Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (58) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

18.

Бързо стана ясно, че златните гиганти са изгубили интерес към Мадок и останалите. Това беше добрата новина. Лошата беше, че оживелите статуи сега се бяха скупчили край единствения изход от хранилището дупка, която бяха пробили във фалшивата стена, разделяща хранилището на „Прометей“ от празното семехранилище.

Още по-лошата новината беше, че пермафростът над тях се топеше бързо и се свличаше даже още по-бързо.

Мадок държеше едната си ръка над главата си, за да се предпази от падащите камъни и кал. Ефектът беше символичен, но поне предпазваше очите му от калта.

— Когато научих, че това място се нарича „Хранилището за деня на Страшния съд“, си помислих, че имат предвид нещо друго! — изкрещя Боунс, за да надвика грохота. Погледна през рамо към останалите, които се влачеха за него. — Къде е Кисмет?

— Отиде напред — отвърна Мадок. Знаеше, че нещата не са толкова прости, но техният нов „приятел“ отново беше взел едностранно решение и ги беше изоставил.

Боунс явно се чувстваше по същия начин.

— Отново? Заеби го тоя! Отписваме го от отбора! — Погледна към Кристиан Гарал и Леда Хаузър и сви рамене. — Съжалявам, ама хлапето ви не струва.

Гарал направи извинителна гримаса, но лицето на Леда оставаше маска, лишена от емоции.

— Ето го Професора! — извика Джейд и посочи към блъсканицата при изхода и към една фигура, която се криеше в относителната безопасност на близката стена.

Боунс кимна.

— Надявам се, че може да измисли как да се измъкнем от тази бъркотия, защото нямам никакви идеи.

Сякаш за да се подиграе с безпомощността му, групата от статуите се втурна отново и после изригна през дупката като гейзер от бутилка току-що отворено шампанско. Мадок виждаше как статуите продължават разрушителното си вилнеене, събаряйки полиците в празното хранилище. Гигантите все още се намираха между тях и свободата, но поне пътят навън от хранилището на „Прометей“ беше свободен.

Зад тях от тавана продължаваха да падат големи късове, които унищожаваха каквото беше останало от колекцията и обливаха бягащата група със студена кал, но щом предпазливо започнаха да се измъкват в семехранилището, видяха, че нещо се беше променило.

Движенията на статутите ставаха по-лениви. Някои бяха клекнали или коленичили посред руините на семехранилището, сякаш бяха несигурни какво трябва да направят. Една от тях — фигура на мъж — предпазливо пристъпи към изхода, но след това замръзна на място.

— Ихорът е на изчерпване — обяви Леда, като се промуши през отвора.

Боунс, който стоеше до Мадок, промърмори:

— Да се чете: свършиха им батериите.

— Не съвсем — предупреди Мадок. — Все още трябва да минем покрай тях.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Гигантите бяха превърнали семехранилището в кошмарно трасе с препятствия. Спретнатите, подредени върволици от стелажи бяха натрошени и разхвърляни по пода. Стоманените стойки, които ги бяха поддържали, бяха огънати и усукани покрай бавноподвижните статуи като пипала. Още по-лошо беше, че ефектът на затоплянето беше последвал гигантите и въпреки охладителната система от тавана започваха да падат лед и късове топяща се пръст.

Мадок погледна назад, за да се увери, че всички все още го следват.

— Гледайте къде стъпвате — посъветва ги. — И бъдете нащрек.

След това предупреждение той се насочи напред, като подбираше пътя си сред усукания метал и отбягваше бавните замахвания на гигантите. Предположи, че техният топящ се запас от енергия ще се изчерпи напълно след две или три минути, но не можеха да си позволят да чакат, за да видят какво ще стане. Хранилището продължаваше да се срутва, но имаха и още по-голям проблем. Хаузър беше взел реликвите на стихиите. Въпреки раздразнението си от решението на Кисмет да ги изостави Мадок знаеше защо го е направил. Достатъчно лошо беше, че Хаузър явно е неубиваем. Не можеха да си позволят да го оставят да добави и „всемогъщ“ към биографията си.

