Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (43) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

3.

Професора усети, че колата започва да се движи. Докато се приближаваше му се стори, че забелязва сянка на разпознаване, но Джими явно се беше изплашил.

— Летсън, аз съм Пийт Чапман. Заедно правихме „първа фаза“ в армията. Аз останах в екипажите. Служих заедно с Дейн и Боунс.

Колата се наклони напред, защото сега Джими скочи рязко върху спирачката.

— Професоре, ти ли си?

Носовият глас, който звучеше така, сякаш си влачиш ноктите по черната дъска, върна Професора в миналото.

„Не мога да го направя. Отказвам се.“

Професора успя да кимне сковано.

— Аз съм.

По лицето на Джими премина цял набор от изражения. Изненада, изумление… Смущение? Професора почти можеше да си представи как зъбните колела се въртят зад очите му. Представи си, как мислите му го засмукват обратно към същия спомен на краткото им познанство.

Но не беше дошъл, за да си спомнят миналото с Джими.

— Дай да си разменим данните, сякаш е имало истинска катастрофа.

— На мен ми се стори съвсем истинска — кисело подметна Джими, после наклони глава настрана. — Почакай малко. Ти ме удари нарочно. Какво става тук? Какво искаш от мен? — Кратка пауза, а после — За кого работиш?

Професора игнорира въпроса му.

— Летсън, трябва да ми кажеш какво правиш тук. Каквото и да е, какъвто и закон да си нарушил, няма да мога да ти помогна, ако не ми кажеш истината.

— Какво те кара да си мислиш, че имам нужда от помощта ти? — изстреля в отговор Джими. Професора въздъхна. — Работиш за екипа на Там Бродерик, нали? — притисна го Джими. — Аха, знам всичко за това. Дейн ми каза част от историята, а за останалото се досетих сам.

— Страхотно, Летсън. Значи вече знаеш, че съм от добрите. Въпросът ми е ти от кои си?

— А, значи ако работиш за правителството, това автоматично те прави един от добрите! Трябва да си го запиша някъде.

— Престани, Летсън — сопна се Професора. — Току-що излезе от офис, в който се обработва строго секретна класифицирана информация. И двамата знаем, че не ти е правена проверка за благонадеждност, което ми подсказва, че най-малкото си представил фалшиви документи за самоличност. Това е престъпление. За твое щастие не съм ченге, иначе щеше да ми се наложи веднага да те арестувам. Но имаш трийсет секунди да ме убедиш, че наистина си на страната на добрите, иначе ще извикам ченгетата, така че не губи време… Двайсет и девет… Двайсет и осем…

Джими го фиксира гневно в продължение на три секунди, после погледна надолу колкото да премести лоста в позиция „паркинг“, след което свали напълно прозореца. Това му остави около двайсет секунди, но Професора усети, че е разбрал намека му, затова спря да брои: Джими се впусна в подробни обяснения на събитията, които го бяха накарали да мине в нелегалност, но Професора вдигна ръка, за да го спре.

— Разкажи ми го конспектирано. — Това, което Професора наистина искаше да потвърди, бе дали Джими, съзнателно или несъзнателно, не извършва противодържавен шпионаж.

— Мадок поиска да направя проучване за една самолета катастрофа — рече Джими. — Щом опитах, някой тръгна по следите ми. Нямам идея кой или защо, но определено си знаят работата.

Професора наду бузи. Трябваха му повече подробности, но за това трябваше време и подходящо място, а сега не бяха на най-доброто.

— Хубаво. Дейн ти вярва. Там също, но по един странен и не особено охотен начин…

Джими се изсмя насмешливо.

— Трябва да си го добавя към трудовата биография.

— Можем да довършим разговора някъде другаде — продължи Професора. — Но преди да сме помръднали дори сантиметър оттук, искам да ми се закълнеш, че не си се опитвал да изнесеш класифицирана информация от това място. Не ми се иска АНС да тръгне по петите ни.

— Повярвай ми — отвърна Джими, — знам много добре, че…

Думите му увиснаха във въздуха, щом една кола — сребрист „Форд Торъс“ — профуча във външната лента. Повечето коли, които бяха минали покрай тях през времето на кратката им среща, се опитваха да им оставят достатъчно място и сменяха лентата, но фордът мина толкова близко, че Професора трябваше да се дръпне напред, за да не го ударят. Веднага щом колата мина покрай хюндая, шофьорът удари спирачките и зави рязко надясно, като спря с пищене на гумите по диагонал пред колата на Джими.

