Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (9)

Осма глава

София, 19 януари, петък следобед

Русокоси и тъмнокоси

„Ха сега да видим дали и в тази група някоя студентка си е изрусила косата!“ — рече си Иван Иванич, като отваряше вратата на двайсет и трета аудитория, където насядали безразборно по банките го чакаха за следобеден изпит по най-нова история четвъртокурсници от втора група. — „Май че днес не.“

Вчера следобед доцентът беше изпитвал първа група и беше забелязал, че две от момичетата са се появили на изпита с руси коси, макар че цял семестър преди това бяха идвали на лекции все кестеняви.

Иван Иванич знаеше за ширещия се студентски фолклор, според който различните преподаватели имали разнообразни слабости, които можело да бъдат използвани от човек, който иска да избие изпита без много четене.

Деканът, професор Бобев например ставал много благоразположен непосредствено след като се върнел от обед; ако можеш да се вредиш да те изпита в такъв момент, оценката ти гарантирано щяла да е с една единица по-висока.

За самия Иван Иванич се говореше, че си падал повече по русокоси отколкото по тъмнокоси, и някои момичета стигаха толкова далече в подготовката за изпита, че се изрусяваха специално за случая.

През лятната сесия някои студентки идваха на изпит с най-леки и ефирни рокли и блузи, а имаше и такива, които си слагаха еротични парфюми, поради което Иван Иванич, който иначе спеше добре, страдаше от отвратително безсъние през изпитните нощи.

Сега за щастие беше зима, в аудиторията беше студено, всички бяха принудени да сложат пуловери и дебели панталони, та доцентът беше спасен от този вид изтезание. В действителност, той никога през живота си не се беше увличал по русокоса жена. Жените в живота му до една бяха тъмнокоси.

Карти за покер

Доцентът се приближи към катедрата, където изправена го очакваше асистентката Вяра Пелтекова, едра възрастна жена с неизменна плаха усмивка на конското си лице.

Катедрата беше поставена в единия край — този откъм прозореца — на редица от три леки маси, наредени пред черната дъска. Масите стояха върху невисок подиум, който опираше в стената под дъската. Обикновено по другите две маси се търкаляха изхабени тебешири, някой стар вестник, забравени записки или мръсна пластмасова чашка от кафе. Сега обаче всичко беше разтребено специално за изпита.

— Всички ли са тук? — запита доцентът и Вяра отговори утвърдително, с въртене на глава наляво и надясно, като в същото време му подаде един лист, на който всеки студент се беше записал собственоръчно още при пристигането си в аудиторията.

— Тогава можем да започваме — продължи Иванич. — Сега тук да останат само първите осем по списък, другите да чакат отвън.

Иван Иванич се настани на стол зад средната маса, отвори чантата и извади конспекта с въпросите за изпита и кутия с карти за покер. Доцентът спокойно нареди картите пред себе си по цветове, грижливо извади всички джокери, валета, дами и попове, постави ги обратно в кутията и я прибра обратно в чантата.

С останалите 40 карти Иван Иванич вещо направи няколко розетки, подаде тестето на Вяра, рече: „Цепи!“ — и накрая разпръсна картите на свободната маса до себе си, всички с гърба нагоре.

Доцентът си сложи роговите очила, изправи се и огледа осемте останали в аудиторията студенти.

— Ето, до мен са билетите за изпита — с усмивка заговори Иван Иванич и посочи към разпилените карти. — В конспекта има 40 въпроса, които са разделени на 4 еднакви секции, по десет въпроса всяка… щом сте учили по конспекта, значи вече поне това знаете. Сега всеки да изтегли по една карта, и каквото изтеглите, за това ще ви изпитвам.

Иван Иванич огледа студентите.

— Ако късметът ви е спатия, въпросът ще е от първата секция на конспекта, ако е каро — от втората, а купа или пика, от третата или четвъртата. Номерът на картата пък определя номера на въпроса — асо за първия въпрос в съответната секция, двойка за втория, и така до десетката. Хайде сега идвайте един по един да си теглите късметчетата.

