Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дейн Мадок (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Elementals, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радослав Христов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Ууд; Шон Елис
Заглавие: Стихиите
Преводач: Радослав Христов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-969-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14014
История
- — Добавяне
2.
Седнал удобно в апартамента си в предградията на Вашингтон, Джими Летсън гледаше видеото от камерата на „Ума“. Остави целия запис да свърши, преди да го върне към мястото, за което смяташе, че показва най-добре разбитите самолети, и натисна паузата. С помощта на още няколко щраквания на бутоните на мишката успя с лекота да отдели очертанията на летателното средство, след което създаде триизмерен модел. После го сравни с моделите в „Самолетната идентификационна база данни на Джейн“[1].
— Фасулска работа — обяви Джими трийсет секунди по-късно. — Останките са от „Боинг 314“, наричан понякога „Клипър“.
Разговорът им през Скайп премина през многобройните прокси връзки в мрежата на Джими и достигна до компютъра на Мадок на другия край на света за няколко секунди. После отговорът му премина по обратния път.
— „Клипър“ ли? Една от летящите лодки от трийсетте години на миналия век?
— Не е ли същият като самолета в „Похитителите на изчезналия кивот?“ — намеси се Боунс. — Експресни услуги „Червена линия“?
Джими се усмихна.
— Именно. Въпреки че тази сцена е анахронизъм. Модел 314 е излязъл от производство през 1938 г., което е две години по-късно от предполагаемото време на действие в „Похитителите“.
— Какво можеш да ни кажеш за този самолет по-специално? — попита Мадок.
— Не много без бордови номер или някаква друга идентификация. — Джими набра нещо на клавиатурата. — А! Странно! — Зачете се отново в данните на екрана с вид, сякаш бе изпуснал нещо важно.
— Кое е странно?
— Ами оказва се, че са били произведени само дванайсет самолета „Клипър“, което обикновено би свело търсенето до проста елиминация. Но изглежда, че за всичките дванайсет се знае къде точно се намират. Само два от тях са катастрофирали, но нито един от тях не е падал някъде близо до вас. При това и двата са потънали на място. Всички останали са били разглобени за части.
— Има ли някаква вероятност тези данни да са грешни?
— Възможно е — призна Джими. — Флотилията от клипъри е била привлечена на военна служба. Може би един от тези самолети е бил реквизиран за извършване на секретна мисия и за да я прикрият, са го записали като предаден за вторични суровини.
— Ами по-малкият самолет?
— От него не е останало достатъчно, за да мога да приложа магическия си метод. Добър съм в работата си, но не чак толкова.
— Струва ми се, че нещо го увърташ — обади се Боунс след миг.
— Де да беше така — отвърна му Джими. — Но дори да можех да сведа търсенето до специфичен дизайн на самолетния корпус, пак щяхме да имаме стотици възможности. Освен това, за разлика от по-големия самолет, стотици биплани са се озовали в частни ръце. Някои от тях навярно летят до днес.
Докато чакаше да се изтегли файлът с видеото, Джими опитваше да потърси информация с различни комбинации от термини като: „Клипър“, Африка, катастрофа, изчезнал. Единият от катастрофиралите „314“ първоначално носел името „Клипър Кейптаун“, но паднал край бреговете на Португалия, на хиляди мили от мястото, където Мадок беше открил потъналия самолет. След няколко минути се отказа от търсенето. За разпознаването на малкия самолет щеше да му се наложи добре да се порови, което по един странен начин го радваше. Обичаше предизвикателствата.
Компютърът му бипна, за да го уведоми, че прикаченият файл е пристигнал. Отвори го и видя, че е снимка на брадва с остър шип в задния край. Металът беше тъмен, почти черен, без никакви признаци на корозия. На втората фотография беше заснет отблизо ярко осветеният надпис.
Стивън Торн
28 април 1758
— На тази дата е роден президентът Мънро — обади се Мадок. — Съмнявам се, че има някаква връзка.
Джими знаеше, че Мадок не би прибягнал до помощта му, преди първо да си опита късмета с играта на Гугъл, но пък Мадок не беше професионален изследовател.
— Това е точно по средата на Френската и индианска война[2]. Томахавките са били раздавани на колониалната милиция. Нали знаете, че не са ги ползвали само индианците?
— Без майтап? — промърмори Боунс със съвсем лек сарказъм. — Значи оня филм с Мел Гибсън не е бил пълен боклук?
Джими пропусна коментара му.
— Предполагам, че въпросният Торн е бил офицер от колониалната милиция. Представяте ли си, всички тези събития са добре описани, но повечето все още не са дигитализирани.
— Работната ни теория е, че томахавката е била семейно наследство, което е принадлежало на някого от членовете на екипажа — каза Мадок. — Някой от наследниците на Стивън Торн. Ако можеш да проследиш родословното му дърво, може би ще успеем да разберем кой е бил той и оттам да открием какво е правел на този самолет.
— Идеята не е лоша. Определено ще опитам. — Джими прелисти резултатите от повърхностното си търсене. — Торн е било доста разпространено фамилно име в колониална Америка. Особено в Ню Йорк. — Почука с пръсти по бюрото си. — Може би ще успя да стесня малко търсенето, но съм ограничен от това, което е качено в базите от данни онлайн, а те са само малка част от достъпната информация. Най-добрата ви опция е да разговаряте с историк, с някой, който специализира в колониалния период. Покажете му томахавката и най-вероятно ще ви надуе главите от приказки.
Мълчанието продължи прекалено дълго, за да бъде просто резултат от закъснението във връзката. Мадок чисто и просто я беше прекъснал, защото гореше от желание да се заеме с проблема, който обещаваше да бъде истинска историческа мистерия.
Така, както Джими виждаше нещата, имаше три възможни решения.
