Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (13) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

11.

Мадок знаеше, че не може да надбяга светкавица, така и направи единственото, за което успя да се сети. Хвърли настрана празния автомат, протегна ръка назад и метна томахавката.

Не се целеше в АБЧ, а вместо това я метна над главата на врата си.

Мъжът, може би прекалено уверен в неуязвимостта си или пък потънал във възторг от собственото си величие, изобщо не обърна внимание на стоманеното парче, което летеше към главата му. Томахавката се изви в дъга като бумеранг и след това се стрелна към него като управляем снаряд. Енергийното поле може и да го беше предпазило от куршумите, но заредената с адамантин томахавка премина през него и продължи право към сферата.

Последва ярък проблясък и пукване, все едно че беше изгоряла електрическа крушка, след което настъпи тъмнина.

Полуослепен от резкия преход от ярка светлина към мрак, Мадок тръгна слепешком напред, като се движеше към едва доловимата фигура, свита на пода пред ледения хълм. АБЧ лежеше по очи, а тялото му прикриваше сферата. Заради камуфлажните му дрехи беше трудно да се различи от заобикалящия го лед, но червеното петно между плещите му не можеше да бъде сбъркано.

Мадок коленичи и претърколи мъжа на една страна. Металната сфера се преобърна заедно с него, сякаш беше прикована за тялото му. Всъщност точно така се беше случило. Острието на томахавката, притегляно от енергийното поле на кълбото, беше преминало безпрепятствено както през енергийния щит, така и през лидера на командосите, и го бе убило на място. Шипът в задната част на острието на брадвата беше пробил тялото му, така че сега стърчеше от гърдите му и се опираше в сферата.

Нещо в кълбото се беше променило, но на Мадок му отне няколко секунди да разбере какво. Кълбото вече не се дърпаше към центъра на пирамидата. Каквото и да беше направил командирът на командосите, за да го активира, явно беше изключило функцията му автоматично да се връща на същото място.

„Какво, по дяволите, е това нещо?“

— Мадок! — викна Боунс зад гърба му. — Да се махаме оттук!

Въздухът в камерата се разтресе от автоматен откос, сякаш за да подчертае необходимостта да действат незабавно. Последваха още изстрели.

Мадок знаеше, че нямат никакъв шанс да стигнат до изхода, освен ако не намери начин да обърне играта в тяхна полза.

— Как ми се иска да бях прочел тази книга — промърмори на глас, като протегна ръце към кълбото. Беше се напрегнал, защото очакваше някакъв шок или дори нещо още по-лошо, но единственото необичайно нещо, което усети, беше леката топлина, излъчвана от метала, която проникваше през дебелата тъкан на ръкавиците му. Опита се да повдигне сферата, но срещна съпротивление — тялото на АБЧ все така беше приковано към нея. Най-накрая успя да я освободи, но само след като настъпи трупа. После дръпна кълбото с всичка сила, докато най-сетне успя да измъкне брадвата.

Завъртя кълбото в ръце, като търсеше някакъв ключ или панел за управление, но металът беше гладък, а по идеалната сфера нямаше никакви процепи.

— Включено! — викна на глас. — Задействай щита!

— Не го изричай! — обади се Роуз с глас, който едва се чуваше от шумотевицата. — Мисли го!

„Да си го мисля ли?“ Мадок поклати глава, но след това направи точно така, като умствено повтори същите команди.

Нищо не се промени. „Но ако нещо е станало — помисли си той, — как изобщо ще го разбера?“

Представи си невидима бариера, мехур от енергия, който спира куршумите, като онези, които показваха в научнофантастичните филми.

Нямаше представа дали изобщо около него има нещо такова.

Обърна се и видя Роуз и Боунс на няколко крачки от себе си. Боунс стреляше с автомата, за да държи противниците си приковани към земята, но Мадок знаеше, че скоро патроните му ще свършат.

— Боунс! Аз ще ви прикрия! Готови за тръгване! Сега!

Боунс го прониза с поглед, пълен със съмнение, но после хвана Роуз за ръката и хукна по ледената повърхност към края на камерата. Мадок спринтира след него. Шиповете на котките му дращеха несигурно върху леда. Шиповете бяха създадени за бавни целенасочени движения, не за бягане, но успя да се задържи на крака. Право пред него петната от прожекторите правеха цяло шоу от сенки върху стената на камерата. Миг по-късно към тях се присъедини гръмотевичният шум от стрелбата на няколко автомата. Мадок очакваше всеки миг да усети подобния на чук удар от някой куршум или, още по-лошо, да види как Боунс или Роуз падат простреляни на земята, но като по чудо стигнаха до триъгълния проход невредими. Или кълбото наистина ги беше защитило, или просто бяха извадили голям късмет.

Боунс водеше напред, като се ориентираше по обратния път извън пирамидата със свръхестествена точност. Щом се измъкнаха от прохода, откриха две необикновени превозни средства — приличаха на кръстоска между блъскащи се колички от лунапарк и аеролодка — които ги чакаха до самия вход.