— По дяволите! — изръмжа Професора. С крайчеца на окото си видя друга кола — същата марка, но бяла — да отбива от пътя зад тях, като спря съвсем близо до неговия автомобил под наем, така че да ги блокира. В предната имаше двама мъже, а в колата зад тях вероятно не бяха по-малко. Не му трябваше да знае повече от това, за да разбере, че двамата с Джими са в сериозна опасност.

Посегна към дръжката на вратата, като вече мислено си представяше как ще избута Джими към пътническата седалка, ще заеме мястото му зад кормилото и ще избута предната кола, за да си проправят изход от капана…

Дръжката не помръдна.

Удари с юмрук по покрива.

— Летсън, отвори шиб…

Вратите на колите, които ги бяха блокирали, се отвориха едновременно и пътниците излязоха навън. Мъжете сякаш бяха излети от един и същи калъп — едри, мускулести, облечени в свободни сака; къса практична подстрижка. Тежката артилерия. Наемници. Най-вероятно бяха бивши военни, макар и не военноморски тюлени или командоси — командването им знаеше колко важно е да се вписват сред заобикалящите ги. Мъжете не извадиха оръжие на показ, но ръцете им бяха подозрително скрити под полите на саката, което ясно означаваше, че имат оръжие и смятат да го използват.

Нямаше време да обяснява на Джими, така че Професора просто се пресегна през отворения прозорец и натисна бутона на електронната ключалка. Всичките четири врати се отключиха с механично щракане, но вместо да отвори шофьорската врата. Професора направи крачка встрани, отвори задната пътническа врата и се мушна в колата.

— Дай газ!

Джими обърна глава назад и го погледна изумено.

— Какво…?

Отвън четиримата бяха просто на секунди от колата им, след което двамата с Джими щяха да са късметлии, ако само им заповядаха какво да правят под прицел.

— Давай! Карай!

— Ама ние сме блокирани!

— И?

Джими обърна глава напред и без повече въпроси включи все така работещата кола на скорост. Нещо изскърца, щом завъртя кормилото, после колата рязко мина в движение. Предницата на хюндая рязко зави наляво, като принуди единия от наемниците да отскочи от пътя й, но след това спря рязко, защото се блъсна в задния край на блокиращата го кола.

Джими включи на задна, изви волана в другата посока и отново скочи на газта. Хюндаят се разтресе и отскочи назад, задните му колела излязоха извън асфалта и стъпиха на мекия чакъл покрай него. Със същата бързина Джими отново смени посоката. Червеният седан изскочи отново на асфалта, прелетя покрай предната кола и излезе на пътя.

Професора държеше под око четиримата наемници и не се изненада, когато ги видя да вадят оръжията си.

— Главата ниско! — предупреди той.

Но мъжете не откриха огън, а ако бяха започнали да стрелят, или оръжията им бяха снабдени със заглушители, или нито един не ги улучи. Джими ускори, мина под надлеза и влезе в завой, който щеше да ги изкара по рампата върху лентите за южната посока на магистралата.

Професора се надигна и погледна през задния прозорец. Четиримата се връщаха в колите си, без съмнение планирайки да тръгнат да ги преследват.

„И навярно вече са се обадили за подкрепления“ — помисли си той. Обърна поглед напред точно в момента, когато извивката на пътя скри мъжете от тях.

— Имаш ли идея кои бяха тези?

— Точно това щях да те попитам — отвърна Джими. — Не мисля, че бяха от АНС.

— Не — поклати глава Професора. Определено са частни наемници.

Джими не каза нищо, тъй като явно беше съсредоточен върху предстоящото включване в магистралата. Продължи да ускорява и се включи в лекия трафик. Професора нямаше нужда да гледа назад, за да знае, че двете коли скоро ще се появят зад тях. Излизането им на магистралата навярно беше лоша идея, макар че, погледнато реалистично, нямаха кой знае колко други опции къде да отидат.

Премести се напред и се наведе в разстоянието между предните седалки, за да огледа по-добре пътя пред тях. Джими вече се движеше заедно с потока коли, а спидометърът показваше, че скоростта им е около сто и десет километра в час, макар че знаците показваха ограничение от деветдесет.

— Дай газ — посъветва го Професора. — Трябва да се откъснем от тях. Освен това трябва да излезем на градските улици и да намерим къде да се отървем от колата.

— Ами ако ни спрат?

— Съмнявам се, но ако случайно ни спрат, едва ли ще предприемат нещо пред щатската полиция.

