Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (57) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

17.

Отначало статуите се движеха бавно, подобно на заспали хора, които бавно се пробуждат. Златната им външност беше еластична като истинска кожа и им позволяваше да се движат с плавни, свободни движения, така че единствените звуци наоколо бяха тупканията на тежките длани върху твърдия бетонен под, докато падналите статуи се мъчеха да се изправят. Тези, които бяха оцелели от маневрата за отвличане на вниманието на Боунс, без да бъдат съборени, просто се задвижиха и се заразхождаха безцелно.

Мадок ги наблюдаваше и търсеше някаква индикация, че са наистина живи, но не видя нищо подобно. Приличаха повече на аниматронни фигури, отколкото на живи същества.

Аниматронни фигури, които бяха големи колкото слонове и очевидно напълно независими.

Наблюденията му бяха прекъснати от звука на автоматен откос. Обърна очи към отблясъците от изстрелите и видя един от хората на Хаузър, който беше заобиколен от движещите се фигури. Куршумите прободоха едната от статуите, но вместо да оставят кратери в мекия метал, изчезнаха в кожата й като камъчета, хвърлени в езеро. Дори се накъдриха вълни от енергия, които се разпространиха настрани от местата на ударите, като се срещаха и гасяха една друга.

Въпреки това, колкото и незначителна да се беше оказала, атаката привлече вниманието на анимираните статуи. Тези, които бяха най-близо до стрелеца, незабавно се обърнаха с лице към него. Може би усетил надвисналата си гибел, мъжът се опита да избяга от кръга, но една златна ръка се протегна бързо откъм сляпата му страна и го откъсна от земята. Статуята — мъжка фигура с къдрава коса и брада — вдигна бандита като кукла и го тръшна върху пода. Мадок чу пращенето на натрошени кости. Другите статуи незабавно вдигнаха юмруци над натрошеното тяло и с нещо подобно на механична ефективност започнаха да размазват мъжа на кървава каша.

Друга суматоха привлече вниманието на Мадок. Погледна натам и видя как гърбът на отстъпващия Хаузър се скрива сред друга група статуи. Кисмет вървеше по петите на брат си, стиснал в ръка готовото за действие кукри. Чак тогава Мадок осъзна, че стихийната реликва е изчезнала. Вероятно Хаузър я беше взел, когато бе тръгнал да бяга. Кисмет достигна статуите миг по-късно, а след това и той се скри сред тях. Статуите също се обърнаха, за да ги последват, тромави, но неумолими.

Мадок сграбчи Леда за китката и се насочи встрани от центъра на хранилището и по-надалеч от развихрилата се касапница. Почувства как очите на някои от статуите се обръщат към него и следват придвижването му, как започват да се насочват към него, сякаш привлечени от маневрите му, но не спря. Отляво се разнесе нова автоматна стрелба — другият бандит — която също така бързо спря. Бързата оценка на ситуацията явно потвърждаваше работната теория на Мадок, че статуите са най-смъртоносни, когато ги нападнат.

— Не стреляйте към тях! — изкрещя Мадок, като се опита да надвика тропота и хрущенето на поредното размазване на човек. Все още стиснал пистолета си, неловко освободи радиото си и натисна бутона за разговор.

— Боунс! Не стреляйте по тези неща! Махайте се от хранилището!

Не изчака да получи отговор, а продължи да се движи, насочвайки се към мястото, където беше оставил другите от групата. Забеляза Гарал и Роуз. Двамата бяха застанали в положение за висок старт, готови да спринтират в мига, в който им се открие път. Намери наблизо Джейд и Джими, които по същия начин се опитваха да избегнат няколкото гигантски автоматични устройства, движещи се в тази посока. За тяхно щастие статуите се движеха много по-бавно от онези, които бяха убили стрелците.

— Бягайте към изхода! — викна Мадок, щом наближи останалите. — Каквото и да стане, в никакъв случай не ги нападайте!

— Накъде е изходът? — попита Джейд, като се приведе, за да избегне бавното замахване на една висока Афродита.

Въпросът смути Мадок. В объркването си беше изгубил напълно ориентация. След като статуите бяха започнали да се движат, да се размотават из хранилището и да му препречват видимостта към стените на помещението, нямаше никаква идея накъде да вървят.

Леда се възползва от момента, за да се освободи от хватката му, но не избяга. Вместо това остана на една ръка разстояние от него, като разтриваше китката си там, където Мадок я беше стискал. Срещна погледа му и обърна глава наляво.

— Натам!

Мадок тъкмо щеше да й благодари, когато нещо го удари по бузата. Беше студено и твърдо като зърно от градушка.

Не, не като. Наистина беше градушка. Навсякъде покрай него се сипеха малки топчета лед, отскачаха от парката му, дрънчаха тенекиено върху статуите или просто се разплескваха мокро върху пода.

