Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (19) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

3.

Джейд се сви на кълбо и покри с ръце главата си, за да се предпази от ударната вълна, която се стовари върху нея. Остана няколко секунди в тази поза, защото покрай нея започнаха да падат горящи отломки. По чудо нито една не я удари, но това беше малка утеха. Без роувъра…

Избута настрана мрачната мисъл и надигна глава.

— Професоре? Жив ли си още?

— Джейд! Тук съм!

Джейд понечи да се изправи и надигна глава в посока на гласа му, но Професора я спря с шепот.

— Стой долу!

Нещо прошумоля в тревата до нея и Джейд трепна, очаквайки да види до себе си зейналата паст на черен кайман, но беше само Професора.

— Стой долу — повтори той. — Ако заподозрат, че все още сме живи, могат да изстрелят още една РПГ.

— Защото, ако взривят роувъра два пъти, ще ни стане по-ясно какви са им намеренията ли?

— Имам предвид, че могат да стрелят по нас. РПГ-то не е идеалното оръжие за стрелба срещу хора, но с него дори и недиректно попадение може да се окаже достатъчно.

— А, това ли имаше предвид?

Професора се огледа, сякаш търсеше нещо наоколо. Джейд забеляза, че е извадил пистолета си.

— Видях трима-четирима от тях да плуват през реката — съобщи тя.

— Знам — отвърна Професора, без да поглежда към нея.

— Имаш ли план?

— Това е планът. — Професора натисна лостчето отстрани на пистолета си и подхвана пълнителя, докато падаше от ръкохватката. След кратка проверка поклати глава и го мушна обратно на мястото му.

— Ще се престорим на умрели и ще се надяваме да не се препънат в нас.

— Как ще се…

— Шшшшт!

Джейд се намръщи. Дали Професора я караше да млъкне, защото лошите са наблизо, или за да не му се налага да отговаря на въпросите й? Не беше сигурна дали едното обяснение беше по-добро от другото, но въпреки това направи каквото й беше казано и затвори уста.

Отначало единствено можеше да чуе звука на собственото си дишане, но след няколко секунди долови други звуци. Пукането на пламъците, които все още се издигаха над останките от техния „Ленд Роувър“. Тихият звук на реката. Шумоленето на нещо, което се придвижваше през растителността… Мъже, които викаха на испански. Не твърде близо, но определено недостатъчно далеч за тяхно спокойствие.

А след това чу нещо друго. Характерният рев на реактивен двигател, който ставаше все по-силен с всяка изминала секунда.

„По дяволите! Точно когато си мислех, че нещата днес няма как да станат по-зле!“

Потръпна, щом близо до нея се разнесе автоматична стрелба. Без да каже защо, Професора внезапно се претърколи върху нея и покри тялото й със своето, като сложи едната си ръка върху устата й. Знаеше, че просто се опитва да я предпази, но й се наложи да събере всеки грам самообладание, което притежаваше, за да остане просто легнала и да чака какво ще стане.

Миг по-късно чу писък, който спря рязко, прекъснат от нещо, което й прозвуча като животински тропот във високата трева. Секунда или две по-късно до нея достигна звук като от моторна резачка. В далечината някой стреляше с картечница. Сега вече успя да събере две и две.

Приближаващото летателно средство — хеликоптер — стреляше с едрокалибрено автоматично оръжие по мъжете на земята. Оръжие, каквото обикновено ползваха военните.

— Спасени сме! — викна Джейд или поне се опита. Възклицанието й беше напълно приглушено от ръката на Професора, така че се чу нещо, което по-скоро звучеше като „Са се се“.

— Шшшт! — отново изсъска Професора в ухото й. — Не ги знаем кои са и какво искат. Сигурно първо ще ни застрелят и после ще задават въпроси.

Колкото и да не искаше да го признае, Професора имаше право. Никой не знаеше, че се намират тук, така че нямаше начин този хеликоптер да е изпратен да ги спасява. Дори да беше перуанската армия, дошла, за да унищожи контрабандистите, терористите, или каквито там бяха, отвисоко нямаше как да отличат добрите от лошите.