Системата за изпитване на Иван Иванич, макар и доста необичайна, беше добре известна на студентите. Другите преподаватели си правеха стандартни изпитни билети от бели, сини, или розови картончета, или от компютърни перфокарти, на които саморъчно написваха комбинация от два, а понякога даже три въпроса. На изпит всеки студент теглеше случаен билет, като на лотария, и после преподавателят го изпитваше на въпросите от билета.

Иван Иванич пък предпочиташе да използва своите стари карти за покер, които си пазеше още от студентските години. На изпит при него студентът изтегляше карта, която съответства на един конкретен въпрос от изпитния конспект, а вместо втори въпрос, Иван Иванич провеждаше свободно събеседване по избрани от него самия теми.

Преди три години деканът покани Иван Иванич да зареже картите и да си направи изпитни билети като всички други. Доцентът обаче се заопъва, като се мотивира с някакво изследване на бог-знае-какви полски психолози. Независимо от системата, заяви Иван Иванич, всеки изпит включвал случаен избор и оценката зависела от късмета на студента. В този смисъл, използването на карти за покер вместо стандартни билети изглеждало не само логично, но даже се харесвало на студентите.

Дори и на масата за изпит, картите изглеждали добре познати, предизвиквали топли спомени за дълги нощи сред приятели и разпалвали макар и плаха вяра, че след сесията животът щял да се върне в нормалното си русло.

Някои студенти пък били дотолкова привикнали с вида на картите, че един единствен поглед към гладките им излъскани гърбове бил достатъчен да ги успокои от предизпитната треска.

В крайна сметка с картите за покер Иван Иванич всъщност повишавал успеваемостта, затова вместо да го карат да престане би трябвало да го дават за пример, който той самият с удоволствие щял да сподели пред колектива на специални вечерни сбирки.

Деканът разбира се вдигна ръце и остави Иван Иванич на мира.

И днешният изпит започна като толкова други преди това. Един по един, студентите отиваха към масата с картите, предаваха студентската си книжка на доцента, теглеха карта, сядаха на някоя банка и се заемаха да конспектират темите си.

След броени минути осемте студенти вече седяха и пишеха, а асистентката се разхождаше и ги наблюдаваше. Иван Иванич се приближи към нея и тихичко й каза, че отива в кабинета си да работи и че ще се върне да изпитва след час.

Господа или другари

Като наближи кабинета си, Иван Иванич чу служебния телефон вътре да звъни. Доцентът невъзмутимо затършува за връзката с ключове в чантата, откри я, опита да напъха един ключ в ключалката, но не стана, защото се оказа домашният му, после разпозна служебния ключ, напъха го, бавно го превъртя и ключалката послушно изщрака.

Телефонът продължаваше да звъни. Иван Иванич спокойно отвори вратата, прибра ключовете в десния джоб на панталона, влезе в кабинета, затвори вратата, скри чантата си в стенния гардероб отляво на мивката и внимателно седна зад бюрото, след което без да бърза вдигна слушалката.

От другата страна се обади доцент Красьо Чулков, имал нужда да остави акумулатора от трабанта някъде да се зарежда. Акумулаторът вече бил остарял, а в понеделник напълно сдал багажа, разредил се изцяло през деня, сигурно от студа, и колата вечерта не могла да запали. В момента в сервиза нямало нови, но един познат му обещал да достави от пазара в Димитровград.

Така или иначе, Красьо не можел без кола и всяка нощ зареждал акумулатора в апартамента си. През деня ходел насам-натам с автомобила и движел задачите, а като дойдел в университета, оставял акумулатора да се зарежда в кабинета си, докато си върши университетските дела. Днес обаче не било много удобно, та затова искал да остави акумулатора да се зарежда при Иван Иванич… като дойдел при него след две минути, щял да обясни всичко очи в очи.

Иван Иванич се съгласи.

Доцент Красьо Чулков домъкна зарядното и акумулатора, сложи ги до канапето, защипа проводниците за клемите, мушна щепсела в контакта, и щракна ключа. Оранжевата контролна лампичка светна, Красьо въздъхна доволен, настани се на канапето и вдигна поглед към Иван Иванич, който продължаваше невъзмутимо да седи на стола зад бюрото си. Очите на двамата мъже се срещнаха и Иван Иванич се усмихна приветливо, без да каже дума.