„Мокро ли?“ Погледна в краката си и се убеди, че впечатлението му е било вярно. Малките зърна град се топяха върху пода, като оставяха върху бетона големи мокри петна.

— Какво става? — подвикна Роуз през засилващото се трополене.

— Ихорът повишава температурата в хранилището — отвърна Леда. В гласа й не се усещаше никакво напрежение. Все едно че казваше нещо за времето. — Разтапя вечния лед.

Въздухът беше все още достатъчно студен, за да замрази разтопената вода, която капеше от тавана, но съдейки по скоростта, с която ледът се топеше върху пода, температурата продължаваше да се повишава. Сега вече градушката не беше нищо повече от мокра суграшица, която се засилваше постоянно.

Сякаш нямаха за какво друго да се тревожат.

— Трябва да се махаме — подкани Мадок. — Ако дрехите ни подгизнат, ще замръзнем, щом веднъж излезем навън.

— Мадок! Докарай си веднага задника тук! — разнесе се гласът на Боунс, но не от радиостанцията, а като вик. През мъглата от падаща влага Мадок с мъка успя да забележи извисяващата се фигура на приятеля си, който беше вдигнал ръка и му махаше.

Мадок също забеляза нещо. Нещо, което Боунс беше пропуснал. Ужасен посочи към него.

— Боунс! Зад теб!

Боунс се обърна тъкмо навреме, за да види как грамадната подобна на Зевс фигура протяга ленива ръка към него. Той понечи да се завърти, за да я отбегне, но преди да е успял, нещо се блъсна в статуята и я събори на пода. Върху златния робот беше паднал камък, голям колкото лека кола, и го беше разплескал. Ударът разтърси пода и събори Боунс, който се пльосна по очи в посока на Мадок, но веднага след това скочи на крака, тъй като от топящия се вечно замръзнал таван започнаха да се изсипват кал и скални отломки.

Кисмет се промуши под протегната ръка, успя да я избегне на косъм, пусна се по колене и се плъзна между краката на титаничната фигура. От тавана падаха ледени топчета, които се разтапяха под краката му в кишава маса, в която лесно можеше да се подхлъзне, но изправянето беше много по-проблематично.

Хранилището определено се затопляше, пермафростът се топеше, но тази неприятност, заедно с буйстването на съживените статуи, трябваше да отиде на заден план, докато преследваше Хаузър. Изправи се тъкмо когато Хаузър зави рязко надясно и се скри зад други два подобни на колони крака. Сновеше между божествените тела като билярдна топка, опитвайки се да се откъсне от преследвача си. Тъй като реликвата на стихиите го затрудняваше, можеше само да се опита да бъде на няколко крачки напред, но посред статуите, които им се пречкаха, тези няколко стъпки бяха всичко, което му бе нужно.

Златните гиганти се движеха по-бързо и реагираха срещу тях по същия начин, по който бяха отвърнали на атаката на стрелците. Буйстването им беше напълно безсмислено. Ихорът бе заредил телата им с енергия, но без съзнанието на съществата, които някога ги бяха заемали, просто реагираха според някакви примитивни правила, заложени в онова, което би трябвало да бъде мозъкът им. Действията им напомниха на Кисмет за войнствените червени мравки, които се скупчват в отговор на заплаха. Но какво ги караше да ги нападат? Зачуди се дали не е близостта с реликвата. Дали не ги привличаше, дали не я разпознаваха като източник на жизнената си сила? Или Хаузър по някакъв начин я използваше, за да ги управлява. Във всеки случай Кисмет знаеше, че е от първостепенно значение да си върне реликвата, да я разглоби на четирите й части и отново да ги пръсне по четирите страни на света. Ако Хаузър се измъкнеше от хранилището с нея, не можеше да се предскаже какъв ад щеше да се стовари върху света.

Кисмет забеляза отворената врата на хранилището между гората от високи крака. Ако можеше да се добере до него преди Хаузър…

Твърде късно. Брат му вече беше застанал там, а силуетът му се очерта рязко на фона на белотата в семехранилището от другата страна. Хаузър сякаш се поколеба за секунда, но след това изчезна, скри се надолу между редиците от пусти стелажи.

Щом миг по-късно стигна до отвора, Кисмет видя защо беше спрял брат му. Фалшивите врати, които служеха като таен вход към хранилището на „Прометей“, бавно се затваряха. Движението им беше прекалено бавно, за да му попречи да се промуши, но в същия момент разбра каква е истинската причина Хаузър да се забави.

Кисмет щеше да успее да се измъкне, но спътниците му щяха да останат вътре, затворени с армия от безумни разрушителни роботи.

Потърси с очи някакъв знак от Мадок и другите, но не успя да види нещо друго в мъглата, освен гигантските златни фигури, които неумолимо го следваха.

— По дяволите! — промърмори Кисмет. Ето затова предпочиташе да действа сам.

