Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (54) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

14.

Дейн Мадок погледна през лещите на бинокъла си „Никон Акулон А211“ и проучи зоната около черния клин, стърчащ от планинския склон под тях. Снегът, който го заобикаляше, сияеше в по-ярка отсянка на синьото в отразената светлина от озареното произведение на изкуството, така че успя лесно да забележи паркираните наблизо четири моторни шейни. Бяха пристигнали само преди няколко минути, а хората слязоха от тях и се насочиха към внушителната структура със заплашителния прякор „Хранилището за деня на Страшния съд“. Мадок продължи да оглежда околността, за да се увери, че нито един от наскоро пристигналата група не е останал отвън, за да пази моторните шейни. Щом се убеди в това, свали бинокъла и откачи радиото „Моторола Т600“ от бронезащитната жилетка, която носеше върху парката „Порт Фейс“. Натисна бутона на микрофона и каза:

— Боунс, чуваш ли ме?

— Само когато се налага да те слушам — дойде отговорът му.

Мадок завъртя очи. Шегата беше ужасна, но Боунс поне беше престанал да се оплаква от студа.

— Мисля, че това е мястото — продължи Мадок. — Моторните шейни, които ни подминаха, отидоха направо при семехранилището и спряха. Четири шейни, осем пътници.

Последва кратка пауза, навярно колкото Боунс да предаде информацията на останалите от групата, след което заговори отново:

— Сигурен ли се, че не са дошли само за да изчистят снега от пътеката?

— Определено — отвърна Мадок.

Кристиан Гарал не бе успял да влезе във връзка със своя човек в „Прометей“, което означаваше, че няма как да потвърдят предположението, че тайният комплекс се намира в или близо до Международното семехранилище, но като се вземеше предвид моментът на появата им, нямаше много съмнения относно истинската самоличност на онези, които току-що бяха влезли.

На пистата на летище „Свалбард Лонгир“ имаше паркиран още един самолет. Бързата проверка на бордовия му номер потвърди, че е същият, който беше напуснал Александрия преди почти дванайсет часа. Предпазливото проучване разкри, че се беше приземил малко повече от час преди пристигането им — две кацания в толкова кратък интервал на отдалечения остров си струваше да бъдат забелязани — и при все че не можаха да потвърдят самоличността на пътниците, поне научиха колко души бяха слезли от полета. Седем мъже и една жена.

Новината без съмнение беше стреснала Кристиан Гарал. Жената, беше им казал, по всяка вероятност е неговият човек в „Прометей“ — Леда Хаузър, по баща Кисмет. Майката на Ник Кисмет.

По време на полета до Осло Мадок и Боунс проведоха телеконферентен разговор с Професора и направиха подробно разузнавателно проучване по картата на остров Шпицберген, където се намираше семехранилището. То беше разположено на по-малко от километър от летището, но вместо да пътуват до Лонгиербюен, откъдето да наемат моторни шейни, решиха да тръгнат пеша с помощта на снегоходки напрано от самолета. В началото Боунс бе започнал да врънка за студа, докато Професора не му посочи, че усилията от ходенето пеша през снега ще генерират толкова много телесна топлина, че измръзването до смърт ще бъде последната му грижа. След това Боунс беше започнал да мърмори, че му е прекалено горещо.

Един километър преход със снегоходки не беше дребна работа, така че Мадок даде на всички възможността да останат по желание в самолета. Всъщност не беше загрижен за физическите им способности; Роуз и Джейд определено бяха във форма. Гарал беше прекарал младостта си като професионален планинар и пътешественик и все още изглеждаше в силата си. Истинското му притеснение беше това, което ще се случи, когато най-накрая се изправят срещу Хаузър. Не виждаше изход, който няма да завърши с насилие. В такъв случай щяха да му бъдат нужни хора, които като него бяха тренирани за бой — Боунс и Професора имаха такова обучение. Всички останали щяха да бъдат в тежест.

От друга страна, няколко допълнителни пистолета можеха да се окажат точно това, от което имат нужда. Другите не бяха бивши военноморски тюлени, но всичките имаха някакъв опит. Във всеки случай никой не се възползва от предложението му, въпреки че Джими се беше размърдал нервно в седалката си, поглеждайки изкосо към Професора. Мадок нямаше представа какво му беше казал последният, за да го накара да дойде с тях, а самият Джими не искаше да говори.

