Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (8) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

6.

Светлинно звуковата граната беше малка и цилиндрична. Силно реактивната й магнезиева сърцевина беше частично защитена от здрав алуминиев корпус, нашарен с дупки, подобно на швейцарско сирене. Боунс я разпозна веднага, още докато летеше във въздуха към тях. Преди да е паднала на пода, той се завъртя и се метна през бюрото, като събори Роуз на пода зад него. Бюрото щеше да ги защити от магнезиевата светкавица със сила един милион свещи, но Боунс не можеше да направи много относно гърма, освен да си наклони главата надясно, за да прикрие частично ухото си с повдигнатото си рамо. Стандартната зашеметяваща граната произвежда звук със сила 180 децибела — шум, по-силен от този на реактивен двигател или изстрел от пушка.

В затвореното пространство на малкия офис експлозията се стовари върху тях като ковашки чук.

Камбаните в главата на Боунс бяха звънели много пъти по време на обучението му като морски тюлен, така че знаеше как да се справя с дезориентацията, която щеше да последва, но това не правеше експлозията по-малко неприятна. В черепа му се заби силен пищящ звук, подобен на болнична машина за ЕКГ, която сигнализира за липса на пулс. Боунс се почувства така, сякаш се намира на въртележка, без да може да каже къде е горе или долу. Наясно беше, че ако се опита да се изправи, веднага ще падне настрани.

Знаеше какво няма да може да направи, но също така знаеше какво все още е в състояние да прави.

Извъртя се, сложи ръце на ръба на бюрото и без да се опитва да става, започна да бута бюрото през стаята.

Успя да го премести не повече от метър, преди да удари в нещо. От неочаквания тласък Боунс се подхлъзна и да падна напред, но в мига, в който лицето му удряше пода, успя да види чифт обувки, които се показваха през тесния процеп под бюрото.

Това обясняваше неочакваното спиране. Беше се блъснал в някого.

Обувките не бяха Уилис, което наведе Боунс на мисълта, че сигурно принадлежаха на човека, който беше хвърлил светлинно звуковата граната в стаята.

Боунс отново се надигна напред, като промуши главата и раменете си в пространството под бюрото, след което се изправи рязко, като отскочи от пода, подобно на човече в кутийка, и в същото време отхвърли напред бюрото.

Бюрото се прекатури, а горната му повърхност отблъсна назад неизвестния нападател, но тъй като Боунс все още беше замаян от звука и светлината, залитна настрани и се стовари върху преобърнатата мебел. Остра болка го прониза в гърдите от удара в краката на бюрото. Но това неудобство не беше нищо в сравнение с проблемите, които можеше да причини един куршум, ако не продължи да се движи. Въпреки това си позволи да се усмихне триумфално, след като забеляза за втори път обувките, този път да стърчат изпод бюрото, подобно на краката на Злата магьосница от Изток, след като върху нея паднала къщата на Дороти. Но беше прекалено рано да обявява победа. Лошите хора, подобно на злите магьосници, обикновено имаха помощници.

Въздухът в офиса беше наситен с пушек, но през мъглата Боунс видя, че Уилис се хвърля към него. Явно стоеше много по-стабилно на краката си от Боунс. Уилис коленичи, загреба от пода един пистолет с навит на дулото заглушител и го насочи към вратата.

На Боунс му отне няколко секунди да отчете факта, че Уилис му крещи нещо. Все още не можеше да чуе нищо, но когато Уилис посочи към Роуз, успя да направи грубо предположение.

„Вземи момичето!“

Или нещо подобно.

Боунс се претърколи встрани от бюрото, но остана на четири крака, все още не съвсем уверен в равновесието си. След няколко секунди протегна ръка към Роуз и леко разтърси рамото й, за да привлече вниманието й. Очите им се срещнаха — това беше добър знак — след което видя, че устните й мърдат.

— Не мога да те чуя! — викна Боунс.

Роуз поклати глава и посочи към ушите си.

— А, ясно! И ти не можеш да ме чуеш. — Посочи към вратата, където Уилис беше готов да стреля при първия знак за опасност. — Трябва да вървим.