Върна вниманието си към Хаузър, който вече беше прекосил повече от половината разстояние до въздушния шлюз. И в този момент Кисмет се досети какво трябва да направи. Впусна се в спринт след брат си по пътеката между стелажите.

Единственият начин да помогне на останалите беше да спре Хаузър и да си върне реликвата. Ако не успееше, на съвестта му със сигурност щяха да тежат много повече мъртви. Освен това дори не беше сигурен дали ще успее да попречи на вратата да се затвори или пък да съумее отново да я отвори, след като веднъж се е затворила. Майка му може би знаеше, но също беше вътре заедно с останалите.

Тази мисъл само добави към нарастващото му чувство на вина.

Въпреки че беше взел правилното решение — единственото решение — чувстваше се така, сякаш ги бе изоставил всичките на произвола на съдбата. Също както в Александрия, само че много по-лошо.

На петнайсет метра пред него Хаузър вече беше в стоманената предпазна клетка. Затръшна вратата зад себе си с такава сила, че крилата й отскочиха и се отвориха отново наполовина, но Хаузър вече беше изчезнал, устремен към вратите на въздушния шлюз.

Кисмет профуча през входа точно в момента, в който Хаузър влезе в шлюза и практически затръшна вратата в лицето на брат си. Кисмет бе набрал прекалено голяма инерция, за да спре, и се блъсна силно във вратата. Зъбите му изтракаха от удара. Отхвърча назад и се изтърси болезнено върху бетонния под, но скочи в миг и посегна към лоста.

Заключено!

Започна да я тресе непрекъснато, защото знаеше, че ключалката ще се освободи в момента, в който другата врата бъде отново затворена. „Освен ако Хаузър не я остави открехната!“ — помисли си той.

Тъй като не искаше повече да чака, за да провери догадката си, Кисмет промуши върха на своя кукри в процепа между вратите и се опита да ги раздели. Дебелото острие беше повече от достатъчно здраво, за да послужи като лост, но не се бореше само с ключалката. Повишаващата се температура беше увеличила допълнително малко по-високото налягане в хранилището, което принуждаваше вратите да останат затворени. Опита се да вкара кукрито малко по-дълбоко, но облечената му в ръкавица ръка изпусна ръкохватката и се хлъзна надолу по дължината на острието. Сви се от болка, щом острият ръб разряза гортекса на ръкавица заедно с плътта отдолу. Инстинктивно дръпна ръката си назад и я притисна в защитен рефлекс към тялото си. Кръвта вече се процеждаше през разреза в ръкавицата и капеше върху пода, където се образуваха големи тъмночервени петна.

Стисна със зъби палеца на ръкавицата си и я издърпа. Кръвта течеше от порязаното, но Кисмет просто я избърса в предницата на парката си. Ръката му туптеше чак до лакътя. Способността да се възстановява бързо не го правеше неподатлив на болката, но той стисна зъби и се опита, доколкото е възможно, да я игнорира, за да може да продължи опитите си да отвори вратата.

Мощен грохот изпълни хранилището, разтресе пода и предизвика дъжд от ледени късове от тавана. Придружаващата го ударна вълна блъсна Кисмет, хвърли го напред и почти успя отново да го събори.

Бърз поглед през рамо потвърди онова, което вече знаеше, че се е случило. Между успоредните редици на стелажите се виждаше назъбена дупка в задната стена. Божествените тела си пробиваха път през стената. Щом стените на хранилището не бяха успели да ги удържат, нищо нямаше да може. Преди да е успял да се върне към задачата си, отекна нов тътен. Една от златните фигури залитна напред в пустото семехранилище и веднага започна да разблъсква настрана стелажите с намерението да разчисти път към изхода.

Кисмет обърна глава напред, защото на всяка цена трябваше да отвори шлюза. За негово учудване целта му вече беше постигната. Сътресенията бяха извадили вратите от пантите им. Промуши се в шлюза и се втурна през все още отворените външни врати. Зави и се насочи към дългия тунел, който водеше към повърхността, където най-сетне успя да зърне брат си точно в момента, когото излизаше от вратата в другия край на коридора.

Спринтира след него и успя да премине цялото разстояние за около трийсет секунди. Изненада го колко силно се беше задъхал от тичането. Краткото му излагане на подредените в правилен ред реликви явно не беше успяло напълно да презареди батериите му. Въпреки това събра остатъка от силите си и хвърли всичко в преследването на брат си.

Блъсна последната врата и изхвърча сред мрака на арктическото пладне. Чуваше се отслабващият вой на двигателя на моторна шейна. Зад отдалечаващото се тъмно петънце право надолу по хълма се виеше опашка от бял снежен прах, която водеше към не толкова далечните светлини на летището и на самолета, кой го щеше да откара Хаузър далеч заедно с могъществото, което можеше да преобрази света.

Или да го унищожи.

Без нито миг колебание Кисмет се метна върху една от оставащите моторни шейни, запали двигателя и потегли след брат си.