Стигна благополучно до другия край на хранилището, забеляза капките кръв, които замръзваха върху пода, и продължи да върви. По бетона имаше още кървави петна, цяла следа, която водеше чак до предната врата и отвъд. Някой беше получил нараняване по време на бягството от хранилището, а тъмните капки показваха точно къде беше отишъл.

Въздухът навън, по-студен от този в хранилището, бързо превърна калта върху дрехата и зимния му панталон в замръзнала кора, която се пукаше, докато тичаше. За щастие водоустойчивият външен слой на дрехите му не беше попил вода.

Въпреки че моторните шейни бяха твърде далеч от него, за да ги чуе, фаровете им показваха къде се намират и накъде се движат. Първата шейна — почти сигурно това беше Хаузър — беше на половината път до летището, а втората машина, на коя го беше Кисмет, го следваше на стотина метра.

Мадок изтича до едната от двете оставащи шейни. Боунс се метна върху седалката на другата. Знаеше, че практически нито един от двама им няма да може да настигне Хаузър, но Кисмет почти беше успял. Почти.

Мадок огледа редицата от хора, които се измъкваха от семехранилището, докато не видя Професора.

— Проф, можеш ли да направиш нещо с тази пушка?

Професора погледна в далечината с присвити очи.

— Съмнявам се, че ще го уцеля.

— Нека да се пробвам — намеси се Джими. — Доста добър съм в стрелбата със снайпер.

Мадок го зяпна изненадано.

— И откога?

— Видеоигри — поясни Професора и завъртя очи.

Мадок поклати глава в знак по-скоро на недоверие, отколкото на отрицание.

— Както кажеш. Не е нужно да го уцелваш. Просто му отвлечи вниманието. Дръж го далеч от летището. Спечели ни малко време.

Мадок натисна бутона на стартера и двигателят на шейната се пробуди с рев. Предпазливо даде леко напред, докато ските влязоха в следите, останали от другите две машини, след което подаде пълна газ. Вятърът брулеше незащитеното му лице и хвърляше срещу него ледени кристали, които жилеха страните му. Трябваше да присвие очи, за да не бъде ослепен. Единственото му утешение беше, че изпитанието няма да трае дълго. Щеше да отнеме само няколко минути, за да преминат разстоянието до летището.

Хаузър почти беше стигнал до него.

Над главата му изпука пушечен изстрел, който беше достатъчно силен, за да го чуе над шума на двигателя и свистенето на вятъра. Бързо последва още един. И още един. Джими и Професора се редуваха да стрелят, опитвайки се да установят постоянен, макар и бавен, преграден огън. Не можеше да каже дали куршумите достигаха до целта си, но явно попадаха достатъчно близко. В далечината надолу по склона фаровете на водещата шейна завиха рязко надясно.

Мадок пое риска да отвори очите си малко по-широко, за да прецени промяната в посоката. Хаузър караше на зигзаг, като прорязваше вълниста линия в снега, но с всеки ляв завой се приближаваше все повече към осветената писта. На върха на хълма Джими и Професора явно разбраха какво се опитва да направи; те не само засилиха огъня, но и всеки път, когато Хаузър се опитваше да завие наляво, двамата успяваха да насочват куршумите все по-близо до него, като коригираха височината и посоката на прицела си. Точна или не, постоянната стрелба постигаше желания ефект. Отклоняващите маневри бяха скъсили наполовина преднината на Хаузър пред Кисмет, а сега вече Мадок и Боунс също бързо ги застигаха.

Без да пуска газта, Мадок се присегна, отщипа уоки-токито от бронежилетката си и го притисна към ухото си.

— Боунс, с мен ли си още?

Гласът на Боунс изпука секунда по-късно.

— Право зад гъза ти. Трябва да отбележа, че гледката е отвратителна.

Мадок с мъка се сдържа да не се изхили.

— Тогава нека малко я променя, става ли? Ще направя широк десен завой. После ще се опитам да го притисна към теб.

— Разбрано! — беше всичко, което каза Боунс.

