Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (52) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

12.

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Професора ускори, пресече направо през трите платна на насрещното движение, след което зави рязко наляво и се включи в потока коли, пътуващи в противоположната посока. Колата отказа да се подчини на усилията му да си възвърне контрола върху управлението и занесе наляво-надясно.

— Внимавай! — предупреди го Джими, като му посочи сивия бус отпред, който летеше право към тях.

Професора зави към бързата лента, на сантиметри успя да избегне страничен удар в буса, но все пак се размина с него.

Далеч пред тях червената кола, която преследваха, направи остър десен завой.

— Завий надясно! — изкрещя Джими. — Не се отделяй!

— Знам — сопна се Професора, след което промърмори под носа си: — Това е невъзможно.

Зави рязко, но едва когато предницата навлезе в отбивката, осъзна, че не беше просто остър десен завой, а почти цели сто и осемдесет градуса, като почти обръщаше в другата посока и се изкачваше по хълма към пътя, който вървеше успоредно на магистралата. Въпреки това Професора не прецени точно кога да завие. Предницата подскочи върху тротоара и пропусна на косъм група хора, които бяха седнали на ъгъла, явно в очакване на автобуса. Изведнъж пред него се изправи хълмът. Опита се едновременно да удари спирачките и да завие надясно, но не успя да направи нито едното, нито другото. Колата се блъсна в хълма и го изхвърли във въздуха като парцалена кукла, която се премята в забавен каданс.

Монтираният на стената плазмен дисплей с диагонал три метра посивя, изображението замръзна, а след това точно в средата по диагонал се появи една-единствена дума. „Изгуби!“

Джими се облегна назад със смях.

— О-о, пич! Това беше страхотно!

Професора потисна желанието да запрати безжичния контролер за управлението на компютърната игра в стената.

— Не знам защо те оставих да ме убедиш да играя.

— Защото има толкова много други неща, с които можем да се заемем веднага, нали? — отвърна му все още през смях Джими.

Професора въздъхна с примирение и се отпусна назад в очакване героят му да се зареди отново. Джими беше прав. Проблемът с „Прометей“ все още не беше разрешен, поради което Джими не смееше да се покаже на света, а още по-малко да се върне към предишния си живот. Докато Там Бродерик не му заповядаше нещо друго, неговата главна задача оставаше да бъде бавачка на Джими, което означаваше, че не може да отиде никъде другаде.

Имаше много по-лоши места, където би могъл да прекара една седмица. Домът на Кристиан Гарал беше практически цял палат и в него имаше много неща за правене. Самият Гарал беше гостоприемен и словоохотлив, което означаваше много добра храна и напитки и дори още по-приятни разговори. Въпреки това след няколко дни Професора усети, че е изчерпал списъка от интелектуални развлечения, което беше причината да се присъедини към Джими в стаята за компютърни игри. Журналистът почти не беше излизал от стаята през целия им престой. Както се оказваше, компютърът „Ейлиънуеър“ на Гарал осигуряваше превъзходни условия за игра. От своя страна Професора беше изумен от кинематографичното качество на игрите, много от които имаха сюжети, сравними с тези на някои романи. Самата игра изискваше светкавични рефлекси и отлична координация между очите и ръцете. Джими остави Професора да го наблюдава няколко часа, след което му предложи да пробва.

Отдавна не се беше чувствал толкова напълно неспособен. Докато усвояваше как да използва компютърния контролер, се чувстваше така, сякаш се мъчи да печата на чужд език или да свири на непознат музикален инструмент. Вграденото в играта обучение помогна. Малко. Но сега беше оставен да се справя сам и се проваляше с гръм и трясък при изпълнението на задачи, с които би се справил с лекота в истинския живот. Най-лошото беше, че изпитваше нуждата да продължава да играе.

Отвлече го тихо почукване на вратата на стаята. Вдигна очи и видя, че Гарал влиза с телефон в ръка.

— Извинете, че ви прекъсвам, господа, но мисля, че бихте искали да се присъедините към мен за този разговор.

Постави телефона на масичката за кафе пред дивана, на който седяха Професора и Джими.

— Включих ви на говорител, господин Мадок.

— Дейн? — надигна се Джими. А също и Професора.

Последва кратко закъснение, след което гласът на Мадок се разнесе от устройството:

— Хей, Джими! Професоре, и ти ли си там?

— Тук съм, Дейн.