„Добре, значи може би не сме спасени.“

Звукът стана още по-силен, роторът на хеликоптера блъскаше въздуха и караше тревата наоколо да полегне. Най-сетне се приземи близо до горящия „Роувър“, на по-малко от сто метра от тях. След първоначалната стрелба не бе последвала нова, но това просто означаваше, че войниците чакат някой глупак да си покаже главата, за да могат да го застрелят.

Чу още викове, което й се стори странно, като се имаше предвид заобикалящият я шум. Още по-странно беше какво точно викаше човекът.

— Джейд! Джейд Ихара!

— Кво по дяволите? — измърмори Джейд в ръката на Професора.

Сякаш по поръчка, Професора се претърколи настрана и я освободи от хватката си.

— Теб търсят — прошепна той.

Джейд го изгледа кръвнишки.

— Какво смяташ, че трябва да направя?

— Питай ги какво искат — сви рамене Професора.

— Ами ако просто искат да ми направят дупка в главата?

— Едва ли, но ще те прикривам. Имай ми вяра.

— Имам ти вяра — изръмжа Джейд, после застана на четири крака и бавно… много бавно се изправи с вдигнати високо във въздуха ръце.

Щом главата й излезе над заобикалящата я трева, видя ясно хеликоптера, който стоеше на земята с бавно въртяща се перка на един хвърлей разстояние от димящите останки от роувъра. Определено беше военен вертолет. Закръгленият му корпус, окичен с оръжия и ракетни блокове, приличаше на гигантска високотехнологична оса. Половин дузина мъже, всичките облечени в сиво-зелени камуфлажни униформи, се придвижваха в полукръг около него. Щом Джейд се показа, всички насочиха автоматите си към нея.

— Не стреляйте — извика тя. — Това съм аз. Аз съм Джейд.

Не знаеше дали могат да я чуят или разберат, така че вдигна ръце даже още малко и в този момент забеляза, че единият от мъжете не прилича на останалите. Вместо камуфлажна униформа и бойно снаряжение носеше дънки и каки риза с навити над лактите дълги ръкави. Имаше гъста брада, а непокритата му от шапка глава беше увенчана с буйна черна коса, която се вееше от непрестанното въртене на вертолетния ротор. Освен това беше хубав. Не хубостта на филмова звезда или на красавците от модните подиуми, а по-груба, по-мъжествена. Тъмните му очи не се откъсваха от нея. Щом се насочи към нея, Джейд разбра, че това е човекът, който я беше извикал по име.

Мъжът спря за момент и подвикна нещо на най-близкия войник, който на свой ред излая команда към другите и просто така, оръжията се насочиха другаде.

„Добре, това е обнадеждаваш знак“ — помисли си Джейд.

Мъжът продължи да върви, докато не стигна на няколко крачки от нея. Сви ръка на фуния пред устата си и с глас, който беше съвсем малко по-тих от вик, попита:

— Предполагам, че вие сте доктор Ихара?

Джейд се ухили, защото й се стори странно, че използва академичната й титла.

— Да, това съм аз.

— Можете да си свалите ръцете вече — добави мъжът и й подаде дясната си ръка.

Джейд свали ръцете си, усещайки се леко неловко, и побърза да поеме протегнатата ръка.

— Здравейте. Наричайте ме Джейд.

— Аз съм Ник Кисмет.

„Кисмет? Сигурно се шегува. Що за човек е този, да не е рок звезда или нещо подобно?“

Реши да не го казва на глас.

Погледът му за миг се отклони някъде зад нея, след което добави:

Кажете на приятеля си, че е безопасно и може да се покаже. Ние сме от добрите.

Джейд се разсмя нервно, после се обърна и огледа тревата, но Професора не се виждаше никъде.

— Той е малко срамежлив — сви рамене. — Предполагам, че ще се присъедини към нас, когато е готов. Та какво ви води насам, Ник Кисмет?

— Можете ли да си представите, търся вас.

— Ами ето ме. Но това всъщност не отговаря на въпроса ми.

Ник се разсмя тихо.

— Струва ми се, че ще ви трябва превоз оттук. Какво ще кажете да говорим по пътя?

— По пътя закъде?

Изражението му стана малко по-сериозно.

— Това е едно от нещата, за които трябва да говорим.