Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (53) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

13.

Свалбард, Норвегия

От разстояние Международното семехранилище в Свалбард не можеше да бъде оприличено на нищо друго, освен на въгленовосива перка на акула, закичена по неизвестни причини с огромен блестящ диамант, която си прорязва път през безкрайното сапфирено море. Морето, разбира се, беше замръзнало и се бе превърнало в бяла пустош, която така добре отразяваше нощното небе — по това време на годината и толкова на север нямаше нищо друго, освен нощно небе — че беше невъзможно да се каже къде свършва едното и започва другото. Диамантът беше светещото произведение на изкуството, озаглавено „Вечен отзвук“, и представляваше плосък стъклен панел, зад който система от огледала и призми пренасочваха и усилваха естествената светлина, когато я имаше, и изкуствената светлина, която стигаше до тях по оптични влакна през дългата зима. Сега сияеше като маяк, който мамеше водачите на моторните шейни към вратата на хранилището.

Кисмет караше моторната си шейна — „Скиду MXZ 800“, която бяха взели под наем от една фирма в Лонгиербюен, снабдяваща търсачите на приключения с оборудване, а зад него седеше един от хората на Хаузър. Пътникът беше въоръжен, но не и водачът. Изглежда, че доверието на Хаузър стигаше само донякъде. Други две шейни „Скиду“ возеха още четирима от охраната на Хаузър. Хаузър караше четвъртата шейна, а зад него беше седнала майка му.

— Дори не знам как да се обръщам към вас — беше казал Кисмет на жената предишната нощ, по време на пътуването им към летището в Александрия и преди да им разкрие местоположението на „Олимп“.

— Предполагам, че няма да мога да те убедя да ме наричаш „мамо“ — рече тя с кисела усмивка. Кисмет не отговори, така че продължи: — Наричай ме Леда.

— Леда — повтори Кисмет. В гръцката митология Леда беше простосмъртната майка на Кастор и Полидевк — двамата близнаци, родени от различни бащи, един смъртен — Тиндарей, цар на Спарта, и един безсмъртен — Зевс, цар на всички богове. Кисмет се съмняваше, че това е истинското й име, но не настоя.

— Сигурна съм, че си пълен с въпроси — рече Леда. — Толкова отдавна искам да им отговоря.

— Защо не го направи? — Той имаше идея какъв ще бъде отговорът й. По време на втората им среща Хаузър му беше казал за великия експеримент на „Прометей“, за тях двамата, родени в резултат на нарочен подбор, разделени след раждането си. Единият, Кисмет, изпратен в света, без да знае за произхода си, наблюдаван и понякога защитаван от „Прометей“, но без никога да му бъде съобщена истината.

Леда се усмихна печално.

— Просто не беше подходящото време.

— А сега подходящо ли е?

— Сега е подходящо.

 

 

След като бяха вече във въздуха на борда на наетия от Хаузър самолет на път към Париж, където щяха да заредят, преди да се насочат към Лонгиербюен, Леда му разказа на чаша бордо историята от самото начало. Хаузър си раздели бутилката с нея, но мълча през цялото време. Кисмет отказа да пие.

— Повечето от това, което ще ти разкажа, са догадки — започна Леда, — но ние смятаме, че е точно приближение на истинската предистория на нашия свят. В различните митологии има преплетени сходни нишки, когато става дума за сътворението. Едната от тези истории е за боговете или богоподобните същества, които обличали материални тела, разхождали се сред хората и взимали простосмъртни жени за партньори. В повечето истории потомъкът от този съюз е полубог — Гилгамеш, Персей, Херкулес. Има полубогове в хиндуистката митология. В скандинавската. В келтската… Както казах, това са постоянни нишки. В религиите от авраамическата^[1] група ги наричат нефилими — могъщите, и се твърди, че са деца на паднали ангели. — Леда направи пауза, за да отпие глътка вино и може би да остави Кисмет да усети важността на разговора.

— Всички тези истории са истина — продължи тя, след което бързо добави — до известна степен.

— Нека позная. Не искаш да кажеш, че са извънземните, но…

Леда не се усмихна.

— Наричаме ги „древните“. Предполагам, че наименованието е доста прозаично, но върши работа. Нямаме теория за техния произход, но смятаме, че са били безплътни същества. Правели си изкуствени органични тела, които да използват като съд за…

— Изкуствени органични? На мен ми звучи като оксиморон.

