Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (24) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

8.

Кисмет скочи в миг на крака, но инициативата беше у нападателите. Освен това бяха въоръжени с големи полуавтоматични пистолети, насочени срещу Кисмет и Джейд. Един от мъжете сграбчи Джейд за ръката и я изблъска обратно в стаята.

Първата й мисъл беше, че онези, които преследваха нея и Професора през дъждовната гора, някак си са ги проследили дотук, и възнамеряват да довършат започнатото по-рано. Изглеждаше като разумно заключение — мъжете бяха груби на вид, а с черните си коси и мургавия си тен можеха да минат за местни. Но след като петнят член на групата, жената, която буташе количката за храна, мина покрай нея и се приближи към Кисмет, Джейд осъзна, че в крайна сметка не бяха дошли за нея.

Жената беше поразително красива. Дългата й, лъскава черна коса обрамчваше ъгловато лице с маслинена кожа и високи скули; средиземноморски черти, реши Джейд, или може би арабски. Сега забеляза, че сервитьорското сако й стои свободно, тъй като беше няколко размера по-голямо; без съмнение го бяха взели от някой истински служител на хотела. Жената влезе в стаята с уверената крачка на манекен и спря лице в лице с Кисмет. Джейд имаше ограничена видимост към тази конфронтация, но можеше да забележи гнева, който излъчваха черните като въглен очи на жената.

— У теб има нещо, което ми принадлежи — заяви жената. Гласът й беше горе-долу такъв, какъвто Джейд бе очаквала — гладък и мелодичен, и определено в противоречие със заплахата, която струеше от всяка съгласна.

Кисмет, който беше вдигнал ръце над главата си, я погледна със замислена предпазливост.

— Мисля, че сте сбъркали стаята.

Жената го изгледа в продължение на няколко секунди, след което го награди със студена усмивка.

— Не, Ник Кисмет. Намирам се точно там, където трябва да бъда.

„Ясно — помисли си Джейд. — Определено не са тук заради мен“.

Въпреки че сърцето й блъскаше лудо, тя се застави да се успокои, пое дълбоко дъх и се изкашля.

— Изглежда, че двамата имате доста да наваксвате — вметна, като се опита да придаде на тона си малко кураж, за да прикрие колко е ужасена всъщност. — Ще ви оставя да си бъбрите.

И с тези думи се завъртя към изхода. Движението й завари неподготвен човека, който я държеше, и преди да е успял да реагира, Джейд успя да се отскубне от хватката му.

Не беше сигурна какво се опитва да постигне. От една страна, мислеше, че има шанс нападателите просто да я оставят да си тръгне. Да, знаеше, че е малко вероятно, но не невъзможно. Стресовите ситуации правеха странни неща с хората. Може би бяха до такава степен съсредоточени върху Кисмет, че нямаше да знаят как да реагират, преди да е успяла да се измъкне.

А ако това се случеше, тогава какво? Да бяга ли? Да вика за помощ? Може би да задейства противопожарната аларма?

Напразен въпрос. Мъжът нямаше намерение да я остави просто така да напусне стаята. Завъртя се към нея и посегна да я сграбчи, което, в крайна сметка, беше точно очакваното от него движение.

От момента, в който въоръжените мъже нахлуха в стаята. Джейд беше започнала мислено да си припомня всички уроци по самозащита, на които някога бе присъствала. Мадок й беше показал няколко движения, а Професора бе поставил основите на полуофициалното й обучение по борба и базови бойни изкуства. Спомни си нещо, което й беше казал, три прости думи: „Не се колебай“.

При сценарий, в който искат да те вземат като заложник, беше й казал Професора, колкото по-дълго чакаш, като се надяваш, че някой ще дойде и ще те спаси, толкова повече контрол даваш на хората, които искат да те заловят. Беше важно да действа бързо и решително, преди ролите — тези на заложник и на похитител — да станат постоянни и да се втвърдят като бетон. Джейд помнеше този урок, така че се застави да действа, да се движи, да направи нещо… каквото и да било… преди да се е установила смъртоносната инерция.

Останалото се случи почти автоматично.

Джейд позволи на мъжа да я хване за ръката, но в същия момент пристъпи настрани към слабата му страна, като му приложи комбинацията от айкидо, известна като „ирими наге“ — влизащо хвърляне. Придвижи се към него, като застана почти зад гърба му и постави свободната си ръка върху шията му, като го блъсна в посоката, в която вече се движеше. Усети изумлението му от начина, по който се напрегнаха мускулите му, от незабавното рефлекторно напрягане. Професора я беше научил да бъде готова и за него. С напрягането на мъжа, който се подготвяше да й отговори, Джейд също се придвижи, като го завъртя и напълно го изкара от равновесие.

Докато изпълняваше тези почти хореографирани движения, останалите нападатели също започнаха да реагират, но решителността на Джейд им бе отнела инициативата. Превъзхождаха ги по численост, но за момента Джейд командваше парада. Пистолетите се завъртяха и се насочиха нерешително към нея. Какво се очакваше да направят? Да я застрелят ли? Планът не беше такъв. Почти в унисон погледнаха към водача си, към поразителната жена, която стоеше срещу Кисмет, само за да открият, че и там ситуацията също е претърпяла драматичен обрат.