— Ангажиран съм с важна задача — поде Чулков. — Натоварен съм да изработя проект за политическа платформа на опозицията за заседанията на Кръглата маса. Сигурно ти е известно, че масата вече започна, така че се работи бързо и се наваксва в движение. Днес в 15 часа имам среща в моя кабинет с отговорни опозиционни другари. Сам разбираш, те идват да ги съветвам по важни политически въпроси, пък аз да взема пред тях да си зареждам акумулатора, неудобно е.

— Интересно — рече Иван Иванич. — Те, другарите от опозицията, сега не са ли господа?

— Официалното обръщение на кръглата засега е другарю, а за бъдещето ще видим — поясни Чулков. — Най-важното е да сме цивилизовани, да няма разправии и ексцесии. Целта е да се осигури националното единство, останалото лесно ще се уреди.

— На мен другар повече си ми харесва от господин — поде Иван Иванич. — Другар ми напомня за дружба, а господин — за господство.

Иван Иванич се позамисли, после продължи.

— Ех, защо не мога да се скрия под кръглата маса и да ги чуя как си говорят… Но сега мога да присъствам на историческото събитие във въображението си. „Моля другаря Желю Желев да поеме днес председателството в полза на демократичните сили“ — ще се заумилква другарят Младенов, после пък ще излюбезничи: „Другарю Желев, как предлагате да работим?“ Милите фрази обаче все пак няма да притъпят бдителността на другаря Желев, който ще намери сили да се изрепчи: „Другарю Младенов, това нас не ни удовлетворява…“ Красьо, я чакай, ама ти не си ли член на Комунистическата партия?

— Да бе, да… бях, ама вече си върнах билета. Станах национален секретар на Партията на зелените демократи… чул си за нея, основахме я преди три седмици в Математическия факултет… та не беше удобно да съм и комунист. Знаеш обаче какъв беше моят случай, едно време на практика ме принудиха да стана член на Комунистическата партия, иначе нямаше да ме допуснат до доцентура.

— Да не си се минал с връщането на партийния билет? — престорено изломоти Иван Иванич. — Нали сега градим многопартийна система, значи не е проблем да си член на две-три партии едновременно или в краен случай една след друга.

— Няма такива работи — възрази Красьо Чулков. — Ще има избори. Дотогава всеки ще трябва да е решил, кой наляво, кой надясно. Аз убедено залагам на дясното.

Доцент Чулков си погледна часовника, стана, приближи до вратата и на излизане добави:

— Иванич, ти да не издимиш преди да си ми върнал акумулатора, че ще трябва да си ходя с рейса, пък аз не съм човек, дето обича да виси по спирките. Наглеждай го… аз ще мина да си го взема по-късно.

— Ама аз няма да съм тук, ще изпитвам в двайсет и трета аудитория — понечи да каже Иван Иванич, но се спря. Доцент Чулков вече беше затворил вратата зад себе си.

Секретарката Валя

Останал сам, Иван Иванич бръкна в чантата и извади стар брой на списание Паралели, после седна точно в едва забележимата овална вдлъбнатина, оставена на канапето от седалището на доцент Красьо Чулков. Отпускайки се, Иван Иванич усети, че мястото е още топло. Заразглежда заглавията по корицата и се зачуди с коя ли статия да се захване. „Навън е истинска зима“ — каза си и реши да се посвети на Пътуване по Екватора — но тъкмо започна да чете и на вратата леко се почука.

— Нося ти поща — рече Валя, секретарката на декана, като притваряше вратата зад себе си.

Тя остави голям плик на бюрото, сниши глас и добави:

— Иване, от Америка е… А сега ще ме извиниш ли, искам да те помоля нещо конфиденциално?

Иван Иванич кимна, покани жената да седне на канапето, а самият той стана и се зае да прави чай.

След пет минути сервира чай на Валя, наля и на себе си и се настани до нея, двамата с чаши в ръце.

