Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (50) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

10.

Щом Кисмет и Хаузър се разтвориха в сенките, Мадок се отърси от парализата на поражението и се насочи към постамента. Знаеше, че Алия е мъртва, дори без да проверява пулса й, но все пак сложи пръсти на шията й, после вдигна очи към останалите и поклати глава.

Ноздрите на Боунс се разшириха от ярост.

— А тъкмо почвах да го харесвам.

— Кого? — попита Роуз.

— Кисмет. Не мислех, че ще ни зареже и ще побегне при първия знак за опасност.

— Всъщност нямаше голям избор — опита се да го защити Джейд.

— Хайде, стига! — презрително махна ръка Боунс. — Можеше да използва реликвите, да ги урочаса. Ама не го направи.

— Защото знаеше, че Хаузър щеше да ни убие, преди да е успял. Направи единственото, което можеше. Спечели ни време. И ни даде възможност. — Обърна се към Мадок. — Ще тръгнем след тях, нали?

Мадок само примигна.

— Дейн?

Най-накрая остави очите си да се фокусират върху нея.

— И какво ще направим, Джейд?

Джейд събра вежди в намръщена гримаса.

— Ще спрем Хаузър — заяви тя, сякаш отговорът беше очевиден. — И ще си върнем реликвите.

— Как? Реликвите бяха единственото, което ни даваше някакво преимущество. Без тях… — Сви рамене. — Както каза Хаузър, сме просто буболечки върху тротоара.

Джейд не намери какво да му отговори, но Роуз реши да се включи:

— Тогава сами ще си потърсим късмета, както направил дядо ми, когато отишъл за първи път до Аванпоста.

Мадок успя да наподоби усмивка.

— Предполагам, че ще трябва да прочета книгите на Додж Долтън, след като се измъкнем оттук.

— Да се измъкнем оттук ще е едно добро начало — отбеляза Боунс.

Мадок се взря в тъмнината. Нямаше знак от Хаузър или бандитите му, нито пък имаше начин да разберат дали са още там, или вече са си тръгнали. Последното предупреждение на Хаузър все още отекваше в ушите му, но не можеха да останат завинаги на това място.

— Добре. Но нека не прибързваме. Не искам да дам на Хаузър причина да промени решението си.

 

 

„Един ден ще разбереш…“

Двайсет и шест години по-късно тези думи все още преследваха Ник Кисмет. Думите и ужасът, който ги предхождаше.

„Един ден ще разбереш какво направихме и защо трябваше да го направим.“

Почти три десетилетия търсене все още не го бяха приближили до разбирането.

Въпреки привидната братска близост пътищата на Кисмет и Хаузър се бяха пресичали само два пъти преди. Именно първата им среща се беше отпечатала в паметта му.

В ранните часове на онова, което историята в наши дни нарича Войната в Персийския залив, когато водената от САЩ коалиция прогони назад войските на Саддам Хюсеин, които бяха окупирали Кувейт, Кисмет — по това време офицер от армейското разузнаване — бе изпратен зад противниковата линия, придружен от отряд гурки. Предполагаше се, че трябва да спасят високопоставен иракски дисидент — дисидент, който беше успял да открадне един от най-известните артефакти в историята от тайните хранилища на иракския национален музей. Именно в този момент Улрик Хаузър и „Прометей“ влязоха в живота му и всичко се промени.

Кисмет прекара следващите години, опитвайки се да разбере истината за „Прометей“, но въпреки това оставаше изпълнен с боязън от спомена за стореното от Хаузър в миговете, преди да даде обещанието: „Един ден…“

Хаузър беше убил иракския дисидент и цялото му семейство брутално, хладнокръвно.

„Един ден ще разбереш какво направихме и защо трябваше да го направим.“

Кисмет не го разбра и не мислеше, че някога наистина ще успее, но знаеше на какво е способен Хаузър. Дейн Мадок вероятно нямаше представа колко малко оставаше на него и останалите да споделят същата съдба.