Джими сви рамене и наклони глава настрани в знак, че се предава, след което натисна педала на газта, като добави още десет километра в час към скоростта им. Веднага щом се освободи малко място, се шмугна в по-бързата вътрешна лента. Зеленият знак над лентата гласеше, че следващият изход, номер 9, е само за служители на АНС.

— И пак, мамка му! — промърмори Професора. Сигурно щяха да минат поне два километра, преди отново да им се отвори възможност да излязат от магистралата с надеждата да се освободят от преследвачите си, но със сигурност не трябваше да се връщат обратно към централата на Агенцията за национална сигурност. — Продължи направо. На следващия изход ще се измъкнем.

Джими кимна и продължи да сменя лентите, като през цялото време ускоряваше. Спидометърът вече показваше сто и трийсет километра в час. Сто трийсет и пет. И въпреки това Джими беше абсолютно невъзмутим.

— Добре се справяш с шофирането, Летсън — неохотно призна Професора.

— Казвай ми просто Джими. И благодаря. Играя много на Джи Ти Ей^[1].

— Джи Ти Ей ли?

— Компютърна игра. За „Плейстейшън“. Обожавам да играя на Джи Ти Ей.

— Ясно — отвърна Професора, сега вече не толкова впечатлен. — Е, може би малко можеш да намалиш. Нали знаеш, че за тази игра няма бутон за рестартиране.

— Бутон за рестартиране ли? — изсумтя Джими и поклати глава. — Добре, татко, както кажеш.

— Татко ли? Че ние сме на една и съща възраст.

— Не мога да го повярвам.

— Това не е игра, Летсън. Не знам от какво бягаш, но то току-що те настигна. А аз, по една случайност, имам малко повече опит в разрешаването на проблемите, свързани с живота и смъртта в реалността.

— Сигурен ли си? Знаеш ли, оправях се съвсем добре, преди да решиш да ме блъснеш отзад, така че може би не си най-правилният човек, който да ми дава съвети за реалността.

Професора се разрови в тестето си с унищожителни отговори, но реши, че има по-важни неща за правене.

— Изход осем — отговори Джими на незададения въпрос. Форт Мийд и Лоръл.

— Познаваш ли района?

— Доста добре. Точно до следващия изход има летище.

— Летище ли? — надигна се малко Професора.

— Малко летище. С около километър писта. Обслужва предимно едномоторни самолети. И малко вертолети.

Зрънцето на нов план започна да покълва в ума на Професора.

— Идеално! Карай натам.

— Страхотно — каза Джими с неприкрит сарказъм. — Ще наемем ли самолет, или просто ще откраднем някой?

— Не знам. Случайно да си се научил да летиш в Джи Ти Ей?

— Всъщност да. Макар че предпочитам Флайт Симюлейтър^[2]. По-реалистичен е.

Професора поклати глава уморено.

— Просто карай към летището. Аз ще се погрижа за останалото.

Няколко секунди по-късно друг пътен знак огласи, че са пристигнали на летище „Типтън“. Професора забеляза лентата, която отвеждаше към изхода отдясно. Джими изчака до последната секунда, след което пресече рязко двете ленти и зави по стръмно издигащата се рампа, като намали малко, щом стигна до билото и влезе в кръговото отгоре. В същия момент Професора погледна назад и видя няколко коли, които ги следваха по рампата. Разпозна две от тях — сребристия и белия „Форд“ седан, които преди се бяха опитали да ги блокират.

— По дяволите! — изруга тихо. Планираше да зарежат колата до летището и след това да хванат през гората с надеждата, че преследвачите им ще решат, че са се качили на самолет, но за да е по-убедително, щеше да им е нужна повече преднина. — Добре, засега забрави за летището. Карай покрай него и се опитай да се откъснеш от тях.

Джими докосна леко спирачките, щом навлязоха в плавния десен завой към кръговото движение, и леко кривна надясно, но в средата на завоя започна отново да ускорява. Гумите изпищяха, щом силата на инерцията ги дръпна наляво, но Джими уверено изведе колата от кръговото и се устреми надолу по шосето, без да отпуска газта.

Отстрани се мярна отбивката за летището, а пътят се сви до нормално двулентово междуградско шосе. В далечината отдясно, от другата страна на обширно мочурище. Професора можеше да види магистралата, която вървеше успоредно с техния път, но след това шосето изви наляво и остави тресавището и автострадата зад гърба им.

