употреба в няколко войни.

Боунс и Уилис отново се спогледаха.

— Един от потомците на Торн е бил на онзи самолет — каза Уилис. — Стигнахме до извода, че е било нещо подобно. Но не знаем името му.

— Казвате, че сте намерили брадвичката на потъналия самолет? — намръщи се отново Роуз. — Под водата?

Боунс кимна.

— На двеста мили от брега на Южна Африка. Самолетът е един от клипърите, които са се произвеждали през трийсетте, но не успяхме да намерим никакви данни за катастрофата.

Роуз нацупи устни, сякаш все още се опитваше да реши какво с мнението й за посетителите, но после изведнъж пое дъх.

— През 1867 г. жената на полковник Зейн Тори, ветеран от Гражданската война, родила дъщеря — единственото им дете — което нарекли Розалин. Розалин си падала мъжкарана и въпреки че не могла да продължи семейната традиция да служи в армията, успяла да си извоюва име като военен репортер за един нюйоркски вестник. Винаги съм смятала, че е носила със себе си рейнджърската томахавка по време на приключенията си, но дори да го е правила, не го е афиширала. Розалин Торн в крайна сметка се омъжила за някой си Джон Фолкън, който всъщност се казвал Джакомо Фалконе по рождение, но си поамериканчил името, преди двамата с Розалин да се оженят. Синът им, Зейн Фолкън, носил със себе си томахавката по време на Първата световна война, през която командвал рота пехотинци. Доколкото знам, Зейн бил последният от фамилията Торн, който притежавал брадвичката.

— Загинал ли е във войната? — попита Уилис.

— Не — не много уверено отговори Роуз. — Съдбата на капитан Зейн Фолкън след войната е предмет на дискусии. Трудно могат да бъдат отделени фактите от измислицата.

Боунс веднага разпозна името.

— Чакайте малко. Значи капитан Фолкън е истински човек?

Уилис втренчи въпросителен поглед в Боунс.

— Чувал ли си за него?

— Аха. Искам да кажа, нещо такова. Срещал съм го като герой в старите булевардни приключенски романи.

Уилис примигна няколко пъти срещу него, без да може да го разбере, така че Боунс добави:

— Нали се сещаш, като Док Савидж или Брок Стоун?

— Съжалявам — поклати глава Уилис. — Никога не съм чувал за тях. Какви са, да не са кечисти?

— Ужас, да не си раснал под някой камък? — Боунс се обърна към Роуз. — Когато бях хлапе, чичо ми. Лудия Чарли, имаше една голяма кутия с такива романи в гаража. Капитан Фолкън, Хърикейн Хърли, Падрето… Човече! Това ме връща в миналото. Поглъщах ги с кориците. А пък той бил истински човек!

Роуз наклони леко глава.

— Също като Бъфало Бил или Дивия Бил Хикок — истински исторически фигури, чиито приключения били преувеличени и доукрасени в евтините романи. Малко вероятно е някоя от историите за приключенията на капитан Фолкън да е истина, но, да… бил е истински човек. И не за първи път някой „намира“ легендарната томахавка на капитан Фолкън.

Боунс погледна настрани.

— Роуз… Розалин. Не е съвпадение, нали? Роднини ли сте?

— Всъщност е съвпадение. Нямаме връзка, поне не знам да има такава. Роуз беше средното име на прабаба ми. Този конкретен клон на фамилното дърво на Торн свършва с капитан Фолкън.

— Как е умрял? — запита Уилис.

Роуз отново си пое дъх.

— Както вече казах, винаги е било доста трудно да бъдат отделени фактите от фантазиите, когато става дума за капитан Фолкън. Прадядо ми е писал книги за него, като е вярвал, че всичко е измислица. Едва по-късно разбра, че част от тях са истина. Или поне той така смяташе.

— Чакайте, прадядо ви да не е бил Додж Долтън? — Боунс се обърна към Уилис. — Това е човекът, който е написал историите за капитан Фолкън.

— Прадядо Додж написал една книга, за която твърдеше, че е цялата истина за това как е търсил същинския капитан Фолкън. — Роуз се поколеба за миг. — Въпросната книга „В сянката на крилете на сокола“^[2] завършва със смъртта на Фолкън. На борда на самолет, който се разбива в морето, след като излита от Антарктида.

— Антарктида ли? — поклати глава Уилис. — Тя е поне на две хиляди мили от мястото, където намерихме отломките.

— В книгата самолетът е прототип на хидроплан с голям обсег на действие. Това съвпада ли с отломките, които сте намерили?

Преди Боунс да успее да потвърди, видя как погледът на Роуз изведнъж се премества към вратата зад тях. Обърна се, любопитен да види какво с привлякло вниманието й, и в същия момент в офиса влетя граната.