Докато се катереше след Хаузър по стъпалата, осветени слабо от бледозеленото сияние на химическите светлини, които висяха по бронежилетките на брат му и хората му, единствената му цел беше да остави известно разстояние между Хаузър и новите си приятели. Не смееше да вдигне и пръст срещу брат си, докато не разбере, че Мадок и другите са в безопасност.

Скоро след като бяха оставили стълбището зад себе си и се движеха отново по лабиринта от коридори извън пирамидата, Кисмет чу глух тътен някъде отзад. Обърна се и видя само за момент, че нещо се движи. След това всичко отново остана неподвижно. Присви очи в мрака, но не можа да види нищо друго, освен безлична каменна стена.

Входът към прохода се беше затворил.

Завъртя се към брат си и извика в сумрака:

— В сделката ни не влизаше да ги затвориш вътре. Ако искаш помощта ми, по-добре остави вратата отворена.

Отговорът на Хаузър долетя някъде по-нататък от тунела:

— Не съм правил нищо, братко. Предполагам, че проходът реагира, когато една от аномалиите е в близост до него. Или пък когато се отдалечават. Няма как да оставя една от тях тук, а времето лети. Но не се притеснявай. Новите ти приятели ще са в безопасност долу за ден-два. Което ще е достатъчно да си свършим работата.

Кисмет знаеше, че всякакви по-нататъшни молби ще бъдат безплодни. Ситуацията имаше и положителна страна: макар да се бяха запознали само преди няколко дни, Дейн Мадок не му приличаше на човек, който просто ще се откаже и ще си отиде у дома. При подходяща възможност щеше да тръгне след Хаузър.

„И навярно ще го убият.“

Забърза напред и настигна Хаузър тъкмо когато се изкачваше по последните стъпала към повърхността.

— Какъв точно е планът ти?

Без да забави крачка, Хаузър смъкна очилата си за нощно виждане и ги мушна в раницата при стихийните реликви. Апексът беше отишъл при колекцията заедно с ножа кукри на Кисмет. Хората на Хаузър избързаха напред, най-вероятно за да се убедят, че пътят е чист.

— Всичко е много просто. Ще нападнем небесата и ще свалим боговете от троновете им.

— Това би ли трябвало да ми говори нещо?

Хаузър се засмя задавено.

— Понякога забравям колко малко ти позволяваха да знаеш. Хранилището, където пазят колекцията си, носи кодовото име „Олимп“. Мястото, където живеят боговете. — Хаузър тръгна отново, насочвайки се към пътеката през руините до входната врата. — Щом веднъж поемем контрола над „Олимп“, никой няма да може да ни се противопостави.

— Къде се намира?

Хаузър се изкиска.

— Чувствам се неловко, но АБЧ, не знам къде е точно. Надявах се да можеш да ми помогнеш с този проблем.

— Кой, аз? — Кисмет не можа да се сдържи и поклати глава. — Ти си вътрешният човек.

— Уви, местоположението на хранилището е единствената тайна, която не ми беше поверена. Мисля, че се бояха какво бих направил, ако имам пряк достъп до него. Което, предполагам, беше мъдро от тяхна страна.

— На мен пък са ми казвали още по-малко.

Хаузър не каза нищо по пътя до портала. От другата страна Кисмет видя върволица от чакащи луксозни големи кросоувъри, заобиколени от още повече въоръжени командоси, разположени в стратегически периметър.

— Докато двамата с Мадок си губехте времето в Турция — започна Хаузър, — се захванах да открия единствения човек, който може да ни посочи къде да намерим хранилището. Още не ми е казала къде е, но рано или късно ще го направи. — Отиде до най-близката кола и хвана дръжката на вратата. — Мога да си позволя да бъда търпелив, но приятелите ти в гробницата на Александър нямат право на подобен лукс. Ако не ме лъжат спомените ми, имаш опит във воденето на разпити. Може би ще успееш да я накараш да проговори.

Отвори вратата и откри самотния пътник в просторната вътрешност на кросоувъра. Жена над средна възраст с дълга, права черна коса, прошарена с бяло, обрамчваща смугло лице, което въпреки плетеницата от бръчки оставаше красиво от почти всяка гледна точка. Кисмет никога преди не бе виждал жената, но я позна веднага.