Може би по-късно, след като тази история приключеше, можеше да опита да умилостиви Джими с малко „Уайлд Търки“^[1].

Джими, Професора и Гарал ги чакаха в Осло заедно със снегоходките, екипировката за студено време и дори оръжия — ловджийски пушки, които, както Гарал обясни, бяха необходими за пътуването до Свалбард, където броят на полярните мечки беше по-голям от този на хората. Освен това Гарал дискретно беше снабдил Мадок и Боунс с по един абсолютно нелегален десетмилиметров полуавтоматичен „Глок 20“.

Докато Боунс и Професора водеха основната група по зле осветения път от летището, Мадок разузнаваше пред тях. Намерението му беше да се изкачи по планинския склон, в който беше издълбано хранилището, за да има поглед отгоре над обекта, но скоро след като започна да се катери, чу звука на моторни шейни, които идваха по пътя от Лонгиербюен.

Машините профучаха покрай него, без някой да забележи следите му, и продължиха към семехранилището.

Хаузър успя да спечели състезанието до тайното скривалище на „Прометей“, но не с много.

Мадок натисна отново бутона на радиото си.

— Идвайте всички. Ще се срещнем пред входа.

Боунс каза нещо — може би нещо нецензурно или просто потвърждение — но Мадок вече беше върнал уоки-токито на мястото му върху бронежилетката. След това приготви за стрелба пушката си „Ремингтън 700“ с пълзящ затвор и дървен приклад. Тръгна надолу по хълма, като следваше собствените си стъпки обратно до пътя. Белите мечки бяха наистина причина за безпокойство, но лавините бяха още по-опасни, особено тук, на склона на планината, така че се движеше бавно, като внимаваше да не предизвика срутване.

Щом наближи пътя, забеляза линия от човешки фигури, които с труд си пробиваха път към него от изток. Все още бяха на повече от сто метра от него, като се движеха по-бавно от средната за пешеходец скорост, спъвани отчасти от умората, а също и от непривичното усещане да ходят със снегоходки, но все пак напредваха. Вместо да ги чака, Мадок се обърна към целта им и се насочи към входа на семехранилището, придвижвайки се с лекота върху следите от отъпкан сняг, оставен от моторните шейни.

Мадок спря пред металната рампа, откопча ремъците на снегоходките си и слезе от тях. После забучи оформените като весла алуминиеви рамки в снежната пряспа отстрани. Погледна отново назад и видя, че останалата част от групата се приближава. Извисяващата се фигура отпред — почти сигурно беше Боунс — се приближаваше в тръс с готова за стрелба пушка, но останалите се бяха разделили на различно разстояние зад него. Някои очевидно се държаха с мъка на краката си, като използваха щеките, за да пазят равновесие.

— Хайде де! — промърмори Мадок, макар да знаеше, че призивът му ще остане нечут. — Нямаме време.

Повече не можеше да чака. Веднага щом Боунс стигна до него, посочи към вратата.

— Прикривай ме, ще пробвам да я отворя.

Боунс кимна и без да спира, за да сваля снегоходките си, коленичи и насочи пушката си към вратата. Марк остави своята да виси на ремъка си, бръкна под парката и извади пистолета „Глок“. Свръхниските температури пречеха на действието на полуавтоматичните оръжия, като караха нормалната оръжейна смазка да замръзва и деформираха пластмасовите и металните компоненти, така че бе прибрал оръжието си под палтото, близо до тялото си, за да намали до минимум излагането му на минусовия студ, макар това да означаваше, че не може лесно да го достигне. С пистолета в протегнатата си дясна ръка, Мадок посегна към дръжката на вратата с лявата.

Зад него носов глас подвикна:

— Чакай!

Мадок направи недоволна гримаса, обърна се и видя, че едната от фигурите — сигурно беше Джими — се препъва напред и размахва ръце. Направи няколко крачки, преди предницата на едната му снегоходка да се забие в снега. Опитът му да тича завърши с падане по очи, наполовина заровен в ситния бял сняг. Изправи се с мъка на крака и отново тръгна напред.

Колкото и да беше впечатлен от упоритостта на приятеля си, Мадок поклати глава.

— Джими, трябва да влезем вътре. И то веднага. Намери си прикритие.