— Бих искала да говоря с теб по молба на едни отчаяни родители — поде Валя, като гледаше в чашата с чая и съвсем леко я разлюляваше. — Дошли са чак от Габрово. Бащата бил счетоводител в текстилния комбинат, а майката била библиотекарка. Искаха да говорят лично с декана, но аз им казах, че професор Бобев днес няма да го има и ги помолих да ми разкажат, нали съм секретарка на целия факултет все пак. Хората споделиха, доста си поговорихме. Оказа се, че дъщеря им трябва да се яви днес на изпит при теб. Казва се Клементина Петрова, но ти сигурно не я познаваш, защото нито си й преподавал, нито си я изпитвал. Тя е завършила семестриално още преди десет години, но тогава не си е взела изпита по най-нова история и още не се е дипломирала. Тогава твоя курс още го четеше академик Балтов и той взел, че й ударил балтията, образно казано.

— Наздраве — рече Иван Иванич и отпи глътка от чашата, после погледна Валя очаквателно. — Аз преди десет години си защитавах дисертацията. Още не четях лекции.

— Наздраве — отвърна Валя и също отпи. — Така е, ти по това време даже и асистент не си бил. Той академик Балтов още тогава си беше голяма клечка, все пак шеф на комисията по образованието и науката в Народното събрание. По-късно, като стана министър, лекциите ги дадоха на теб, нали така? Разправяли са ми за него, че не бил много любезен със студентите, ама нека си остане между нас.

Валя запали цигара.

— Е, то всеки човек си има кусури, но все пак едни имат повече, а други по-малко — продължи жената, като пухна бяло облаче дим. — За Балтов съм чувала, че още на първата лекция преглеждал списъка с имената на студентите. Видел ли някоя по-известна фамилия в списъка, питал студента: „Ти значи, като ти е такава фамилията, да нямаш нещо общо с другаря еди-кой си?“ Правилото било такова: имаш ли нещо общо с важен човек и ти ставаш важен за Балтов, а нямаш ли, автоматично ставаш последната дупка на кавала. Въпросната Клементина, макар и Петрова, казала, че няма нищо общо с кой-да е от по-известните другари Петрови. Признала си, че родителите й са обикновени чиновници в текстилната промишленост и така незабавно се озовала в положението на аутсайдер.

— Не е трябвало да си признава. Човек винаги може да си измисли по-известни родители, не е много трудно — рече Иван Иванич.

Баща началник

— Спомням си, едно време в Пловдив, още бях ученик в гимназията, избягахме с приятелите за цял ден от даскалото — заразказва доцентът. — Метнахме се на велосипедите и отидохме да плуваме на гребния канал, пък то къпането там беше забранено. По едно време идва едно милиционерче, съвсем младичко, май още не се бръснеше… идва и ни събира дрехите, а ние във водата и оттам му се репчим. Милиционерчето нищо не казва, вдига нашите дрехи, събира ги на сноп и мълчешката тръгва към стадиона, с дрехите под мишницата, а ние излизаме от водата и потегляме след него… вървим и бутаме велосипедите, както сме си по бански. Стигаме до стадиона. Милиционерчето влиза в някакви помещения и ние след него, и изведнъж разбираме, че сме в истински милиционерски участък, точно до главния вход, под трибуните. Самоарестувахме се, образно казано. Появиха се и други милиционери, ама по-стари, от тези, дето отдавна са забравили кога са се бръснали за пръв път. От тези, по-старите, всеки носеше палка. Нашляпаха ни всички по задниците. Не беше кой-знае какъв бой, но все пак бой, и то в милиционерски участък, та сега сигурно мога да мина за дисидент.

Валя дипломатично се засмя. Иван Иванич отпи чай. Попи с опакото на показалеца немирна капка от долната си устна, погледна Валя с невинни очи, и продължи.