Беше майка му.

 

 

— По дяволите! — изръмжа Боунс, като ритна стената, която препречваше стълбището. — Няма изход!

Мадок се приближи и освети с телефона си стената, която се скосяваше над главата му. Просто още една вътрешна стена в кухата пирамида. Нямаше и следа от прохода, през който бяха влезли. Сякаш беше напълно изтрит от реалността.

— Боях се, че нещо подобно ще се случи — призна Мадок.

Боунс го изгледа намръщено.

— Да не избързваме! — рече той с престорен фалцет, за който Мадок можеше само да приеме, че е опит да изимитира собствения му глас.

Много слаб опит.

— Съжалявам отвърна той с иронично съжаление. — Мислех си, че ще ни е по-лесно да се справим със затворена врата, отколкото с дъжд от куршуми. Явно не съм знаел какво правя.

— Хей! — Боунс драматично вдигна ръце в престорен жест на самозащита. — Внимавай към кого насочваш сарказма си. Не си достатъчно добре обучен, за да го използваш.

Джейд се разсмя, явно развеселена от един от редките моменти на несъгласие между двамата приятели, но Роуз побърза да се намеси.

— Можем ли да оставим взаимните обвинения за после? Като например, след като сме се измъкнали оттук?

— И защо да чакаме? — възрази Боунс. — Вероятно ще прекараме известно време тук.

Трябва да има начин да се измъкнем — започна Мадок, опитвайки се да вземе призива на Роуз присърце, за да продължи търсенето на възможности. — Може би има начин да се премести тази стена, но не знам какъв е. Изглежда така, сякаш е направена от натрупани един върху друг каменни блокове. Ако успеем да съборим един от тях, вероятно ще можем да се промъкнем. Просто ни трябва нещо, което да използваме като таран.

— Можем да използваме главата на Боунс — предложи Джейд. — Достатъчно корава е, за да разбие камък.

— Ако си мислиш, че моята глава е корава…

— Боунс! — повиши глас почти до писък Роуз. — Стига! — Приближи се към Мадок и му подаде нещо. — Това ще свърши ли работа?

Мадок погледна към оформения като клин предмет, който Роуз държеше в ръка, и почувства проблясък на надежда. Беше главата на томахавката, наситена с адамантин, която бяха извадили от самолетните отломки край брега на Южна Африка.

— Как успя да я скриеш?

Роуз се усмихна и помръдна с рамене.

— Когато Алия спомена, че реликвите може би си взаимодействат, я извадих, за да видя дали все още действа. После я мушнах в задния си джоб.

— Останала ли е някаква магическа сила в нея? — попита Боунс, като надзърна над рамото на Мадок.

Роуз размаха брадвичката напред-назад пред вратата, после я доближи, докато металът и камъкът не влязоха в допир. Нищо не се случи.

— Струваше си да се опита — промърмори Боунс. — А сега какво?

— Магическа или не, все пак е метален инструмент — рече Мадок и протегна ръка към томахавката. Взе я от Роуз и започна да води шипа в задния й край по спойката между камъните.

— Мислиш ли, че наистина можем да си прокопаем път навън с това? — обади се скептично Джейд.

— Ако имаш по-добра идея, готов съм да те изслушам.

— Хей, щом хората са успели да се измъкнат от Алкатрас с помощта на тунел, изкопан с лъжица — обади се Боунс, — мисля, че можем да опитаме с брадвата.

— Имам чувството, че току-що си го измисли — отвърна му Джейд, след което добави замислено. — Иска ми се Професора да беше тук. Щеше да знае как да излезем.

Мадок натисна малко по-силно острието, докато го влачеше по спойката, и шумът, който се разнесе в резултат, заглуши по-нататъшното разискване. С изненада откри, че зад шипа е останала дълга, дълбока вдлъбнатина. Металът беше набраздил стария камък, сякаш го използваха да дълбаят в тебешир. Окуражен от резултата, Мадок смени захвата си на томахавката, стисна я като ледокоп и замахна с острието към камъка, сякаш удряше с чук.

