Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (48) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

8.

Мадок махна дланта си от фенерчето и светна надолу по стълбите. Успя за миг да зърне Роуз, която се препъваше след Алия. Веднага се втурна надолу с шумни стъпки по стълбите. По-скоро почувства, отколкото чу хрупкането на бръмбарите под краката си и някаква част от мозъка му си спомни предупреждението на Боунс за скарабеите, които могат да ти влязат под кожата. Знаеше, че забележката е глупост, кошмар, измислен във второкачествените филми. Египетският скарабей всъщност е торен бръмбар и изобщо не е месояден. Но да си го кажеш и да го повярваш са две напълно различни неща, особено тук, посред древните египетски катакомби. Буквално можеше да почувства как крачетата на насекомите пълзят по кожата му, как челюстите им щракат… Как се заравят под кожата му… Хруп! Хруп!

Стъпките го отведоха в един тесен тунел и отново успя да зърне нещо да се движи в тъмнината отпред. Не спря, но в момента на влизането си в прохода осъзна, че другите го следват. Кисмет вървеше веднага след него, а Джейд и Боунс не бяха много по-назад.

Мадок спря рязко, щом фенерчето му освети позната форма, просната върху пода на коридора, с вдигната ръка, за да се предпази от ярката светлина. Беше Роуз. Изглеждаше леко объркана, но като че ли не беше наранена. От Алия нямаше и следа, макар да му се стори, че чува стъпките й надолу по коридора.

— Взе ми раницата — изохка Роуз. — Сферата е у нея. И огледалото.

— Ще си ги върнем — обеща Мадок, докато й помагаше да се изправи на крака. Опита се да придаде малко увереност на гласа си, макар че дълбоко в себе си не усещаше и следа от нея. Алия сега владееше две от четирите реликви на стихиите. Ако беше права и последната оставаща реликва лежеше някъде в катакомбите под Серапеума, имаше голяма възможност скоро да притежава три от тях.

След това Боунс им даде друга причина за тревога.

— Мамка му! Скорпион!

Мадок проследи накъде сочи пръстът на Боунс и видя нещо да пълзи от вътрешната страна на бедрото на Роуз. Беше дълго около седем сантиметра, с бледо жълто-зелено сегментирано тяло, жълти крака и извита опашка, готова за удар.

— Смъртоносен ловуващ скорпион — предупреди Кисмет, като измъкна от канията своя кукри. — Роуз, не мърдай!

Протегна върха на ножа към крака на Роуз и постави плоското на острието пред пътя на скорпиона. Насекомото спря да се движи, а предните му крака замръзнаха на сантиметър от острието, сякаш някак бе почувствало, че металът потенциално е смъртоносен.

— Махни го от мен — проплака Роуз.

— Не мърдай — повтори Кисмет, а след това с рязко движение на китката си отхвърли създанието настрана. — Дейн, провери дали няма други.

Роуз вече беше тръгнала обратно към стълбите, а краката й трепереха неволно от силната нервна възбуда.

— Стой така, Роуз. — Мадок прекара светлината нагоре-надолу по тялото й и след като се убеди, че по нея няма скорпиони или други пълзящи твари, се обърна, за да освети стените и тавана на прохода. Видя още скарабеи, които сновяха по пода, но и няколко светли форми.

— Смъртоносен ловуващ скорпион — повтори Джейд. — Симпатично име. — Гласът й леко потрепери, което може би беше резултат от спринта надолу по стълбите, но причината най-вероятно не беше тази. Тя също отстъпваше към стълбите.

Мадок беше чувал за този вид скорпиони. Въпреки зловещото име отровата им не беше непременно фатална, особено за здрав възрастен човек и ако количеството е само от ухапването на една твар, но ужилването причиняваше незабавна болка, подобно на това от пчела и както при него, винаги съществуваше рискът от фатална алергична реакция.

За съжаление имаше не само едно, а много от тези създания. В зоната, осветена от телефона, може би бяха дори стотици.

— Споменах ли вече, че мразя пустинята? — обади се Кисмет по-скоро примирено, отколкото уплашено. Продължаваше да държи своя кукри в дясната си ръка.

— Нали? — вметна Боунс. — Първо скарабеи, а сега пък скорпиони. Сякаш някой е взел най-страшните сцени от „Мумията“ и ги пренесъл тук долу. Даже не ми се мисли какви други ужасни неща може да ни очакват в коридорите.

— Същият си като Брандън Фрейзър — рече Джейд.

— Хей, на мен Брандън Фрейзър ми харесва — сопна се в отговор Боунс. — Макар че харесвам още повече Рейчъл Уайз.

— Тогава като Том Круз?

— За него няма да говорим — решително каза Боунс.

— Трябва да продължим — прекъсна ги Мадок и направи крачка напред. Продължаваше да движи светлината напред-назад и нагоре-надолу, като се опитваше да не минава директно под скорпионите по тавана и да не позволява на тварите да пропълзят по обувките му. След няколко стъпки погледна назад и с облекчение видя, че останалите идват след него.