— И така, набиха ни лекичко с палките и после започнаха да ни записват в дебелата милиционерска книга… кой как се казва, къде живее и къде работи баща му. Като дойде моя ред, викам: „Баща ми се казва така и така и работи в окръжно управление.“ Да видиш как се удължиха лицата на милицифайките. Ужасно се уплашиха. Дръпнаха се настрани, поговориха си нещо тихичко, после идват при мен ми викат: „Абе няма такъв човек в окръжно управление.“ Аз пък има казвам: „Баща ми не работи тук в Пловдив, той е в окръжно управление в Пазарджик.“ Старшият им, още доста притеснен, вдига телефона да провери и после идва и ме гледа строго, па вика: „И в Пазарджишкото окръжно няма такъв служител.“ „А-а-а, има, имаааа, отвръщам му аз, баща ми е в окръжното управление на горите в Пазарджик, там си е, можете да проверите.“ Ядосаха ми се, естествено. Те помислили, че баща ми е колега, и бая се уплашили, пък той в горското управление. Кой ли го е грижа за горите, въобще не тръгнаха да проверяват дали и това не съм го измислил. Като си помисля сега, голям майтап беше. Е, върнаха ми го за майтапа, един от тях пак измъкна палката и тоя път удряше силно, само мене, докато другарчетата ме гледаха съчувствено. Аз пък бодро повтарях на глас: „Не ме боли, не ме боли!“ Така отнесох и допълнителен бой, но останах доволен все пак.

— Сигурна съм, че си останал доволен, Иване… отдавна съм разбрала, че си много специален човек, оставаш доволен каквото и да ти се случи, без значение дали е вечеря с бутилка вино или леко потупване с милиционерска палка отзад по плувките, или пък… — заговори Валя, и в този момент погледът й бе привлечен от оранжевата лампичка на зарядното.

— Ама Иване, ти да не си купил кола! — възкликна жената. — Гледам, че зареждаш акумулатор. Приемаш ли поздравления?

— А, не съм купил кола, благодаря. Аз и без кола съм си доволен — отвърна Иван Иванич. — Това там е изтощеният акумулатор на зелената демокрация, включен е за зареждане в държавния контакт. Доцент Чулков го остави. На мен не ми пречи. Аз така и така няма да стоя дълго в кабинета. Цял следобед ще изпитвам в двайсет и трета.

Клементина и Сталин

— Нека сега ти доразкажа историята на Клементина — върна се на темата Валя. — Явила се тя на изпита, изтеглила си въпросите и ги конспектирала грижливо. Като й дошъл редът да говори, седнала на стола до академик Балтов, както се сяда на всеки изпит. Първият й въпрос бил нещо за Индокитай, а вторият — за Сталин. Разказала си Клементина каквото трябва за Индокитай и почнала да говори за Сталин. Разказвала като по вода: говорила за индустриализацията, говорила за войната, говорила за култа и за какво ли още не. Накрая заключила, че Сталин, така и така и въпреки култа към личността, е бил изявен лидер и талантлив пълководец. За този изпит тя била учила много, знаела си материала, така че си изпяла всичко както си е в учебника и съвсем спокойно зачакала какво ще каже Балтов. А Балтов помълчал малко и взел, че й задал въпрос, в смисъл какъв значи още бил Сталин. Клементина помислила, помислила и добавила, че Сталин бил още писател и поет. Балтов обаче отново попитал какъв още бил Сталин. Клементина пак помислила, този път по-дълго и казала, че Сталин бил още и ерудит, и историк. Академикът без да се бави я попитал за трети път какъв още бил Сталин. Клементина се попритеснила, но все пак се досетила, че Сталин бил и полиглот, което и отговорила. Балтов не мирясвал и пак попитал: какъв още бил Сталин, като в добавка този път започнал тихичко да си тананика: Эх, раз еще раз, еще много много раз…^[1]. Клементина, вече без да се замисля, заявила, че Сталин бил още един диктатор, антисемит и престъпник към собствения си народ, обаче много уважаван, защото на два пъти е обявяван за човек на годината от американското списание Тайм. Академик Балтов останал невъзмутим и за пети път задал на момичето дословно същия въпрос, т.е. какъв още бил Сталин. Тогава Клементина се изправила, погледнала академика право в очите, казала с ясен отчетлив глас: „Е, явно е бил и леко тъп.“ След това тя станала и излязла от аудиторията. Балтов й писал двойка. Клементина се явила на поправката през септември, влязла да тегли изпитен билет, но като приближила до масата и погледнала Балтов, отказала се и веднага излязла. В крайна сметка момичето развило ужасен комплекс и в следващите десет години не се явило на изпит по най-нова история, та чак до ден днешен, въпреки, че иначе отдавна е завършило семестриално и само този предмет я разделя от дипломата. Тази сесия обаче е последната преди окончателно да загуби студентски права. Ако не си вземе изпита сега, никога няма да се дипломира. Затова майка и баща й я убедили да се яви все пак и специално дошли от Габрово, да я съпровождат, дано нещо помогне. Тя ще е единствената студентка на изпита, която не познаваш, така че много лесно ще я познаеш. Разбираш ме, Иване, нали?