Това беше грешка или поне така му се стори в продължение на няколко секунди.

Нещо блесна ярко в момента на удара — фрикционни искри, предположи Мадок. Силна болка прониза ръката му чак до рамото. Почувства се така, сякаш току-що беше докоснал оголен проводник. Усещането бързо отслабна до приглушено пощипване, щом претоварените му нерви отказаха повече да работят. Главата на брадвата изпадна от вцепенените му пръсти, издрънча на пода и се изгуби в последвалата експлозия от фин скален прах, породен от удара. Едва след като прахът започна да се сляга, Мадок видя, че трябва да преразгледа мнението си за експеримента.

На мястото на удара камъкът беше белязан с дупка, достатъчно голяма да побере двата му юмрука. На пода имаше няколко големи парчета скала, но не достатъчно, за да запълнят вдлъбнатината. Останалата част се беше разнесла на прах.

— Мамка му! — викна Боунс. — Давай пак!

Мадок се разкашля и се опита с мигане да изчисти поне част от прахоляка, който пареше на очите му.

— Не съм сигурен, че ще мога — призна той. — Това направо ми откъсна ръката.

— Не бъди такова мрънкало. — Боунс коленичи и взе брадвичката. — Чакай експертът да ти покаже как се прави.

Измъкна със свободната си ръка фланелката си през глава, като остана гол до кръста. Уви плата около острието, след което погледна към Роуз и с дяволита усмивка започна да мърда гръдните си мускули.

— Хей, очите ми са тук, горе.

Джейд само се изсмя подигравателно.

— Не съм сигурен дали планът ще изолира достатъчно — предупреди го Мадок.

Боунс тръсна глава пренебрежително и промърмори:

— Мрънкало! — После хвана увитото острие в двете си ръце и се обърна към стената. — По-добре отстъпете.

— Боунс, сериозно, може би трябва…

Боунс вдигна острието над главата си, след което издаде впечатляващо подобие на бойния вик на чероки и стовари брадвата върху стената.

Мадок направи гримаса и извърна очи в очакване на нова експлозия, но въпреки това взривът го свари неподготвен. Последва нов блясък, ярък като светкавицата на фотоапарат, а след това всичко се скри в облак от прах и пясък, който лъхна право в него под силата на разрастващия се мехур от неприятно горещ въздух — взривната вълна на една малка експлозия.

Щом прахът се послегна, Мадок забеляза Боунс, чийто силует се очертаваше пред стената. Грамадният мъж беше вдигнал двете си ръце пред тялото си, за да се предпази, а от устата му се сипеше непрекъснат поток от почти неразбираеми ругатни.

Мадок успя да долови само няколко отделни думи:

— Майката… Кучи… Майката.

Останалото се изгуби в силен стържещ шум, сякаш блоковете се трошаха един в друг, който ставаше все по-силен с всяка изминала секунда.

— Боунс — изкрещя Джейд, — какво направи, по дяволите!

Боунс замълча за момент, после отлепи едната си ръка от тялото си и посочи към стената зад себе си.

— Направих това — рече той с доста повече от следа от гордост. — Няма нужда да ми благодариш.

През прахоляка Мадок успя да забележи едно петно, което изглеждаше по-тъмно от останалия камък. Отне му момент да разбере, че всъщност гледа в нищото — правоъгълна празнина на мястото, където допреди малко бе стоял един от каменните блокове. Дупката беше достатъчно голяма дори Боунс да се промуши през нея.

Но стържещият звук ставаше все по-силен.

— Мисля, че трябва да…

Преди Мадок да успее да си довърши мисълта, формата на добре очертания правоъгълник от празнота започна да се променя. Горният край на дупката започна да се извива надолу, като провисна в средата. Във всички посоки от отвора плъзнаха назъбени пукнатини, подобно на черна паяжина. Цялата стена се срути в камара от камъни, които се изсипаха надолу по стъпалата и се понесоха към тях като лавина.