— Хвърлете оръжията! — излая Кисмет.

Джейд просна въоръжения мъж на гърба му с достатъчно сила, за да му изкара въздуха. После вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Кисмет завърта жената така, че да е с лице към мъжете. Лявата му ръка я беше хванала здраво през кръста, а дясната се бе промушила под дясната й мишница така, че да притисне нещо към гърлото й.

Беше нож, но това описание не беше съвсем точно. Джейд си спомни за сцената от един стар филм, „Дънди Крокодила“, в която дребен престъпник заплашва със сгъваем нож главния герой. В отговор австралиецът през смях отвръща: „Това не е нож — след което измъква зловещ на вид ловджийски нож с трийсетсантиметрово острие и завършва с фразата: Ето това е нож!“.

Избраното от Кисмет оръжие не беше ловджийски нож, а нещо дори още по-голямо и може би по-зловещо на вид. Беше кукри, любимото оръжие на свирепите войни гурка от Непал. Острието имаше странната форма на бумеранг, като режещият ръб се намираше от вътрешната страна на извитата като лакът стомана. Джейд беше виждала подобни ножове, други вариации на същия стил, но този, който Кисмет държеше, изглеждаше по-изтънчен от ловенето други, по-солиден, някак по-автентичен. Тя си помисли, че навярно това острие е проляло немалко кръв.

Освен това се зачуди къде ли го беше крил досега.

— Хвърлете пистолетите — повтори с равен глас Кисмет. — Или тя ще умре.

Всички въоръжени мъже гледаха към жената, която сега беше заложник на Кисмет, като чакаха инструкции от нея, а тя явно не беше готова да се предаде.

— Ние сме повече, Кисмет — просъска тя. — Дори да ме убиеш, със сигурност ще умреш.

Имаше странно прецизен начин на изразяване и акцент, който водеше към предположението, че английският може би не й е първи език.

— Не залагай живота си на това — отвърна й Кисмет, след което обърна поглед към мъжете и добави: — Не залагайте нейния живот на това. Веднага свалете оръжията! — После, преди да са се подчинили или отказали, добави рязко: — Джейд, ела веднага при мен.

Джейд се спусна да застане по-бързо зад него, преди някой от въоръжените мъже да се е досетил да я сграбчи, за да възвърне баланса в конфликта.

Не че би се предала лесно.

Тя осъзна, че Кисмет действа по същия начин като нея. Реагира, движи се, отказва да остави на инерцията да го блокира. Приближи се до него и застана така, че да бъдат гръб в гръб.

Жената понечи да каже нещо, навярно нова предизвикателна заплаха, но Кисмет я накара да млъкне с грубо тръсване, след което изръмжа в ухото й:

— Кажи им да хвърлят оръжията си или ще ти пусна кръв.

— Направете както ви казва — с напрегнат глас рече тя.

Мъжете един по един наведоха надолу оръжията си. Не ги оставиха на земята, но го насочиха към пода, сякаш искаха да изпробват решителността на Кисмет.

Това беше грешка.

Жената извика, щом острието се впи в плътта под гърлото й. Почти веднага пистолетите започнаха да тупкат по мокета.

— Така е по-добре — подхвърли Кисмет. — А сега всички в банята.

Мъжете се поколебаха, но той притисна острието на кукрито към шията на жената, докато не я накара да изстене:

— Направете го!

Мъжете с нежелание се сбутаха в малката баня, след което без подкана затвориха вратата.

— Събери им пистолетите — нареди Кисмет на Джейд.

Тя побърза да се наведе и да събере оръжията, като ги държеше със същата предпазливост, с която би хванала змия.

— Какво да ги правя?

— Измисли нещо — сви рамене Кисмет.

Джейд ги тръсна върху количката за сервиране, след което взе един куполообразен капак от единия поднос и ги скри под него.

— Готово. А сега какво?

— Вземи ми таблета. И се приготви за тръгване. След минута се махаме оттук. Но първо…

Кисмет отдръпна ножа си от гърлото на жената, но не я освободи. На кожата точно под челюстта й имаше петсантиметрова червена линия, от която бавно се отцеждаше кръв.

— Коя си ти? — просъска Ник Кисмет. — И какво искаш от мен, по дяволите?

От гърлото на жената се разнесе звук, сякаш събираше достатъчно слюнка, за да се изплюе.

— Ти уби съпруга ми. И сега аз ще те убия!

— Убил съм много съпрузи — отвърна Кисмет. — Трябва да си малко по-точна.

Джейд усети как от небрежното му признание лъхна злокобен хлад.

„Със сигурност се шегува, нали?“

Извърна глава настрани, за да не позволи на лицето й да издаде чувствата й, и грабна таблета от масата, след което го мушна под мишницата си.

— Името му беше Александър Сирулиън — изсъска жената.

Кисмет кимна бавно.

— А ти коя си?

— Алия.