— Предполагам, сега вече знаем как тези смешници успяха да дойдат дотук толкова бързо — поклати глава Боунс.

— Какво е това? — запита Роуз.

— Шейни на въздушна възглавница — поясни Мадок, като се приближи към едното от източените превозни средства. Горната половина на корпуса му, изработена от бял стъклопласт, стоеше върху въздушната пола, която приличаше на огромна вътрешна гума. Отворената кабина имаше пулт за управление отпред, а по дължината й преминаваше тапицирана с кожа пейка. Уредите за управление бяха съвсем прости, не по-различни от тези на воден джет, и се състояха от кормило като на мотор, група циферблати и ключ за запалване. Мадок се ухили доволно.

— Осигурихме си превоз за връщане.

— Знаеш ли как да ги караш?

— Колко трудно може да е? — Мадок пусна кълбото в нишата за краката на пилота и се покатери вътре, след което възседна пейката точно пред пулта. Завъртя ключа и натисна бутона на запалването. Възнагради го слабият шум от вентилаторната установка в задната част, която започна да се върти бавно. Машината беше много по-тиха, отколкото Мадок очакваше. По време на службата им с Боунс като военноморски тюлени се бяха возили на големи десантни кораби на въздушна възглавница, които бяха достатъчно мощни за превоза на хъмвита от кораба до брега. При тях звукът беше като във вътрешността на торнадо, но тази шейна не беше по-шумна от моторна косачка. След като притокът на въздух създаде достатъчно налягане под подвижната пола, шейната на въздушна възглавница започна леко да се премества настрани. Мадок си поигра с уредите за управление и бързо разбра как горе-долу може да накара машината да му се подчинява.

— Всички на борда! Товаренето приключва!

Роуз се поколеба, така че Боунс просто я вдигна на ръце и я сложи в кабината на очакващата ги шейна, но вместо да я последва, отиде при втората шейна на въздушна възглавница и с помощта на ледокопа си направи голяма дупка в гумената въздушна пола.

— Това ще ги забави малко — подвикна Боунс, докато се качваше при Мадок и Роуз.

Мадок кимна и насочи носа на шейната към изхода на пещерата, след което подаде газ. Шейната се плъзна по леда, набра скорост и се изстреля в тесния проход.

— Кои бяха тези хора? — на висок глас попита Роуз.

— Нямам представа — отвърна Мадок, без да обръща глава. — Но не смятам, че работят за правителството.

— Тогава за кого?

— Мислиш ли, че може да са старите ни познати? — додаде Боунс.

— Възможно е — сви рамене Мадок.

— За кого говорите? — запита Роуз.

— Една банда расистки откачалки, които се наричат „Доминионът“ — поясни Боунс. — Имали сме разправии с тях и преди. Това беше точно в техния стил.

Мадок знаеше, че крайнодясното крило на псевдорасистката групировка не е единственото, което се опитва да превърне древните реликви в оръжия за масово унищожение, но не възрази на приятеля си.

— Веднага щом имаме покритие, ще хвърлим горещите картофи в скута на Там.

— Коя пък е Там?

— Една дама, с която работим понякога. И която наистина работи за правителството.

— Вярвате ли й?

Боунс се разсмя. Двамата с Мадок поддържаха необичайна връзка с Там Бродерик, шефа на една група за специални задачи към ЦРУ, наречена „Мирмидоните“^[1], чиято задача беше да смажат „Доминионът“ завинаги. Мадок и Боунс понякога работеха за нея, но когато ставаше дума за доверие, знаеха, че Там първо ще направи всичко възможно, за да изпълни мисията си.

След няколко задирания в стените на прохода и неочаквани подскоци Мадок овладя управлението и даде пълна газ, а шейната на въздушна възглавница се понесе нагоре по склона като ракета. Спускането по спиралния проход им беше отнело четвърт час, но по-малко от пет минути след като напуснаха пещерата в основата на пирамидата, в края на тунела се появи светлина. Мадок дори не забави ход.

— Дръжте се!

Шейната се отправи стремително към отвора и излетя като куршум от входа на пещерата.

Писъците на Роуз огласиха цялата долина, но само след няколко секунди ужасените крясъци се превърнаха във весели подвиквания, докато шейната се носеше надолу по покритата с лед планина като влакче в увеселителен парк.

Мадок си позволи една бърза триумфална усмивка, но с приближаването на подножието на долината въодушевлението му изсъска и изгасна като неизбухнал фойерверк.

Отначало си помисли, че очите му играят номер. Като се изключеше очакващият ги ратрак, пейзажът беше равномерно бял, но с приближаването си той разбра, че не вижда мираж.

Около ратрака, едва различими от блестящобелия лед, бяха наредени още четири шейни на въздушна възглавница.