— Изкуствени, защото са създадени — поясни Леда. — Тоест те са продукт на нечие умение. А са органични, защото били направени да симулират идеално органичните функции на човешкото тяло, в това число и репродуктивните. Какво е станало след това, не знаем със сигурност. Някои вярват, че митовете за потопа — още една практически универсална нишка — са доказателство за някакъв катаклизъм, който ги накарал да си заминат, както се описва в ранните юдейски и християнски документи. Други мислят, че просто този начин на живот им омръзнал и са отишли другаде. Върнали са се там, откъде са дошли. Каквото и да е обяснението, тези великолепни тела останали. Знам го, понеже имаме няколко от тях в „Олимп“.

Въпреки въведението това разкритие свари Кисмет неподготвен.

— Имате… божествените тела?

— Божествени тела — засмя се Хаузър. — Определението ми харесва.

Леда се усмихна.

— Наистина приличат на статуи от злато и много от тях са открити в руините на различни храмове. Златото показва необичайни химически свойства — представлява стабилен анион, който може да съхранява електричество.

— Като Златното руно — промърмори Кисмет.

Леда кимна доволно.

— Виждам, че забелязваш истината — направи пауза и отпи нова глътка. — Може би си спомняш, че в легендата Язон се среща с металния гигант Талос. В някои от версиите е бог, в други е машина, направена от Хефест. При всички случаи Язон го победил, като извадил един пирон от петата на Талос, което позволило на кръвта му — разтопената субстанция, наречена ихор, кръвта на боговете — да изтече. Преди около петдесет години учените на „Прометей“ направили внимателно изследване на божествените тела и открили следи от течен метал, който реагирал на силен електрически ток. И когато тези следи били върнати обратно в божествените тела, те започнали да показват признаци на активност. Не живот — побърза да добави Леда. — Нещо сходно с невромускулна дейност. Движения, подобни на мускулен спазъм след смъртта. Възможно е древните свещеници с базови познания за електричеството да са успели да получат подобни реакции, което привидно било съживяване на техните богове. Във всеки случай ефектът бил краткотраен и образците от зареден ихор бързо се изпарили, но бил достатъчен, за да потвърди теорията ни за древните. И да започнем да проектираме наши собствени експерименти.

Кисмет изведнъж усети, че му прилошава, а главата му се завъртя от замайване, което нямаше нищо общо с въздушната болест от полета.

— Експерименти дрезгаво прошепна той.

Не беше въпрос. Вече знаеше отговора.

 

 

Групата слезе от моторните си шейни пред широката метална рампа, която водеше към двойната входна врата. Оттук входът към семехранилището изглеждаше като зловещ правоъгълен монолит, висок три етажа. Вратите заемаха долната третина на внушителната постройка. Средата беше заета от вентилационен екран, скрит за жалузи — част от охладителната система. Горната третина беше увенчана със сияещия „Вечен отзвук“.

Пътуването с моторните шейни до входа на семехранилището не им отне много време, макар да им се стори много по-дълго. Мрачният пейзаж имаше аурата на място, обитавано от духове. Пристигането им не можа да разсее усещането.

Кисмет погледна към видеокамерата, монтирана на вратата. В Международното семехранилище нямаше постоянен персонал. В края на краищата, беше хранилище, а не изследователска лаборатория. Като се изключат епизодичните поддръжки, единствената причина, поради която някой би искал да го посети, бе, за да добави семена към колекцията.

Кисмет си помисли, че то представлява идеалното прикритие за дейността на хората от „Прометей“, на които беше нужен склад от друго естество.

Леда беше обяснила накратко, че между норвежкото правителство и „Прометей“ има „спогодба“, поради което тяхното посещение нямаше да задейства алармата.

Леда се приближи към вратите и извади връзката ключове, която беше взела от един пустееш апартамент за гости в Лонгиербюен. Кисмет предположи, че жилището е предназначено за временно настаняване на посетители от вътрешния кръг на „Прометей“. В слабонаселения град, където постоянно се появяваха нови лица, какво необичайно би представлявал един празен апартамент?

Кисмет си спомни, че нито един човек нямаше всичките ключове и условия за достъп, нужни за вход в хранилището. Явно към „спогодбата“ беше добавено изключение за старшото ръководство на „Прометей“.