— Страхотно! Мисля, че за тази работа ще ни трябва цялата помощ, която можем да намерим. — И Мадок се впусна в дълъг разказ, като им описа всичко, което се беше случило след намирането на самолетните отломки.

Професора с изумление научи, че Джейд и Кисмет също се бяха забъркали в приключението. Докато се бе занимавал с пазенето на Джими, двамата заедно с Дейн и Боунс буквално бяха обиколили земята, бяха се изправяли пред опасности и бяха направили невероятни открития. Беше също така изненадващо облекчен, когато научи, че Джейд е преминала през всичко това без някакви сериозни наранявания. Все пак неговата основна работа бе да се грижи за нея.

Но докато Мадок описваше събитията, които току-що се бяха случили в Египет, Професора осъзна, че по-нататъшната безопасност на Джейд не е гарантирана. „Прометей“ — или по-скоро Улрик Хаузър, явният водач на радикалната фракция — беше близо до отключването на някаква свръхестествена сила, която, грубо казано, щеше да промени света, а Джейд заедно с Мадок и Боунс възнамеряваха да го спрат.

Дори това да им струва живота.

— Знаем, че Хаузър търси четвъртата реликва на стихиите — заключи Мадок. — И изглежда, че тя е в ръцете на „Прометей“. Трябва да успеем да го изпреварим. За съжаление нямам идея къде може да се намира.

Гарал, чието изражение и преди беше мрачно, съвсем се намръщи.

— Съжалявам, но не разполагам с тази информация. Мястото на хранилището е тайна, известна само на малцина от лидерите на „Прометей“. А техните самоличности също се пазят в тайна.

— Но нали познавате някого — вмъкна Професора. — Имате вътрешен източник.

Гарал кимна бавно, очевидно борейки се с противоречивата ситуация, в която се намира.

— Да, ако някой го знае, това е тя. И тъй като се отнася за Ник, предполагам, че ще помогне.

— Тя? — запита Мадок. — Говорите за майката на Ник, нали?

Раздразненото изражение на Гарал беше достатъчен отговор.

— За съжаление да се влезе във връзка с нея е също така проблематично. Разговорите винаги са започвали по нейна инициатива.

— Как комуникирате обикновено? — попита Джими.

— Най-често посредством предплатени телефони, които се доставят от куриери. Понякога просто си чатим онлайн, но винаги използва еднократно потребителско име.

Очите на Джими се присвиха съсредоточено.

— Ако ми позволите да се разровя във файловете ви, може би ще успея да ви свържа с нея.

Гарал кимна. Джими незабавно взе безжичната клавиатура, изключи видео играта и се зае за работа.

— Това, струва ми се, ще отнеме известно време обади се Мадок. — А точно сега не разполагаме с много излишно. Хаузър вече е в движение.

— Определено мога да помогна по този въпрос — отвърна Джими. — Най-вероятно ще вземе самолет. Частен самолет или полет под наем, нали? Със сигурност трябва да заявят план за полета.

— Убеден съм, че си прикрива следите — възрази Професора.

— И аз съм убеден. Но имам страхотни умения. — Джими въведе няколко команди. На плазмения екран се отвори нов прозорец. Под синьото заглавно поле, в което се виждаше емблемата на Международната организация за гражданска авиация, имаше таблица, която показваше полетите, излитащи от Александрия, Египет.

— Освен това не знае, че сме се измъкнали от гробницата — добави Малок. — Може би няма да е толкова предпазлив, колкото би бил при други условия. Моето предположение е, че в ума му има само едно нещо. Най-вероятно ще тръгне направо натам, където трябва да отиде.

Джими само кимна отнесено и продължи да търси в сайта, като сменяше екраните напред-назад по-бързо, отколкото Професора можеше да го следва, така че след няколко секунди престана да се опитва.

— Дейн, най-добре ще е веднага да тръгнете към Кайро. Оттам ще имате много повече възможности за отпътуване. Да се надяваме, че докато стигнете дотам, ще имаме по-добра идея накъде се е запътил Хаузър.

— Изпреварих те — обяви Джими, преди Мадок да успее да отговори. — Знам къде отиват.

Професора погледна към екрана и видя информацията за полет под наем, който напускаше Александрия само след няколко минути. Примигна няколко пъти.

— Откъде знаеш, че е точно този?

— Ами преди всичко полетният план е бил променен само преди трийсет минути. Предишната дестинация е била Париж, но сега има добавка. Лонгиербюен, Норвегия. Обратното проследяване на хакера, който ме блокира в собствената ми мрежа от сървъри посредници, завърши в комплекса „Свалсат“, който се намира точно до Лонгиербюен. Тогава си помислих, че са ме надхитрили. Че са ме пратили за зелен хайвер, но сега си мисля, че току-що надминах себе си.

