Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (55) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

15.

Четвъртата реликва на стихиите не беше плоча, върху която бяха изписани тайните на алхимията, нито пък беше меч в обичайния смисъл на думата. Представляваше голям зелен кристал, който светеше с ярко сияние, прекалено ярко, за да се дължи просто на отражението от висящите над тях флуоресцентни лампи. Кисмет разбра защо можеше да бъде описан като меч. Кристалът беше плосък, широк около десет сантиметра и дълъг поне шейсет, а в единия си край беше заострен.

Още една подробност го караше да прилича на меч. Беше поставен в двете ръце върху гърдите на фигура, която лежеше върху каменен постамент близо до центъра на хранилището. Фигурата изобразяваше с изумителни подробности атлетично изглеждащ мъж. Подобно на гигантските статуи, които подминаха по пътя насам, цялата изглеждаше направена от злато.

От златната фигура се излъчваше някаква странна енергия. Не беше светлината от изумруда, а нещо различно. Нещо невидимо — бученето на потенциална енергия. Самият кристал сякаш вибрираше едва забележимо, напъваше се в хватката на статуята, без съмнение привлечен от реликвите на елементите, които Хаузър носеше в раницата. Бученето беше или под, или над границата на човешкия слух, но Кисмет го усещаше във всяка клетка от тялото си — смътно, но нарастващо усещане за безпокойство. Опита се да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

— Александър Велики — поясни Леда, въпреки че Кисмет вече се беше досетил.

— И Александър ли е бил един от древните? — запита той.

— Не, просто човек, който се мислел за полубог. Когато умрял, тялото му било поставено в златен ковчег, отлят по неговата форма. Според някои исторически източници златният ковчег бил заменен от Птолемей X с друг, направен от стъкло. Златото било претопено, за да плати дълговете, които натрупал от воденето на войни за запазването на трона, който бил отнел от по-стария си брат. Това деяние разгневило гражданите на Александрия до такава степен, че го детронирали, прогонили го в изгнание и в крайна сметка го убили. На практика свещениците на Хермес организирали една голяма измама. Дали на Птолемей злато от собствената си съкровищница и направили точно копие на статуята на Александър, която сложили в стъкления саркофаг. Тази златна обвивка, която съдържала тленните останки на Александър, била скрита в тайна гробница под Серапеума, където останала необезпокоявана и в крайна сметка била забравена. — Леда вдигна очи към него. — Докато не я намерихме и не я донесохме тук.

— Защо са били нужни всичките тези хитрости?

— Очевидното обяснение е, че свещениците почитали Александър и действията на императора им се видели като светотатство. Но нашите проучвания достигнаха до различно обяснение. Тялото на Александър било радиоактивно.

Кисмет потисна желанието си да се отдръпне назад. Това ли беше енергията, която усещаше? Знаеше, че може да се възстанови почти незабавно от повечето наранявания, но радиоактивността не беше същото като нож или куршум. Всъщност беше точно обратното, защото привидното му безсмъртие беше резултат от бърза клетъчна регенерация. Тъй като гама-лъчите нанасяха сериозни вреди на клетъчните ядра, като пораждаха потенциално смъртоносни мутации, бързото му възстановяване можеше всъщност да провокира експлозия от ракови образувания в тялото му.

— Нивото е едва малко по-високо от фоновата радиация — добави Леда. — Въпреки че преди две хиляди години е възможно да е било източник на притеснения, ако не е бил изолиран зад защитния слой от злато. — Леда замълча за миг. — Предполагам, че си запознат с историята на смъртта на Александър?

— Знам, че е умрял млад. На малко повече от трийсет години. От коремен тиф, ако не ме лъже паметта. При все че някои смятат, че е бил отровен.

— Бил е отровен, но не от съперници или врагове.

— Радиационно отравяне?

Леда кимна.

— Открил аномалията във Вавилон, в Есагила^[1]. Вратата към тайната камера се отворила пред него. Може би наистина е бил потомък на древните. Днес много хора все още носят следи от тяхното ДНК. Например баща ти — приемният ти баща, Кристиан Гарал. И неговият дядо, Адам Гарал. Не можем да кажем как — дали посредством опити, или пък мистериозно знание, което по някакъв начин е оцеляло през вековете — но Александър разпознал, че аномалията, този изумруд, е източник на невероятна мощ. Вярвал, че може да го използва, за да произведе еликсир, който не само ще му даде безсмъртие, но и ще го преобразува в бога, за който вече се смятал. За негово нещастие процесът по създаването на еликсира отделил смъртоносна доза радиация. Ето затова отказали да го отведат в храма. Знаели, че няма да се възстанови и че всеки, който влезе в контакт с него, също ще бъде поразен. Освен това знаели, че ако обвият тялото на Александър в злато, ще бъдат защитени.