На Леда й потрябваха три различни ключа, за да отключи секретните ключалки, след което отвори вратата. Хаузър се промуши пръв, въпреки че в хранилището нямаше много за гледане. Входното помещение не се отличаваше с нищо забележително — дълъг коридор от небоядисан бетон, осветен от надвисналите флуоресцентни лампи. Макар донякъде да бяха защитени от външната среда, нямаше спасение от хапещия арктически студ, така че групата не свали дрехите си. Всички бяха увити в тежки парки и с лица, скрити зад неопренови маски, така че единственият начин за Кисмет да разпознае членовете на групата беше по това кой е въоръжен и кой не. В последната категория бяха само майка му и той. Това сходство не ги правеше съюзници.

 

 

Леда беше оставила на Кисмет време да осмисли разкритието.

— Когато стана ясно, че са били култивирани два жизнени ембриона, беше взето решението да ви разделят. В старите истории полубоговете, които не знаят за своя произход, често се държат благородно и героично, докато онези, които израстват, знаейки истината, стават жестоки и деспотични. Чувстват се в правото си.

Погледна настрани към Хаузър, който се разсмя шумно.

— И защо не? — рече той, отклонявайки скритата критика. — Били са по-висши.

Леда игнорира забележката му.

— Във всеки експеримент се осъществява контрол. Намерихме подходящ баща, който да те отгледа, да ти даде добър живот… Пълноценен живот. Всеки избор, който си направил, е бил твой и само твой.

Кисмет пое дълбоко дъх.

— Мисията в Ирак. Това беше ли грешка?

Леда и Хаузър се спогледаха, сякаш водеха безгласен разговор, след което тя отговори:

— С една дума, да. Дисидентът беше наскоро посветен в „Прометей“. Знаеше за теб, но само толкова, колкото да повярва, че ще можеш да осигуриш на него и семейството му безопасен изход от Ирак.

— В такъв случай защо не ми позволи да го направя? — Кисмет обърна поглед към Хаузър. — Защо трябваше да избиваш цялото семейство?

Хаузър просто сви рамене, но Леда не прибърза да пренебрегне въпроса.

— Имаше разногласия как трябва да се процедира. Знаеш как завърши този спор. Последствията от това решение почти ни унищожиха. Така се породи този разкол, който все още ни разделя. Много по-важно е обаче, че те насочи по пътя на откритието. Всеки полубог трябва някой ден да открие истинската си природа. Времето за експериментиране приключи. Трябва да приемете кои и какво сте. — Леда погледна отново към Хаузър. — И двамата.

Кисмет само поклати глава. Разкритията го бяха оставили напълно вцепенен. Опустошен. „Не може да е вярно. Древни посетители от космоса. Полубогове. Това е просто още една от техните игри на заблуждение.“

Въпреки това знаеше, че е истина. Всяка дума.

Изпъна гръб и пое дълбоко въздух.

— Мислех, че двамата се опитвате да се удушите един друг. Ти си с традиционалистите. Той води радикалите. А сега изведнъж сме едно голямо щастливо семейство, така ли?

— Знаеш ли, той има право? — отговори бързо Хаузър, сякаш въпросът му тежеше. — Това е толкова типично за теб, майко. Манипулативна и двулична. Съжалявам, но не ти вярвам.

Леда поклати глава.

— Винаги си бил глупав, Рик. Вироглав. Отказващ да изчака реда си. Това винаги е било съдбата ти.

— Лъжеш — присви очи Хаузър. — Противоречеше ми на всяка крачка.

— Защото не му беше дошло времето — изсъска Леда.

— Аз решавам кога е дошло времето.

— Не — категорично възрази Леда. — Решението взех аз, когато ти казах, че трябва да намериш „Олимп“.

Хаузър я изгледа в продължение на няколко секунди, после, без да откъсва очи от нея, заговори на Кисмет:

— Какво мислиш, братко? Да ни прати просто така на края на света… Истината ли казва, или ни води в капан? — Сви рамене. — Мога да се справя с всичко, което би се опитала да ми стори, но за твоите приятели времето изтича.

За първи път, откакто се бяха запознали, на лицето на Леда се изписа тревожно изражение. Не беше в течение на начина, по който Хаузър бе убедил Кисмет да се присъедини към него. Вгледа се в Кисмет със събрани в тревожно предчувствие вежди, но после чертите й също така бързо се отпуснаха.

— Освен всичко друго — рече тя — аз съм твоя майка. Съдбата ти те очаква. И двама ви. А аз искам да успеете. „Прометей“ винаги е бил само средство за постигане на тази цел. В „Олимп“ се намира ключът към господството ви… Вашият апотеоз. Ще станете богове сред хората, а аз… Ами ще бъда майката на боговете.

