Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (40) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

Пролог

Наоколо беше пълен хаос

Час след час тотална атака срещу всички сетива. Артилерийски симулатори и картечници стреляха безспир с халосни куршуми, а шумът прескачаше като искри по нервите ми. Димните гранати изпускаха смрадлив пушек. Вонята на човешко тяло. Стърженето на пясък по кожата, която вече е прежулена и кърви. Бягане покрай призивната вълна, където студените пръски ме обливат цезия, изпиват силата ми, докато не ми остава нищичко.

Най-лошото е онзи глас. Нисък и монотонен, едва различим от тътнещия прибой. Нямаше да мога да го чуя, ако не беше усилен от рупора, но всъщност резонираше в мен и ме повличаше, молекула по молекула, в черната бездна от отчаяние, като изсмукваше каквото бе останало от решителността ми.

— Не е нужно да продължаваш да го правиш — дудне гласът.

Знам, че не е прав.

— Можеш още сега да се качиш в пикапа ми. Приготвил съм ти горещ шоколад. Звучи добре, нали? Ела, позвъни с камбаната и ще ти налея чаша.

Чуват се няколко непокорни гласа:

— За нищо на света, сержант!

Моят глас не е сред тях. Дори да исках, не мисля, че думите щяха да излязат иззад тракащите ми зъби.

Гласът продължава да каканиже още известно време, като описва в подробности ефектите на хипотермията, а след това с нещо, което звучи почти като съчувствие, ми предлага опрощение:

— Не всеки е създаден за тази работа. Това правим, всеки ден… Наистина ли го искаш? Да си нещастен през цялото време? Горещ шоколад в пикапа… Само трябва да дръпнеш въжето на камбаната.

Това ли искам наистина? Дори не мога да си спомня защо изобщо някога съм го искал.

— Екипажи на лодки! — рязко казва гласът. — Строй се!

Поглеждам наляво, после надясно и виждам другите. Ръцете ни са една в друга, но със същия успех можем да бъдем на различни планети. Още една вълна се разбива над главата ми. Виждам, че някои от останалите се опитват да направят нещо. Шляпат в пяната, опитват се да се изправят. Мъчат се да си помогнат един на друг.

Аз също се размърдвам.

Всички заедно излизаме с препъване върху брега, събираме се в екипажи на лодки от по шест души, но нито една от групите не е пълна. Колко са останали? Не мога да кажа. Бяхме седемдесет и двама в началото, но повече от дузина отпаднаха през първия час.

Колко дълго продължава това изпитание? Не помня.

— Струвате ми се уморени — дудне инструкторът, като се разхожда нагоре-надолу покрай редицата. Погледнат в профил, рупорът му изглежда като част от него, странна, деформирана животинска муцуна, която непрестанно реве противно.

— Може би всички трябва да си полегнете?

През строя преминава стон; всички знаем какво следва.

Падам по гръб и незабавно започвам да ритам с крака. Шляпам последователно, все едно че плувам кроул. Боже, как мразя ритането с крака! Стомашните ми мускули протестират шумно.

Инструкторът известно време брои ритъма:

— Едно, две, три…

От нас се очаква да продължим да броим, като викаме с пълно гърло, но единственият звук, който мога да издам, е скимтене. След това инструкторът спира и ни пита:

— Как беше водата? Хареса ли ви плуването?

Нестроен хор му отговаря:

— Тъй вярно, сержант!

— Готов съм да се обзаложа, че искате да се върнете във водата, нали?

— Тъй вярно, сержант!

— Всички на крака!

Искам да скоча, но се чувствам така, сякаш съм стъпил в плаващ пясък. Всеки мускул пищи в знак на протест.

— Какво е това? — казва инструкторът, като съвсем леко повишава глас в подигравателна имитация на искрено внимание. — Мислех, че ни трябват шестима, за да имаме екипаж на лодка. — Поглежда към един от другите инструктори, който кимва като по команда. — Някои от екипажите ми се виждат непълни. Изглежда, че трябва малко да променим нещата. — Продължава да снове нагоре-надолу покрай редицата още няколко минути. — Е, това е наистина неприятно. Преброих петдесет и шест червея, строени пред мен.

Инструкторът спира изведнъж…

Не. Не мен. Не ме гледай. Продължавай да вървиш!

… и ме поглежда.

— Червей, колко пъти шест се събира в петдесет и шест?

Зъбите ми тракат неволно, но част от мозъка ми вече е направила сметката.

— Девет, сержант! С остатък две.

Винаги съм бил добър по математика. Добър съм почти по всичко.

Освен по това.

Друг глас, който намразих през последните две седмици, изръмжава някъде отдясно:

— Натегач!

Това е големият индианец, въпреки че в момента не мога да си спомня името му. Едва помня моето собствено.

— С остатък две — монотонно повтаря инструкторът. — Е, това улеснява нещата. Веднага щом двама от вас, червеи, дръпнат въжето на камбаната, можем да преминем към следващото упражнение.

Прави пауза, оставя ни да осмислим казаното.

— Вече знаете, че няма да можете да се справите — продължава инструкторът, а гласът му отново става монотонен. — Знаете, че ще се откажете. Защо трябва да изстрадате всичко това?

Знам, че някои вече го обмислят, защото аз също се чудя, но никой от нас не напуска строя.

— Никой? — Инструкторът се преструва на разочарован. — Добре тогава. Бягайте да поплувате и го обмислете.

Изпъшквам. Представям си как отново трябва да премина прибоя и тази мисъл минава през главата ми отново и отново… А след това си мисля какво ли би било, ако направя стъпката в другата посока. Да сложа край на този кошмар. Ще бъде просто…

— Джими, недей!

Викът ме връща към настоящето. Оглеждам се и виждам млад мъж от един от другите екипажи да излиза тромаво напред. До този момент не знаех името му — той е червей, точно като мен, точно както всички останали — ала познавам лицето дотолкова, доколкото зная всички други.

Но след минута или две ще е изчезнал така, сякаш никога не е съществувал.

Същият глас повтаря с протестна нотка:

— Джими! Стегни се, приятел! Нали помниш, всички сме заедно? Обещахме си да го завършим заедно.

Разпознавам приятеля на Джими. Това е младши лейтенантът, същият, когото индианецът нарича… Как бе?

Поуп!

Поуп Мадок!

Джими само тръсва глава.

— Не мога, Дейн… Не мога да го направя.

Виждам пустото изражение на лицето на Джими и разбирам, че за него всичко е свършено, каквито и обещания да е давал.

— Отказвам се — смотолевя той и потътря крака към сержанта.

Отказвам се.

Думите му улучват нещо вътре в мен, сякаш стомана се удря в кремък, и отново съм в движение, и пак отивам към морето.

Защото няма да се откажа, никога. И когато си помисля, че искам да дръпна въжето на камбаната, виждам лицето му и то ми напомня, че не съм като него…