— Грешката му била там, че се опитал да създаде еликсира само с помощта на едната аномалия — обади се Хаузър, който проговаряше за първи път, откакто бяха влезели в хранилището. Все още държеше за ремъците раницата, която беше увиснала във въздуха на няколко крачки от златната фигура.

— Значи искаш да получиш еликсира? — поклати глава Кисмет. — Но защо? Нали вече си безсмъртен?

Хаузър се ухили.

— Нима мислиш, че всичко е само заради това? Кажи ми, братко, чел ли си текста на Табула Смарагдина?

Всъщност Кисмет беше прочел няколко различни превода на текста.

Хаузър продължи:

— Текстът претендира, че съдържа тайната формула за създаването на материя прима — първичната материя, от която са създадени всички останали вещества във вселената.

— Искаш да кажеш водород? — парира Кисмет с доста голяма доза сарказъм.

— А! Много добре! Значи все пак не си проспал всички уроци по физика. Последователите на херметизма в миналото са имали някакви рудиментарни познания по ядрена физика по свой уникален начин. Целта на формулата била не как да се идентифицира материя прима, а как можеш да я създадеш от нищото и впоследствие да я оформиш във всичко, което пожелаеш — злато, лекарство, каквото си помислиш. Александър опитал да направи точно това и именно то го убило.

— Как е успял да го постите само с помощта на една от стихийните реликви? — запита Кисмет.

— Кой да ти каже? Може би е опитал да използва същински огън, земя и вода. — Хаузър махна презрително с ръка. — Сигурно е само, че Изумруденият скрижал — не онзи там кристал, а древният херметически текст е ключът към разбирането как може да бъде постигнато това. „И тъй както всички неща ги е имало и са възникнали от едно с помощта на едно, така и всички неща се раждат от същото това едно нещо… Слънцето е бащата, луната е майката, вятърът го е носил в търбуха си, земята му е била дойка. Бащата на всичко съвършено в целия свят е тук. Силата или мощта ще стане цяла, ако бъде превърната в земя“. Най-старият трактат по ядрена физика, преведен от сър Исак Нютон. Но също така — точна инструкция как да бъде овладяна мощта на самото съзидание, като се използват аномалиите. Както знаеш, всяка от тях представлява една от първичните стихии. Това, което наричаш Апекс, символизира огъня. А също така Слънцето или бащата. Сферата, която намерих в Антарктида, е водата, но освен това е Луната, майката.

Кисмет знаеше, че всъщност Мадок и Роуз бяха открили сферата, но остави Хаузър да си присвои заслугата.

— Мислех, че Земята би трябвало да представлява нашата майка?

— Според най-древните традиции Луната е богиня и тъй като тя създава приливите, които преди всичко въздействат върху океаните, става ясно, че Слънцето и Луната съответно представляват огъня и водата. Останалата част от абзаца, разбира се, го прави напълно ясно. Вятърът и Земята са ясно идентифицирани. Обсидиановото огледало е символ на Земята, а това… — Хаузър посочи към зеления кристал — символизира въздуха. Утробата, от която се ражда материя прима.

Преводът на Нютон дава точни инструкции: „Внимателно, с голямо усилие раздели земята от огъня, финото от грубото. От земята се издига към небето и отново се спуска към земята, и събира силите на нещата по-висши и по-низши. И по този начин ще добиеш славата на целия свят“.

Кисмет се опита да разгадае инструкциите.

— Разделянето на земята от огъня ми звучи като ядрено делене.

— Не мислиш достатъчно буквално — възрази Хаузър. — Нютон е описвал физическата подредба на аномалиите.

Изображението върху картата таро Магьосника, която беше намерил в дневника на Адам Гарал, проблесна в ума на Кисмет — божествен магьосник, когото първоначално определиха като римския бог Меркурий, но вероятно представляваше Хермес Трисмегист, заобиколен от символите на стихиите, които премята в ръцете си като жонгльор. — Земя и огън. Апексът и Магна на илюзията. Значи трябва да ги държим разделени?

— Не просто да ги държим разделени. Преводът на Нютон ни дава една загадка. Раздели финото от грубото. От двете оставащи, въздух и вода, кое би определил като фино?

— Въздухът?