Тук вече Кисмет й повярва.

 

 

В края на коридора имаше още една двойна врата, която беше защитена с електронна ключалка. Леда въведе кода за достъп и ключалката щракна. Зад нея се спускаше дълъг тунел с извити стени, покрити с лед. Веднага щом минаха през вратите. Леда ги дръпна, като по този начин ги заключи вътре.

Въпреки полярната си екипировка Кисмет имаше чувството, че тук вътре е още по-студено, сякаш сухият въздух изсмукваше живота от него. Сега вече се намираха дълбоко в планината, заобиколени от вечната замръзналост, макар всъщност температурата в хранилището да се поддържаше изкуствено с помощта на хладилна инсталация. Електричеството, което захранваше „Хранилището за деня на Страшния съд“, се доставяше от единствената норвежка електроцентрала, работеща с въглища, която се намираше в Лонгиербюен.

Отминаха няколко врати без табелки и стигнаха до Т-образно разклонение. Натрупаният по стените лед тук беше по-дебел, на места достигаше няколко сантиметра и блестеше в бяло в контраст със сивия бетонен под. Леда ги насочи надясно през къс коридор, който завърши без изход. Отляво, почти напълно скрита под ледената завеса, се виждаше още една двойна врата.

Леда избърса леда от бравата на вратата със скритата си в ръкавицата ръка, след което мушна един ключ от връзката. Вратата се отвори, разкривайки друга стая с поредната двойна врата на отсрещната стена. Когато всички влязоха в стаята. Леда затвори вратите. Кисмет усети лека промяна както в температурата, така и във въздушното налягане. Намираха се в шлюз, макар да не беше херметически затворен. Щом външната врата се затвори, електронната ключалка на вътрешната се освободи автоматично. Зад нея се виждаше помещение, което приличаше на огромен склад с дълги редове от метални стелажи, но всичките бяха напълно празни.

Хаузър изруга гневно.

— Майко, но тук няма нищо!

— Що се отнася до обществеността — търпеливо поясни Леда, — тук има три хранилища. Понастоящем се използва само хранилище две и дори то не е изцяло пълно. Но има още едно, за което обществеността не знае.

Леда се насочи към помещението и тръгна по средния ред между етажерките. Въпреки желанието си Кисмет изгаряше от любопитство, така че побърза да я последва, а Хаузър и хората му тръгнаха след тях.

Дори отблизо задната стена изглеждаше покрита с лед, както всички останали помещения, но Леда се доближи до едно място близо до ъгъла. Свали дясната си ръкавица и докосна с гола ръка белите кристали. От стената се отдели парче лед с размерите на чиния, завъртя се на скритите панти и разкри отдолу квадрат от черно стъкло. Леда притисна към него дланта си и след няколко секунди зад стъклото проблесна светлина. Кисмет осъзна, че това с биометричен четец на данни.

Веднага щом Леда махна дланта си от стъклото, в неподвижния въздух отекна шумно съскане. Цялата задна стена се задвижи, като се раздели на две половини, които се завъртяха навътре, образувайки проход към друго хранилище, значително по-голямо от помещението, в което се намираха в момента. Всъщност Кисмет не можеше да види края му. Тук нямаше редици от рафтове, но хранилището в никакъв случай не беше празно. Върху голия под, подобно на гигантски фигури за шах, които чакат да се включат в играта, бяха наредени десетки изваяни човешки фигури, всяка една висока поне два и половина метра — някои много по-големи от това — и всяка една блестеше ярко от светлината, която се отразяваше в полираната й златна кожа.

Леда спокойно сложи ръкавицата си. Когато вратите спряха да се движат, се обърна и ги покани с жест.

— Е, момчета, бихте ли желали да се запознаете с баща си?

„Всъщност не“ — кисело си помисли Кисмет, но преди да е успял да изрази отвращението си от идеята. Хаузър заговори:

— Извинявай, майко, но семейната сбирка ще трябва да изчака — и вдигна раницата, която беше взел от Роуз в Александрия. В нея имаше нещо, което я караше да се държи необичайно. Ремъците се бяха изопнали, но вместо да се изпъва право надолу от гравитацията, която привлича съдържанието й към центъра на Земята, раницата висеше настрани. Реликвите на стихиите в нея бяха привлечени от нещо, което се намираше в хранилището. Хаузър се ухили жадно. — Имам по-наложителна работа.