— Добре, слушай внимателно, Алия. Разбирам, че си мислиш, че трябва да отмъстиш за любимия си, но това няма да стане. Забрави го. Прибирай се у вас и си гледай живота. Ако не го направиш, обещавам ти, че ще отидеш в ада при съпруга си. Това е последното ми предупреждение.

А след това, за да подчертае ултиматума си, Кисмет протегна ръка назад и стовари дръжката на кукрито върху тила на жената.

Алия Сирулиън се свлече на пода.

Кисмет се завъртя към Джейд.

— Бързо! Извикай асансьора!

Джейд отвори широко вратата и се втурна по коридора, а Кисмет я следваше по петите. Дотича до фоайето, където се намираха асансьорите, и натисна бутона за повикване, след което погледна назад, за да провери дали някой от хората на Алия не ги преследва. Никой не ги гонеше, но Джейд знаеше, че това може да се промени всяка секунда. Погледна отново към асансьорите и провери индикаторите за етажа над всеки от тях. Хотелът имаше само пет стажа, а стаята на Кисмет беше на третия, така че нямаше да им се наложи да чакат повече от няколко секунди, но подобно на пословичното джезве с кафе, което не завира, докато го гледаш, усещането беше, че чакат цяла вечност.

Джейд понечи да влезе вътре, но Кисмет я задържа.

— Не в този — рече той. Надникна в асансьора, натисна един бутон на панела, след което се отдръпна, преди вратите да са се затворили. След това се завъртя, заобиколи ъгъла и тръгна по съседния коридор.

— Хайде!

— Какво, по дяволите, смяташ…? — Кисмет беше изчезнал, преди Джейд да успее да довърши въпроса си, така че се втурна да го догони. Успя да го настигне тъкмо когато влизаше в една врата в далечния край на коридора, на чиято табелка графично беше представено как някой слиза по стълби.

„Стълби! — помисли си Джейд. — Какви ги върши този?“

За да е по-пълно смайването й, вместо да се насочи към изхода, Кисмет тръгна да се изкачва. Джейд дори не си направи труда да го попита и побърза да го последва.

Щом стигнаха до следващата стълбищна площадка. Кисмет отвори вратата и тръгна надолу по коридора с толкова бърза крачка, че за Джейд беше невъзможно едновременно да върви и да говори. Когато стигнаха до мястото, което явно беше окончателната им цел — асансьорната площадка, Джейд едва успяваше да сдържи гнева си.

— Подиграваш ли се с мен? — озъби се тя. — Защо просто не…?

Кисмет сложи пръсти на устните си.

— Шшшт!

— Я не ми шъткай! — изрепчи се Джейд, макар и със значително по-тих глас.

Кисмет посочи към индикатора за етажите. Този над вратата на асансьора, който беше извикала по-рано, показваше, че сега се намира във фоайето на хотела. Асансьорът започна да се издига в отговор на нечие повикване.

Спря на третия етаж.

Джейд се намръщи. Започваше да разбира първоначалния замисъл на Кисмет, но това не означаваше, че е готова да му прости, задето не го бе споделил с нея още в началото.

„За бога! — помисли си тя. — По-досаден е даже и от Мадок!“

Отминаха още трийсет секунди, след което индикаторът се смени с „2“ и продължи да върви надолу.

Кисмет облекчено изпусна дъха си, който досега беше сдържал.

— Мисля, че захапаха въдицата. Сега можем да ги оставим да си гонят опашката известно време, докато се чудят къде сме отишли.

— Значи изобщо не си имал намерение да напускаш хотела?

— О, ще го напуснем. Но не преди да сме готови за тръгване.

— Отново говориш в множествено число. Прекалено много предположения правиш, Ник Кисмет!

— Права си. — Кисмет сведе глава в почтителен поклон. — Благодаря ви за помощта, доктор Ихара. Беше удоволствие да работя с вас. Ще ви изпратя пощенска картичка от Антарктида.

— А сега пък предполагаш, че не искам да дойда с теб парира Джейд. — Защо просто не пробваш да ме попиташ?

На устните му се оформи дяволита усмивка.

— Добре. Доктор Ихара, отивам в Антарктида. Желаете ли да се присъедините към мен?

Джейд го изгледа с твърди като диамант очи.

— Онази жена, Алия… Наистина ли си убил съпруга й?

Усмивката му леко помръкна.

— Преди няколко седмици Александър Сирулиън открадна Апекса от баща ми. Проследих го до Кайро, до Хеопсовата пирамида. Той… — Кисмет се поколеба за миг. — Сборичкахме се и той падна. Беше при самозащита.

— Аха? Често ли ти се случва?

Кисмет изпусна кратък, лишен от хумор смях.

— По-често, отколкото ми се иска да призная. — Замълча за секунда, после добави: — Като стана дума за самозащита, доста добре се представи в стаята.

— Благодаря.

— Виж, съжалявам, че те въвлякох в цялата тази история.

— Случва се — сви рамене Джейд. — Значи Антарктида, а? Сигурно ще е студено, нали?

Кисмет кимна.

— Аха.