Мадок незабавно отби от отъпканата пътека и навлезе в безкрайния сняг. Чувстваше се така, сякаш плува в облак. Едва виждаше моторната шейна на Боунс над дълбокия до кръста сняг. Боунс продължаваше право надолу по склона, а по-нататък се виждаха две точици светлина — фаровете на машините на Хаузър и Кисмет, които пълзяха по хоризонта пред него и се доближаваха към мястото на прехващане.

Хаузър явно беше разбрал какво се опитват да направят. Зави обратно в другата посока, но беше изпуснал подходящия момент. Беше подминал летището и сега се движеше право към откритите води на фиорда.

Мадок се надигна, за да има по-добра видимост, и забеляза, че Кисмет бързо доближава Хаузър и неумолимо продължава да го гони напред. Боунс беше завил наляво, за да му отсече пътя в тази посока. Право пред него белият ландшафт свърши изведнъж, отбелязвайки къде ледът преминаваше във вода.

— Пипнахме копелето! — викна Боунс по радиото. — Няма къде да бяга.

Мадок беше обхванат от лошо предчувствие. Хаузър беше като хванат в ъгъла плъх — нямаше накъде да бяга, единствената му възможност беше да се бие, а с четирите реликви на стихиите в свое владение щеше да бъде труден съперник.

Хаузър явно стигна до същото заключение. Моторната му шейна забави ход и спря напълно на двайсет метра от ръба на водата, но той не слезе. Вместо това остана на седалката, опитвайки се да се справи с товара, който беше донесъл от хранилището на „Прометей“. Мъчеше се да раздели реликвите, за да може да ги събере в правилния ред, така че да ги използва, за да ги унищожи.

Нещо профуча пред Мадок. Беше моторната шейна на Кисмет, който продължаваше да гони брат си с пълна скорост.

„Няма да спре“ — помисли си Мадок.

Кисмет не спря, но скочи в последния момент от шейната и се претърколи, а безпилотната машина се блъсна като камикадзе в шейната на Хаузър.

Мадок се намираше на стотина метра и се приближаваше към тях, когато двете шейни изригнаха в експлозия от натрошено фибростъкло, метал и дим. Секунда по-късно чу и почувства удара.

Продължи да се движи с пълна газ към димящите останки. Снегът покрай мястото на катастрофата беше черен от изтеклото машинно масло и обсипан с отломки. Въпреки това Мадок вече познаваше Хаузър достатъчно добре, за да го сметне за излязъл от играта. Забеляза Кисмет, явно невредим, да се отърсва от ефекта на търкалянето си в снега, но после видя нещо, което го накара да пусне газта и да натисне рязко спирачката.

Под едната от разбитите моторни шейни се беше отворила черна дупка, която я погълна изцяло.

Мадок видя, че Боунс се приближава от другата страна, и започна да ръкомаха отчаяно, за да привлече вниманието му. Спомни си, че има радио, натисна бутона на микрофона и извика:

— Върни се! Ледът там е тънък. Намираме се над вода.

Боунс навярно чу съобщението му, защото незабавно зави обратно и се насочи към светлините на летището.

Мадок знаеше, че ще е най-добре да го последва. По-голямата част от фиорда беше чиста от лед, но явно ледената кора от сушата беше продължила над водата и бе образувала козирка покрай брега. Ледената маса беше достатъчно дебела, за да издържи тежестта на моторните шейни или, по-скоро, беше такава допреди катастрофата. Сега вече не можеше да се каже колко още ще ги издържи. Като се опитваше да убеди сам себе си, че ще има по-добри шансове да се измъкне от ледената козирка пеша, Мадок слезе от шейната и предпазливо тръгна към мястото на катастрофата. Огледа се, видя Ник и му помаха.

— Ник! Ела насам.

Кисмет обърна глава към него, но преди да е успял да му отговори, от мрака зад него се материализира една ухилена физиономия. Беше Хаузър, а в ръцете му беше реликвата на стихиите. Бе успял да я събере в същата конфигурация както в хранилището на „Прометей“, и реликвата започваше да свети.

Мадок вдигна ръце към него в умолителен жест.

— Спри! Ще разтопиш…

Прекъсна го оглушителен пукот и цялата секция от леда под трима им се откъсна.