Джими продължаваше да върви, докато не стигна до Боунс. За негова чест трябваше да се признае, че измина остатъка от пътя, без да падне.

— Само изчакай! — изпъхтя тежко Джими, опитвайки се да си поеме въздух. — Почакай. Не ви позволих да ме завлечете чак дотук само за да седя най-отзад при оборудването.

Мадок не беше сигурен какво се опитва да каже Джими. Искаше да участва в нападението ли?

Обаче Джими не посегна към оръжието си. Вместо това смъкна раницата от гърба си и извади един преносим компютър. Изтопурка по металния мостик, застана на завет до входа и коленичи до Мадок, като балансираше компютъра на едно коляно.

— Джими, мисля, че тук отвън едва ли има безжична връзка — подвикна Боунс, който все така държеше вдигната пушката си, готов да стреля по всеки, който би се показал от вратата.

— Ето затова не ти плащат да мислиш — отвърна му Джими, без да поглежда назад. Щом екранът на лаптопа светна, си свали ръкавиците и започна да щрака по клавиатурата. След няколко секунди издаде триумфален вик:

— Успях! — Вдигна ръка нагоре в юмрук, но след това побърза да мушне незащитената си ръка в топлата дълбочина на парката. — Както подозирах, охранителната система изпраща данни през сателитна връзка.

Мадок започна най-сетне да разбира какво става.

— Значи можеш да я разбиеш?

— Да, мога — потвърди Джими, като поднови щракането по клавиатурата. — Представлява предаване по защитена мрежа, както сателитните телефони. Дай ми минутка.

Мадок нацупи устни. Дори една минута му се струваше ненужно разхищение. Дори Джими да успееше, това нямаше да промени факта, че по всяка вероятност щеше да им се наложи да си пробиват път навътре с бой.

— Давай по-бързо! — подкани той Джими. Погледна назад и видя, че останалата част от групата също е пристигнала.

— Професоре, ела да ме прикриваш. Ще влезем в…

— Готово! — обяви Джими. Обърна лаптопа, така че Мадок да види екрана, който беше разделен на няколко по-малки прозореца, всеки от които показваше безлични коридори и пусти складове.

— Това в реално време ли е?

— На живо от „Хранилището за деня на Страшния съд“ — потвърди Джими. Посочи към екрана, като местеше пръсти от един статичен образ към друг. — Това е входът. Има камери под различни ъгли в тунела. Тази покрива вратите на хранилището. А това тук е хранилище номер две, единственото, което се използва в момента.

Посоченото изображение показваше нещо, което приличаше на редиците от рафтове в голям магазин на едро, но вместо с хранителни стоки в големи разфасовки стелажите бяха запълнени със сиви кашони.

— Няма много какво да се гледа — почти извинително подметна Джими.

— Тук няма никого.

— Съжалявам — просто сви рамене Джими. — Може би са застанали някъде, където камерите не ги виждат.

Мадок поклати разочаровано глава.

— Отлична работа, Джими. Поне знаем какво има от другата страна на вратата. — Протегна ръка отново и натисна дръжката.

Вратата се отвори. Беше отключено.

С пистолет в ръката, Мадок влезе вътре, но преддверието беше пусто, точно както показваше видеовръзката. В далечния край на късия коридор имаше още една врата с монтирана цифрова клавиатура на стената до нея. Побърза да отиде до нея и опита дръжката.

Заключено!

Погледна към клавиатурата, а после към отворената врата зад тях. Другите вече влизаха вътре.

— Джими, можеш ли да я отвориш?

Джими понечи да поклати отрицателно глава, но после спря и се приближи, за да види отблизо.

— Може би.

Каза го бавно, като направи паузи, сякаш за да наблегне, че са две отделни думи. „Може. Би.“ Мадок го прие за добър знак.

Джими бръкна в раницата си и извади черен кабел с контакти в двата края. Включи единия край в лаптопа си, след което намери от долната страна на клавиатурата порт, в който включи другия край на кабела.

Мадок отстъпи назад и го остави да върши магията си. После усети, че някой го дърпа за ръката. Беше Роуз.

— Дейн, погледни!

Държеше парче парашутно въже, на което висеше наситената с адамантин томахавка. Висеше, но не надолу. Вместо това се беше изпънала право напред и сочеше точно към вратата.

— Определено сме на правилното място — с триумфална усмивка обяви Роуз.