— Съгласен. Минаваме към следващата част. Издига се от земята към небето. Логически земята ще бъде под огъня и небето, така че трябва да подредим четирите елемента вертикално, като твоя Апекс е най-отгоре. Изумрудът е под него. След това огледалото и най-накрая сферата. „И по този начин ще добиеш славата на целия свят“. Какво ще кажеш, братко? Да опитаме ли? — Хвърли му вълча усмивка, след което метна раницата към Кисмет, който я хвана машинално.

Кисмет веднага почувства магнетичното привличане между реликвите и му се наложи да се наклони малко назад, за да запази равновесие. Докато стоеше и се бореше да не падне, предишното му безпокойство прерасна в замаяност, сякаш му се виеше свят. Поклати глава. — Това е твоя фантазия, а не моя.

Хвана по-здраво ремъците и се приготви да подхвърли раницата обратно, но Хаузър вдигна ръка, за да го спре.

— Напротив, настоявам!

Изведнъж Кисмет разбра истинската причина, поради която Хаузър го беше довел със себе си.

— Какво има, братко? Да не би да се притесняваш, че не си чак толкова безсмъртен, колкото си мислеше?

Хаузър сви рамене.

— Защо да рискувам, като съм те довел тук да свършиш черната работа вместо мен?

— Не се ли боиш какво мога да направя с толкова много сила? — отвърна Кисмет.

Хаузър се усмихна, сякаш предположението го беше развеселило.

— Дотук бяхме с мита за добрия син, нали, майко? — очите му останаха впити в Кисмет. — Наистина, братко, за толкова глупав ли ме смяташ? Част от хората ми останаха в Александрия с инструкции относно приятелите ти в гробницата на Александър. Ако не им се обадя до… — Хаузър направи цяло шоу от поглеждането на часовника си, но после се разсмя. — Ами нека да кажем, че ако не им се обадя в следващия половин час, ще взривят една доста голяма бомба при входа на развалините. Помогни ми, за да помогнеш на приятелите си. Опонирай ми и ти гарантирам, че ще умрат. Тик-так, братко, тик-так.

Кисмет погледна към майка си. Леда ги гледаше с неприкрит интерес — нейните деца решаваха тайните на сътворението, като се приготвяха да получат контрол над самите небеса. В изражението й нямаше дори следа от загриженост.

— Направи го, Ник. В теб тече кръвта на титаните. Няма да си навредиш.

Кисмет я погледна унило. Не очакваше Хаузър да удържи на думата си по отношение на Мадок и останалите, но до този момент се бе надявал, че ще намери начин да вземе една от реликвите и да избяга. С новата заплаха не му оставаха никакви опции.

— Предполагам, че си помислил за всичко — промърмори той.

Вътре в раницата трите реликви бяха залепнали заедно от същото магнетично привличаше, което ги теглеше към изумруда. Основата на Апекса беше идеално центрирана върху обсидиановото огледало, кое то на свой ред се беше притиснало към сферата по такъв начин, че върхът на синия пирамидален талисман сочеше надалеч от изумруда. Подредбата беше прекалено точна, за да бъде случайна или неволна. Реликвите на стихиите се опитваха да се подредят сами, точно както го бе описал Хаузър, но една липсваше. Апексът, който представляваше огъня, беше в допир с Магна на илюзията, представляваща земята.

Хвана ги и се опита да ги раздели, но привличането беше прекалено силно.

Спомни си инструкциите от Изумрудения скрижал: „Внимателно, с голямо усилие раздели земята от огъня, финото от грубото“.

„Внимателно, с голямо усилие — помисли си Кисмет. — Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?“

— Сигурно значи трудна работа — промърмори на глас. Но как? Нямаше достатъчно захват, за да постигне нещо повече от леко помръдване.

Но отговорът беше очевиден.

В легендата Александър Македонски беше използвал меча си, за да разсече Гордиевия възел, и по този начин бе решил един сложен проблем с пряко действие — с груба сила. Върху картата таро, а също във видението си за Изумрудения скрижал Кисмет беше видял меча на Александър. Не можеше да каже дали историята за Гордиевия възел е буквална или алегорична, но му стана ясно, че за да отдели земята от огъня „внимателно, с голямо усилие“, щеше да му потрябва изумрудът.