Колкото и да не му се искаше да го признае, Професора си помисли, че Джими се справя доста добре със ситуацията. Може би игрите все пак бяха нещо повече от безсмислено развлечение. Но колкото и способен да изглеждаше, виртуалните шофьорски умения на Джими не можеха да се мерят с професионалното шофьорско обучение, което Професора беше получил като военноморски тюлен, а съдейки по бързината, с която ги застигаха, мъжете в преследващите ги коли бяха посещавали същия курс.

Сребристата кола се носеше като ракета по правата отсечка и вече беше само на стотина метра и може би пет секунди от тях тъкмо когато вземаха следващия завой. Професора успя да забележи суровите лица на двамата мъжаги отпред. Не държаха оръжия на показ, което означаваше, че навярно щяха да се опитат да избутат хюндая от пътя.

Най-вероятно.

— Летсън…?

— Джими!

— Добре, Джими. Прави точно каквото ти казвам, когато ти го кажа. Без да задаваш въпроси. Разбра ли?

Очакваше въпроси, но Джими просто каза:

— Да.

Зад тях водещата кола рязко сви в лявата лента и ускори напред. Водачът сигурно караше с повече от сто и шейсет километра в час, така че профучаха покрай тях, сякаш хюндаят беше спрял. Професора ги проследи за секунда, после погледна назад и видя, че вторият „Форд“ се приближава отзад.

— Опитват се да ни хванат в клещи — рече той.

Сякаш по команда сребристият „Форд“ се прибра в дясната лента на около сто метра пред тях, а стоповете му светнаха в яркочервено, щом шофьорът започна да намалява скоростта. Джими инстинктивно докосна спирачките, макар че другата кола беше все още на доста голямо разстояние пред тях.

— Не! — викна Професора. — Газ до дупка!

— Но… — започна Джими, ала после млъкна и направи каквото му беше казано. Натисна педала до дупка и хюндаят ускори напред, като бързо започна да скъсява дистанцията до предната кола, която все така забавяше ход. Водачът на сребристия „Форд“, който все още следваше тактическия план, зави по диагонал, за да им пресече пътя, и спря в средата на шосето, като прегради двете ленти.

Дай наляво! — подкани Професора. — Мини по банкета.

— Отляво ли? Но ако… — Джим и се усети отново и след като изчака секунда, завъртя кормилото, като се целеше в банкета от далечната страна на пътя.

Професора знаеше защо Джими се беше стреснал. Спрелият „Торъс“ пречеше да видят насрещното платно и ако някой се опиташе да мине покрай него, хюндаят щеше да се блъсне челно в него. Но това беше последното, което мъжете във форда очакваха от тях, и следователно точно то трябваше да бъде направено. Дано банкетът да бъде чист.

Не беше.

Някакъв пикап, все още обграден от облак дим от гумите си, след като беше спрял рязко, за да избегне сблъсъка с форда, се беше насочил към банкета, за да заобиколи спрялата кола. В интерес на Джими трябваше да се признае, че не удари спирачките, а натисна още по-силно газта и насочи хюндая надясно, целейки се в пролуката между предницата на пикапа и сребристата кола.

Почти успя.

Предният десен ъгъл на форда „Торъс“ закачи десния калник на хюндая с противно стържене. Ударът избута форда настрана, което накара предния му ляв ъгъл да се завърти към вратите на хюндая, но миг по-късно колата на Джими се промуши с мъчително скърцане и се устреми напред в момента, в който той натисна до пода педала на газта.

— Ей за това ставаше дума! — изсмя се Джими.

— По-добро е от видеоигрите, нали? — додаде Професора, без да може да скрие усмивката си.

— Определено. Само че ще ми се наложи да си плащам повредите.

— Трябваше да си купиш застраховка — отвърна му все още усмихнат Професора. Провери какво става зад тях и видя, че фордът отново потегля, после насочи погледа си към пътя напред. Приближаваха се към някакви търговски сгради. Бензиностанция и смесен магазин отдясно, ресторант или таверна отляво. Почти беше готов да каже на Джими да спре и да паркира колата, да се снишат и да се надяват, че преследвачите им ще ги подминат, но следващите ги коли бяха в обсега на видимост, а паркингът беше малък и не особено пълен.

Погледна нататък по пътя, където отново се виждаха дървета. Забеляза знак и отбивка, която сякаш се скриваше право в гората.

— Мислиш ли, че ще можеш да вземеш десния завой ей там?

Джими се наклони напред, за да види по-добре.

— Искаш да кажеш, без да намалявам ли? Мога да опитам.

— Давай!