Роуз кимна, явно разбираше какво й казва, но след това се протегна и грабна нещо от пода до себе си.

Томахавката.

Боунс се изправи на едно коляно, след което предпазливо стана на крака.

„Дотук добре!“ Подаде ръка на Роуз, помогна й да се изправи на крака и без да изпуска ръката й, я поведе към вратата. Потупа Уилис по рамото, за да му покаже, че са готови да тръгват.

Точно пред входа на офиса лежеше тяло — бял мъж, облечен в яке с качулка, с големи кървави петна от двете огнестрелни рани в гърдите му. В протегната си ръка все още държеше пистолет със заглушител. Докато минаваха край него, Боунс се наведе, като планираше да вземе за себе си оръжието, но Роуз му стисна ръката, за да привлече вниманието му и поклати отрицателно глава. После изрита с крак пистолета, който се плъзна по покрития с мокет под. След това хвана ръката на Уилис и обясни със знаци, че трябва да оставят тук и другия пистолет.

Уилис я погледна така, сякаш е луда, и каза нещо, най-вероятно в същия дух.

Роуз изкрещя нещо, което беше или ругатня, или „Вярвайте ми!“.

По-скоро второто.

Уилис се намръщи, но после натисна с палец бутона за освобождаването на пълнителя и дръпна затвора, за да изпразни камерата, след което избърса пистолета с фланелката си и го хвърли обратно в офиса.

— Страхотно! — промърмори Боунс. Сега сме невъоръжени.

Но само след няколко секунди разбра колко мъдро е решението.

Макар да не можеше да я чуе, край тях виеше противопожарната аларма, която най-вероятно се беше задействала от дима на гранатата. Стробоскопичните светлини, монтирани високо по стените, сочеха пътя към аварийните изходи. Хората вече се изнизваха от другите офиси на етажа и се насочваха към аварийните стълби. Предположи, че всички бяха чули шума от детонацията на гранатата, но не и последвалите изстрели. Повечето хора навярно мислеха, че има пожар, а не че край тях има действащ стрелец, което би изисквало друг, по решителен подход — сградата трябваше да бъде заключена и всички да си потърсят убежища, докато не пристигне екипът за бързо реагиране. Двамата с Уилис не се отличаваха с някакви особени физически характеристики, но тъй като не бяха бели, ако ги забележеха да тичат из сградата с оръжие в ръка, най-вероятно нямаше да успеят да се измъкнат през предния вход. А сега, невъоръжени, можеха просто да се движат заедно с останалите.

Това поне щеше да им осигури изход от сградата, но ако двамата бандити, които току-що се бяха опитали да ги убият, бяха довели подкрепления, тогава щяха да попаднат в трудна ситуация.

„Чакай малко! — помисли си Боунс. — Какво точно се случи сега?“

При все че ситуациите на живот и смърт не му бяха непривични, обикновено имаше някаква идея кои са лошите и какво искат. Това нападение дойде напълно изневиделица.

Оръжия със заглушител. Светлинно звукови гранати. Военно оборудване. Който и да беше врагът им, явно имаше достъп до сериозни оръжия, които не се боеше да пусне в употреба на многолюдно място.

Но каква ли беше целта му? И защо?

Нямаше да му е за първи път да се набута в средата на нечий чужд проблем. Може би Роуз беше успяла да влуди някого с плановете си за учебната година. Но моментът на атаката не приличаше на съвпадение.

„Томахавката? — Боунс поклати глава. — Не! Това е лудост“.

Дори ако брадвичката принадлежеше на истинския капитан Фолкън, в най-добрия случай беше колекционерски предмет. И кой друг, освен тях изобщо знаеше за откритието?

Можеше да зададе въпроса на глас, но понеже нямаше да може да чуе отговора, какъв ли беше смисълът? Ако Роуз знаеше отговорите, щеше да му ги каже, когато са в безопасност… и в състояние да чуват нещо друго, освен собствените си гласове. Дотогава най-важното беше да останат живи.