Остави реликвите да го придърпат по-близо до златния ковчег, но с всяка стъпка се чувстваше все по-слаб. Не беше Супермен, но зеленият кристал му действаше като криптонит. Колкото повече напредваше, толкова повече се засилваше притеглянето, побеждаваше го, дърпаше го напред, докато накрая раницата не се допря до изумруда. В същия момент скъпоценният камък се освободи от изваяните ръце на статуята, извъртя се и прелетя оставащото разстояние. Чу се характерен звън, щом камъкът проби плата на раницата и се опря в сферата, като щръкна навън като стрела, забита в ябълка. В същото време раницата се усука и падна на пода на хранилището по такъв начин, че изумрудът сочеше право надолу. Платът на раницата се плъзна по дължината на изумруда и се събра в безформена купчина около него. Показаха се четирите реликви, събрани заедно може би за първи път изобщо. Останаха обърнати нагоре, едва докосващи пода, в идеален баланс, сякаш се намираха на върха на жироскоп, но без да се въртят.

Кисмет можеше да почувства енергията, която излъчваха — невидима, безшумна, но при все това осезаема. Изсмукваше живота от него. И знаеше защо. Реликвите не бяха подредени правилно. Трябваше да ги разедини и да ги пренареди по правилния начин.

„И като го направя? Тогава какво ще стане?“

Приближи се още, обви с лявата си ръка сферата, за да има опора, след което сграбчи Апекса и го дръпна с усилие, което сякаш отне последните оставащи му сили. Апексът се съпротивляваше упорито, сякаш двете реликви бяха споени заедно на атомно ниво, но след това, точно когато бе готов да се предаде, се откъсна и остана в ръката му.

Почувства го, че се дърпа в дланта му, че се напъва да се съедини отново с другите, подобно на мощен магнит, но самото разделяне на едното парче от пъзела сякаш намали отслабващия ефект на съединените артефакти. Без да го изпуска, Кисмет се наведе и протегна ръката, в която държеше Апекса, за да вземе изумруда.

Зеленият кристал отказа да се отдели, но успя да го завърти настрана от пода.

„Раздели земята от огъня… Изумрудът трябва да бъде между огледалото и Апекса.“

Плъзна пирамидата по дължината на кристала и я постави в противоположната на сферата точка. Апексът сякаш изскочи от ръката му и се намести сам така, че върхът на изумруда беше точно в средата на основата му.

Позволи си да въздъхне облекчено. Поне с тази част се бе справил.

Стиснал в едната ръка изумруда, а в другата огледалото, започна да дърпа двата обекта един към друг, като ги влачеше по повърхността на сферата, докато най-накрая не се опряха. Продължи да натиска, като повдигна единия ръб на огледалото така, че другият му ръб, който беше по-близо до върха на изумруда, се наклони настрани и в същото време натисна кристала нагоре, в посока на огледалото…

Реликвите подскочиха в ръцете му, изумрудът се плъзна към центъра на огледалото, сякаш изведнъж беше разбрал къде трябва да се намира. Веднага след това събраните предмети се преобърнаха нагоре и се завъртяха в ръцете на Кисмет, докато Апексът не посочи право нагоре. По дължината на изумруда започна да пулсира светлина, която пътуваше надолу от Апекса и се скриваше в мастиления мрак на Магна на илюзията, но след миг нещо като мъниста от живак започнаха да се появяват по повърхността на обсидиановото огледало, да се вливат заедно и да текат през ръба надолу по сферата. Но вместо да се изтърколят по заоблената повърхност на голямото кълбо, мънистата изчезнаха, сякаш бяха попити от сюнгер. След няколко секунди самата сфера започна да грее, подобно на огромна черна крушка. Но светлината излизаше не от волфрамова нажежаема жичка, а по-скоро от езерцето блестяща живачна амалгама, която започна да се стича към дъното във вътрешността на сферата.

Имаше още една друга, значителна промяна. Кисмет все още можеше да усети невидимата енергия, която се излъчваше от новосъздадения обект, но качеството й беше друго. Вече не се чувстваше така, сякаш изцеждаха живота от него. Точно обратното, изпитваше прилив на енергия. Буквално някаква топлина, която се разливаше в тялото му, гъделичкаше крайниците му и ги сгорещяваше неприятно в дебелите му зимни дрехи.

Въпреки това физическият дискомфорт беше най-малката му грижа. Сега разбра какво се бе надявал да постигне Хаузър.

„И по този начин ще добиеш славата на целия свят.“

Реликвите на стихиите създаваха материя прима — първичната материя, материала, от който беше създадена вселената.

Но учените на „Прометей“ й бяха дали напълно друго име.

Ихор. Кръвта на боговете.

Гориво за армията от божествени тела.