Първото беше, че предварителната преценка може би е била погрешна. Първоначално беше отхвърлил тази възможност, тъй като нямаше друг самолет, който да отговаря както на размерите, така и на формата на самолетния корпус. Най-близката подобна машина, „Мартин М-130“, имаше подобен профил, но беше с почти шест метра по-къса от „Боинг 314“. С подобряването на аеротехнологиите по време на войната нуждата от големи самолети с възможност за кацане на вода намаляла. Дизайнерите започнали да отдават предпочитание на корпусите с обтекаема цилиндрична форма, за разлика от клипъра, който беше практически с правоъгълен профил.
Второто възможно и най-вероятно решение беше това, което бе предположил Мадок — умишлена или случайна грешка в историческите записи. Започна с проверка на точността на данните относно съдбите на дванайсетте клипъра, които успя да проследи чак до настоящето. Когато почувства, че е изчерпал тази линия на разследването, премина към третата възможност: съществуването на тринайсети „Клипър“, за който няма записани данни.
Реши, че по този начин ще убие с един куршум два заека, и тайничко провери — Мадок щеше да употреби думите „разби системата“, но на Джими не му харесваше този термин — архивите на „Боинг“, като търсеше повече подробности за самолетния проект „314“. Прекара повече от половин час в прелистване на записите за дванайсетте известни самолета, преди да разшири параметрите на търсенето, за да провери дали е съществувал фаталният тринайсети номер. Забеляза, че бордовите номера на клипърите бяха в диапазона от NC18601 до NC18612, с три изключения — седмият, осмият и десетият самолет бяха продадени на Великобритания, където им бяха издали нови бордови номера. Хрумна му да потърси за самолет с номер NC18613, а след това с NC18600, но не получи никакви смислени резултати. Опита няколко различни подхода без особен успех, преди да реши да спре за малко търсенето. Ако не попаднеше на нещо друго, вероятно можеше да получи отговори или поне по-добре зададени въпроси на някой от форумите за история на самолетите. Щракна върху кръстчето в ъгъла на прозореца на браузъра и се изправи, за да раздвижи краката си.
Когато погледна пак към екрана, видя, че браузърът все още е отворен. Намръщи се, премести курсора отново върху символа „X“ и щракна върху него, но прозорецът отказа да се затвори. Опита с комбинация от клавиши, но само получи съобщение в горната част на прозореца: „Приложението не отговаря“.
Джими Летсън изведнъж усети, че го облива студена вълна. Бързо натисна комбинацията от клавиши, която изкарваше мениджъра на работещите приложения, но компютърът му сякаш го игнорираше.
За един обикновен компютърен потребител нещо подобно би било досадно, но Джими се почувства така, сякаш се беше надвесил над бездната.
Някой беше забелязал проникването му.
— Не е възможно — прошепна Джими. Но какво друго обяснение можеше да има?
Без да се поколебае нито миг, натисна главния прекъсвач, който спираше тока не само за компютъра му, но и за мрежата от рутери и повторители, с които криеше физическото си местонахождение в световната мрежа.
Рискът, че може да го хванат, отдавна беше престанал да бъде източник на вълнение за Джими. Пазеше в тайна нелегалните си прониквания и използваше допълнителна верига от прокси връзки, за да намали възможността някой да проследи обратно мрежовия му адрес. Мрежата от повторители, която покриваше две цели предградия във Вирджиния, беше последната му защитна линия, която премахваше възможността физическото му местоположение да бъде открито чрез IP-адреса му. Системата беше бомбоустойчива, беше сто процента сигурен в нея…
Почти сто процента.
Изчака деветдесет секунди, преди да рестартира и да зареди отново системата, като отваряше програмите една по една и в същото време провеждаше диагностика, за да провери дали нещо не е било променено. Най-накрая включи отново мрежата от повторители и се свърза с интернет.
Въпреки че поддържаше в апартамента си съвсем умерените двайсет градуса, Джими се потеше.
— Нищо не е станало — повтаряше си на глас. — Просто се плашиш от сенките, майсторе.
Намери записите от връзките, осъществени през веригата му от IP-прокси сървъри, но стигна само дотам. Когато се опита да отвори файловете, получи съобщение за грешка, което го информираше, че трябва да се свърже със системния администратор.
— Блокиран съм — прошепна Джими.
Отново натисна прекъсвача, изправи се бързо и отстъпи назад от компютъра си, сякаш беше нажежен до червено.
Въпреки начина, по който Холивуд го представяше, проследяването на нечий IP-адрес, особено когато връзката минава през множество международни анонимайзъри, е труден и отнемащ време процес. Фактът, че някой беше блокирал достъпа му до журналните файлове, намиращи се на сървъри в шест различни страни, така че практически да му попречи да изтрие цифровите отпечатъци, които беше оставил, означаваше, че е разбудил някакъв много страшен спящ великан.
Нямаше как да изтрие началния IP-адрес, това беше сигурно. Неизвестният ловец щеше да го проследи обратно до едно модно кафене, което Джими никога не беше посещавал, и с това историята щеше да приключи, ако никога повече не се възползва от същия IP-адрес.
Или поне така се надяваше.
„Ами ако намерят повторителите?“
Поклати глава. Беше само една игла в купа сено. Всичко щеше да бъде наред, стига само известно време да снишава глава.
Но може би беше време за една приятна ваканция. За едно дълго пътуване.
Докато отиваше към вратата, се зачуди в какво ли точно се беше забъркал по случайност. Не можеше да повярва, че катастрофата на един осемдесетгодишен самолет е толкова голяма тайна, че да се наложат такива бързи и решителни действия, но какво друго обяснение можеше да има?
Трябваше някак си да предупреди Мадок. Да му каже да се оттегли, да се сниши.
Ако не беше вече прекалено късно.