— Разбирам, как да не разбирам — отвърна доцентът. — Родителите й са дошли специално от Габрово… Обикновени хора, чиновници, та тръгнали без кошници-помощници и дамаджанки-сладуранки и затова не смеят направо мен да потърсят. Обаче грешат!

Валя повдигна вежди и впери озадачени очи в него.

— Грешат, защото за мен кошниците и дамаджаните всъщност са неудобство — обясни той невъзмутимо. — А бе обемист амбалаж, като се изпразни, само пречи, пък аз нямам място в гарсониерата.

Жената понечи да каже нещо, но като че ли размисли и се отказа.

— А за изпитите на мен всичко ми е ясно, аз съм врял и кипял. Много ще ми е приятно да се запозная с Клементина… само да не избяга, като ме види.

Валя се усмихна леко, благодари на доцента за чая и си тръгна.

Писмо от Америка

Иван Иванич седна на стола зад бюрото, отвори донесения от Валя плик и измъкна писмо от него.

„Драги професор Иванов“ — започваше писмото. „Моето име е Мери Хорн. Аз съм президент и главен изпълнителен директор на компанията Международни академични услуги в Бостън, САЩ.“

— Това трябва да е жената на Скот Хорн — досети се Иван Иванич.

„Моята компания осигурява персонално представителство в САЩ на световно-известни учени, такива като Вас самия, които макар и да живеят и работят в чужбина, биха се интересували да прекарат един семестър или даже цяла учебна година като гост-професори в някой от най-реномираните североамерикански университети.

Вашите изследователски публикации в областта на историческите науки са добре известни на международната академична общност, факт, който Ви прави идеален кандидат за временно назначение като преподавател в САЩ или Канада.“

— Я виж ти, не знаех, че съм толкова известен — възкликна Иван Иванич. — Явно тук колегите деликатно го пазят в тайна от мен. „Боже, колко сме горди, че работим в компанията на такъв известен учен“ — думат си те, докато посръбват кафенце в барчето. „Жалко, че е така болезнено скромен и не можем да му го кажем без да го засегнем“ — и щом ме видят да приближавам към масата, с неохота, но тактично сменят темата на разговора, да не разбера, че са ме похвалили. От това писмо ясно се вижда, че американците не са деликатни като българите и направо и без заобикалки ми казват колко съм добър. А сега да прочета още какви хубавини има в писмото.

„Нашата компания, Международни академични услуги е между най-добрите в бизнеса. С Ваше съдействие, ние ще изготвим професионален пакет за кандидатстване за работа и ще го разпратим от Ваше име в някои от най-предпочитаните североамерикански университети като отговор на техни обяви за временни работни места. Убедени сме, че някои от тези университети ще бъдат силно впечатлени от Вашата квалификация и ще Ви потърсят за телефонни интервюта, в които Вие ще можете да участвате от комфорта на Вашия дом.“

— Какво ли ще си помисли Мери Хорн, ако научи, че нямам домашен телефон? — промърмори Иван Иванич, заместник-декан по учебната работа и доцент. — Ако призная, че съм подал молба за домашен телефон преди осем години и още чакам, сигурно ще реши, че се майтапя… може да се засмее вежливо, но няма как да го вземе несериозно. „Великият, но скромен човек си пази телефона в тайна, да не го безпокоят фенове и журналисти“ — ще си каже Мери. „Той само да не ме засегне казва, че въобще няма телефон… Нищо, че е българин, професор Иванов е усвоил методите на щатските знаменитости.“

— Така-а-а… сега да чета по-нататък.