Гласът на Мадок прозвуча след нужното закъснение:

— Но това би могло да е просто съвпадение, нали? Не можем да си позволим също да тичаме за зелен хайвер след теб.

— Разбира се, възможно е. Но Лонгиербюен е доста отдалечен. Не е място, където някой би отишъл по прищявка.

От говорителя се разнесе нов, но познат глас — Боунс Боунбрейк.

— Като казваш „отдалечен“…?

— Лонгиербюен се намира в архипелага Свалбард — поясни Професора. — На север е от Северния полярен кръг и е най-близкият град до Северния полюс.

— Свалбард — замислено рече Мадок. — Там не се ли намира „Хранилището за деня на Страшния съд“?

— Технически името му е Международно семехранилище в Свалбард, но да. Представлява изкуствена пещера, издълбана в планината, която съдържа замразени образи на разнообразна флора, в случай че настъпи някакво катастрофално събитие.

— Бъзикате ли се с мен? — простена Боунс — Отново замръзнала пустош? Защо никога нищо не слагат на хубавите места? Като на Мауи например?

— Заобикалящата го вечна замръзналост, или така нареченият пермафрост, спомага в хранилището да се поддържа постоянна температура от нула градуса по Фаренхайт^[1]. Замълча за миг, след което добави: — Семехранилището би било идеалното прикритие за съкровищницата на „Прометей“. Мисля, че Джими има право. Точно там отиват.

— В такъв случай ние също трябва да отидем там — заяви Мадок. — Господин Гарал, притеснявам се да ви попитам, но…

Гарал го прекъсна:

— Няма нужда да питате. В Кайро ще ви чака реактивен самолет. А пък аз ще ви очаквам в Осло.

— Всички ще ви очакваме — добави Професора. Погледна към Гарал и получи одобрително кимване.

След като обаждането приключи, Гарал изпусна тежка въздишка.

— Хората все говорят как са готови да отидат накрай света заради децата си. Явно на мен ще ми се наложи да го направя буквално.

Професора не се съмняваше, че Гарал е напълно способен да изтърпи всички предстоящи несгоди, а освен това Кисмет му беше син, в края на краищата.

Джими се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Ъъъ, искам само едно пояснение. Като казвате, че всички ще сме там…

— Имах предвид всички нас. Нали чу Дейн? Всички на помощ.

Професора изгледа Джими сериозно.

— Семехранилището в Свалбард е един от най-охраняваните комплекси на Земята. Ако някой може да разбие тяхната система за сигурност, това си ти.

— Мога да ви помогна от разстояние…

Професора поклати глава.

— Така няма да стане. Ще ни е нужен опитът ти на място.

Джими пребледня.

— Това едва ли ще те затрудни — продължи Професора. — Виждал съм те в действие. Та нали влезе направо в АНС, за бога! Просто си представи, че си в истинска видеоигра.

— Видеоигра, в която могат да ме убият.

Професора сложи ръка на рамото му.

— Джими, помниш ли как дръпна въжето на камбаната?

За миг Джими изглеждаше объркан от неочаквания въпрос, но след това лицето му се напрегна. Дръпна се рязко от ръката на Професора.

— Как смееш да…

— Много време те мислех просто за поредния слабак. Големи мечти, но страхливо сърце. Но грешах за теб. Просто си имал лош ден.

Джими го изгледа кръвнишки няколко секунди, после заговори през стиснати зъби:

— Още нещо да кажеш, шефе?

— Беше обещал на Дейн, че ще завършиш своето ОПР/т. Помниш ли?

— Направил съм за Мадок повече, отколкото можеш да си представиш.

— Тук не става дума за Мадок. Става дума за теб. Става дума да завършиш онова, което си започнал. Да се докажеш сам на себе си.

Очите на Джим играеха. Насочиха се към Гарал, който ги гледаше в пълно мълчание, после се върнаха към Професора.

— Знаеш много добре, че не можеш да ме накараш да отида насила.

— Всъщност бих могъл. — Професора замълча за секунда, за да може Джими да осъзнае думите му, после добави: — Но няма да го направя, защото този път няма да дръпнеш въжето на камбаната.

Не даде възможност на Джими да отговори и се обърна към Гарал.

— По-добре да тръгваме.