Алия беше оставила ясна следа, по която да я следват — натрошени тела от бръмбари и размазани буболечки по пода на прохода ясно очертаваха всяка нейна стъпка. Не че имаше голям избор къде да отиде. Тунелът продължаваше доста време направо, преди да направи десен завой, а след това още един, но не се виждаха никакви разклонения. Сто крачки ги отведоха до ново стълбище надолу.

Мадок спря на най-горното стъпало, наостри ухо към неизвестната дълбина под тях и се ослуша. Отдолу отекваше глухото тупкане на стъпки. Алия все още се движеше. Мадок се насочи надолу след нея.

Само след няколко стъпки стената отдясно отстъпи встрани, разкривайки открито пространство — зейнала пустота, в която оскъдната светлина на телефона му се губеше изцяло. За щастие вече не се виждаха никакви страховити пълзящи обитатели. Мадок се отдръпна от края, придържайки се към лявата стена, която, както механично забеляза, се скосяваше и постепенно се издигаше към все по-ниския таван. Стената беше построена от наредени каменни блокове или тухли. Всичките бяха украсени по някакъв начин или с египетски йероглифи, или с писания на език, за който Мадок предположи, че може би е гръцки. Нямаше време да се спира и да разглежда.

— Дейн — прошепна гръмко Кисмет, — намираме се в пирамида.

Значението на думите му не достигна веднага до Мадок, а явно и до Боунс, който сопнато отвърна:

— И?

— В Александрия няма пирамиди.

— Прав е — съгласи се Роуз. — Поне досега няма открити.

Мадок се препъна, щом осъзна казаното, после отново продължи напред.

— Значи сме в някаква тайна камера?

Която Алия е отворила — отвърна Кисмет. — С помощта на реликвите. Не знам дали го е направила съзнателно, или входът просто се е задействал в тяхно присъствие.

— Значи беше права. Изумруденият скрижал е тук.

Мадок ускори крачка.

— Ако е така, значи не се държи като останалите реликви. Апексът не реагира по никакъв начин на близостта му.

Стъпалата свършваха в една ъглова стълбищна площадка, където скосената стена се срещаше с друга такава, което потвърждаваше предположението на Кисмет. Стълбището продължаваше надолу и надясно, а броят на стъпалата беше един и половина пъти повече от този на предишните. После отново завиваше надясно, описвайки квадратна спирала по часовника от вътрешната страна на кухата пирамида.

А след това стъпалата свършиха, отвеждайки ги върху широка каменна площадка. Мястото беше пусто, лишено даже и от прах, но Мадок все пак успя да забележи слаби отпечатъци от стъпки, които водеха натам, където вероятно се намираше центърът. Вдигна високо телефона си и хукна в преследване на Алия по равния под. След около приблизително петдесет метра я забеляза.

Мадок не можеше да каже дали по случайност или нарочно, но тя някак бе успяла да намери единствения обект, който съдържаше пирамидата — каменен блок, оформен като правоъгълен паралелепипед, висок около метър и двайсет и дълъг метър и осемдесет, разположен, ако Мадок не грешеше, точно в центъра на камерата. Мадок предположи, че е погребален постамент, върху който някога бе лежал ковчег — може би златният ковчег на самия Александър Велики. Но сега единственото нещо върху него беше Алия Сирулиън. Беше се проснала върху него с лице надолу, като прегръщаше камъка с разперени ръце. Приличаше на скърбяща вдовица, която се е хвърлила върху ковчега на покойния си любим, само дето нямаше ковчег. Раницата на Роуз лежеше върху пода до нея. Затворена. Забравена.

— Няма го — съобщи с глух, неутешим глас. — Не е тук.

Мадок побърза да издърпа раницата по-далеч от нея, макар да бе очевидно, че Алия или няма намерение да използва реликвите, или не притежава нужните умения. Едва тогава осъзна какво казва.

— Няма ли го тук?

Кисмет и Боунс вече бяха до него, а Роуз и Джейд пристигнаха секунди по-късно, като се подредиха в кръг около каменния блок. Боунс зададе очевидния въпрос:

— Какво се е случило с него?

— Някой друг е бил тук преди нас — поясни Кисмет с нотка на горчивина в гласа си. — Глупаво беше да си мислим, че все още ще бъде тук.

— Но кой?

— Кой си мислите, че може да бъде? — разнесе се язвителен глас, почти вик, който отекна и рикошира в скосените навътре стени. Не принадлежеше на нито един от групата, но въпреки странното акустично изкривяване Мадок го разпозна незабавно. Прониза го вледеняващ ужас.

Гласът принадлежеше на човека, когото бе нарекъл АБЧ заради навика му често да започва думите си все с този израз. Мадок се беше сблъсквал с него поне два пъти по-рано — първия път в антарктическия Аванпост, където бяха открили сферата, а след това отново в залива на Плимут, малко след като бяха завладели Магна на илюзията от братството на магьосниците на Алия. И двете срещи бяха завършили по един и същи начин — и двата пъти Мадок беше убил АБЧ.

Едва след втория им сблъсък Мадок беше научил истината за АБЧ, известен още като Улрик Хаузър. Беше водач на радикалната отцепническа фракция в тайнствената групировка, наречена „Прометей“.

Освен това беше брат на Ник Кисмет и подобно на него, Улрик Хаузър беше практически безсмъртен.