„Ние ще Ви изпратим подробни инструкции за провеждане на успешно телефонно интервю и ще Ви сътрудничим в преговорите по договора за назначение. Всичко, което се иска от вас е да попълните приложения формуляр, да го подпишете, и да ни го върнете в приложения предварително адресиран плик. Искрено Ваша, Мери Хорн, президент и главен изпълнителен директор.“

Иван Иванич не се замисли много-много, а се зае да попълва формуляра с първия попаднал му под ръка молив.

— Име, фамилия, дата на раждане… тези данни са елементарни… после научна степен, звание, десет най-престижни научни труда… — мърмореше си доцентът, докато пишеше с молива и забърсваше с длан мъхчетата от триенето с гумата.

— Уф, трудовете са готови, сега идва ред на адрес за кореспонденция… че какво ли да сложа като адрес за кореспонденция? В блока редовно крадат пощата, така че домашният адрес е несигурен. Я по-добре да дам служебния, така и така Мери Хорн вече ми е писала в университета.

Пишейки-бришейки, Иван Иванич стигна до полето за задължителния домашен телефон и се зачете в инструкциите.

На формуляра пишеше:

„Посочете телефонен номер, на който ще чакате за телефонно интервю всеки понеделник, сряда и петък от 20 до 22 часа Ваше време. Тези времена, макар и късни за Вашата часова зона, са много удобни за бизнес в Северна Америка — както на Западния бряг (където 20–22 часа Ваше време е 10–12 часа местно време), така и на Източния бряг (където тогава е 13–15 часа).

Внимание: някои университетски администратори могат да Ви потърсят за интервю без предизвестие, затова е важно да посочите телефонен номер, на който ще можете да чакате всеки понеделник, сряда и петък от 20 до 22 часа, без прекъсване и без изключение, готов за интервю на английски език без предупреждение.“

— Тая работа с телефонното интервю няма как да стане в домашния ми комфорт, понеже нямам домашен телефон — разсъди на глас Иван Иванич. — Щеше да е удобно, ако можех да чакам на телефона тук, в кабинета си, но и тук няма как да стане, понеже номерът не е директен, а телефонистката от централата напуска още в пет следобед и вечер няма кой да свърже повикването. Значи остава телефона в деканата, той е директен. Късно вечер в деканата рядко има хора… на никого няма да преча, там ще мога да си чакам на воля. Значи пиша телефона на деканата. Сега да видя последният абзац и съм готов.

„Аз, долуподписаният професор… — и доцентът попълни името си в празното място — се задължавам да заплатя на компанията Международни академични услуги 19.95% от сумарната брутна заплата от местоработата, на която съм назначен с посредничеството на компанията. Цялата сума ще бъде удържана с директни вноски през първите три месеца на назначението ми.“

— Я виж ти, само 19.95% от цялата заплата, даже няма 20% — засмя се Иван Иванич. — Имам късмет, че съм толкова известен, иначе сигурно щяха да поискат повече.

Най-отдолу на формуляра доцентът завъртя един подпис. Стигна до празното поле за датата, погледна датника на ръчния си часовник, после грижливо изписа: „19 януари 1990 (петък)“.

Доволен от свършеното, Иван Иванич сгъна попълнения формуляр и го напъха в плика, навлажни с език лепилото, затвори капака, приглади го с пръст върху бюрото и накрая старателно се облиза. После отвори стенният гардероб, измъкна чантата си, метна я през рамо, намигна на акумулатора и излезе от кабинета.

Отвън заключи и потегли по коридора. След няколко крачки се върна да провери заключил ли е и успокоен се насочи към канцеларията. Там остави писмото при служебната поща, след което се отправи към двадесет и трета аудитория. Беше време за изпитване.