Хюндаят придърпа малко, защото Джими го форсира, но след това отпусна газта и остави колата да мине по инерция остатъка от пътя до изхода.

— Дръж се! — викна той, макар предупреждението да не беше нужно, след което изви кормилото рязко надясно. Гумите изпищяха по асфалта. Професора усети как дясната половина на колата олеква, как се опитва да се повдигне във въздуха или направо да се преметне, но гравитацията победи. Колата се плъзна в завоя, Джими отново ускори и сякаш просто така се понесоха по тесен, обрамчен с дървета път. Пътят изви леко наляво, след това продължи направо няколкостотин метра, преди отново да извие наляво.

„Идеално!“ — помисли си Професора, след което добави на глас:

— Мини онзи завой колкото можеш по-бързо и след това намери къде да отбиеш. Най-добре ще бъде отляво, но просто ни скрий някъде сред дърветата.

Продължи да следи какво става зад тях, докато Джими гонеше хюндая към завоя. Пътят зад тях оставаше празен, поне докато завоят не го скри от погледа на Професора. Той обърна глава отново напред, оглеждайки пътя, докато не видя онова, което търсеше.

— Ей там! — викна и посочи с пръст над рамото на Джими. — Рязко наляво!

Джими завъртя волана и хюндаят с пищене на гуми излезе от пътя върху асфалтирана отбивка, която служеше като паркинг за мястото за почивка от другата страна на пътя.

— Обърни — рече Професора, — върни на заден в гората. Побързай!

Джими се подчини без коментари и направи изненадващо добро обръщане на сто и осемдесет градуса в движение — изненадващо, защото колата беше с автоматични скорости, с предно предаване и с антиблокираща система на спирачките. Хюндаят се завъртя на обратно, така че сега гледаше към пътя. Колата се разтресе, щом задните колела излязоха от асфалта върху меката пръст, покрита с трева отзад, а след това и още веднъж, когато Джими даде напред и я прекара близо до дърветата в края на паркинга.

— Главата долу! — нареди Професора. — Но бъди готов да потеглиш.

— Разбрано — потвърди Джими с леко раздразнение. — Ще ги оставим да ни подминат и после ще тръгнем в обратната посока. Не съм толкова глупав, колкото изглеждам.

Професора се намръщи, но не отговори на коментара. Сниши се напред, като се криеше зад седалката на Джими, но без да откъсва очи от пътя.

Чакането беше безкрайно.

— Мислиш ли, че им избягахме? — попита Джими.

— Не още.

Имаха усещането, че са там вече от няколко минути, но Професора наблюдаваше секундната стрелка на ръчния си часовник „Омега“ и знаеше, че всъщност са минали само трийсет секунди.

Отминаха още петнайсет и после, без никакво предупреждение, сребристият „Торъс“ изскочи иззад дърветата и профуча покрай тях. Белият „Форд“ беше само на няколко метра зад него. Нито една от колите не забави. Шофьорите явно бяха напълно съсредоточени върху пътя и се опитваха да догонят неуловимата плячка.

— Изчакай още — предупреди Професора.

Двете коли продължиха по пътя и се скриха от погледа им.

— Сега! Давай обратно на пътя.

Джими подкара, преди още командата да е свършила. Зави обратно по пътя и ускори. Професора наблюдаваше непрекъснато какво става зад тях, като следеше за всеки признак, че преследвачите са се досетили за измамата. Хрумна му, че подобно на него, може би са сложили предавател в колата на Джими, но това беше малко вероятно. Ако бяха наблюдавали Джими през цялото време, нямаше да предприемат действия на това място и по това време, където го бяха направили, нито пък щяха да го чакат, докато приключи с работата си в АНС. По-правдоподобното обяснение беше, че се бяха появили в отговор на нещо, което Джими беше направил — друга беззвучна аларма, която се беше задействала от неговото разследване.

Джими определено беше ритнал гнездото на осите.

Пътят зад тях остана чист чак до завоя, който щеше да ги върне обратно на шосето. За първи път от началото на преследването Професора си позволи да изпусне облекчена въздишка.

— Накъде? — попита Джими, щом минаха завоя и бавно се приближиха до главния път. — Да карам ли обратно към летището?

— По-добре да се върнем на магистралата — Професора се обърна към него. — Ще те заведа на безопасно място… Внимавай!

Сякаш се появи от нищото — заплашителна черна форма, кросоувър или пикап. Носеше се право към тях от дясната им страна. Нямаше кога да реагират и едва успяха да се стегнат преди удара.

Не че им помогна с нещо.