Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (25)

Двадесет и четвърта глава

Уъстър, 22 ноември, четвъртък следобед

Пъстра компания

— Добре дошъл!

В рамката на вътрешната врата към Иван Иванич се усмихваше стройна, средна на ръст жена, със сресана на път русолява коса и сребърно колие над светловинена рокля.

Синтия.

— Шапката ти е страхотна — добави тя.

Иван Иванич се засмя доволен. Здрависа се с домакинята. Подаде й кутията с баница. Синтия веднага я отхлупи, огледа баницата, възкликна „уау, колко е хубава, колко е хубава, колко се радвам, сега ще я сложа при другите храни“, затвори кутията и се отправи навътре и наляво.

Отдясно се появи възрастна жена в инвалидна количка. Жената зае мястото на Синтия в рамката на вратата. Правата й къса коса беше бяла като сняг. От покритото с дълбоки бръчки лице грееше щедра усмивка. Баба Бейза. Майката на Хюсеин.

— Здрасти — каза жената. Гласът й беше младежки, звънък, ясен и чист.

Иван Иванич се здрависа с баба Бейза.

В този момент някой позвъни на входната врата. Хюсеин побърза да отвори. На прага стояха мъж и жена. Жената беше суха, с оредели, боядисани в гарваново-черно коси и широки меланхолични очи върху пергаментово лице. Мъжът беше едър, с пооредяла светла коса и ъгловати черти. С две ръце държеше пред себе си голяма стъклена тава, покрита с целофан. Под целофана прозираше бухнал ябълков пай.

— Привет! — каза мъжът на Хюсеин, след което се обърна към Иван Иванич. — Приятно ми е, аз съм Вергил Гинчев. Тук обаче хората ме знаят като Върдж Гинч.

— Аз пък съм Пенка — добави жената, — но заради бизнеса си смених името на Пеги. Пеги Гинч.

Откъм гостната с бързи крачки се появи Синтия. Вържд и Пеги влязоха. Прегръдки — целувки. Ахкане — охкане. Радостни възклицания с пискливи гласове.

Спарки, стресната от неочакваната суматоха, използва бъркотията и побърза да побегне през отворената входна врата. Спъна се в краката на дребния, набит мъж, който в този момент се качваше по стъпалата. Мъжът залитна и за малко да се строполи, но успя да се хване за парапета, с широко отворени кестеняви очи. Трътлестата къносана жена зад него изписка.

Хюсеин се завтече да ги посрещне. Заизвинява се. Тримата се придвижиха към антрето. Влязоха при другите.

— Здрасти! — каза жената.

— Здрасти! — добави изотзад мъжът.

Жената си пое дъх, огледа Иван Иванич, Върдж и Пеги и добави.

— Приятно ми е, аз съм Офелия Радева, а това тук е съпругът ми Аспарух.

Ръкуваха се.

Хюсеин пое тавата с пая от Върдж и я понесе навътре към кухнята. Синтия покани останалите в гостната. Баба Бейза ги последва бавно с количката, като внимаваше да не ожули стените и мебелите.

Четири празни чашки

Всички се настаниха по леките бамбукови канапета с копринена тапицерия. Баба Бейза се паркира с количката край прозореца, като внимаваше да не закрие гледката навън.

Аспарух бръкна в джоба на панталона си и измъкна малка плоска бутилка от уиски Дива пуйка. Шишето беше наполовина пълно с прозрачна течност.

— Българска гроздова, при това домашна — похвали се Аспарух. — Донесох за всички, че да не забравите какво нещо е родната ракия. Сега ако обичаш, дай чашки да налея.

Синтия нареди няколко чашки върху стъклото на бамбуковата масичка. Донесе и две панички с ядки. Аспарух разпредели ракията по чашките. Внимаваше да сипе на всички по равно, поизплезил език от старание.

Приключил с разливането, мъжът отметна глава назад, разтвори широко уста, повдигна празното шише нагоре и се престори, че го изцежда с две ръце. Три капки гроздова се отрониха от гърлото на дивата пуйка и пропаднаха в гърлото на мъжа. Той се засмя доволен от шегата си и примлясна. Остави шишето на масата, вдигна чаша, огледа подканващо другите и каза наздраве.

Офелия, Върдж, Пеги и Иван Иванич взеха чаши, чукнаха се, казаха наздраве и пийнаха. Хюсеин, Синтия и баба Бейза също казаха наздраве, обаче без да пият.

Офелия втренчи маслинените си очи в Хюсеин.

— Ние не пием — обясни кротко мъжът.

— Ама ракията е много хубава — рече жената. — От България сме я донесли! Истински домашен първак е.

— Да, да, съвсем сигурен съм, че ракията е хубава — любезно се съгласи Хюсеин. — Обаче ние по принцип не пием никакъв алкохол, нито хубав, нито лош.

— Няма от какво да се страхувате, не е менте! — възкликна Офелия.

— Не се страхуваме — съгласи се Хюсеин.

— Даже и бира ли не пиете? — учудено попита Аспарух.

— Даже и бира не пием — поясни Синтия.

— Ама защо? — удиви се Офелия.

— Докторът ни е забранил — обади се откъм прозореца баба Бейза.

— И на тримата ли ви е забранил? — клъцна я Офелия.

— И на тримата — спокойно отвърна баба Бейза. — Става дума за нещо наследствено.

Умълчаха се. Иван Иванич надигна чашката си и мълчаливо я пресуши.

— Щом не пиете ракия, значи не сте българи — заключи Офелия и се нацупи.

Унили маски покриха лицата. Настъпи тишина. Отвън се чу Спарки да лае. Оранжево коте притича с все сила през поляната.

— Тая ракия така и така никой няма да я пие, има ли смисъл да става зян? — наруши тишината Иван Иванич, след което се пресегна, вдигна чашката на Хюсеин, гаврътна я и му намигна.

Синтия се усмихна подканващо на доцента. Той я погледна, кимна разбиращо и надигна и нейната чаша. След секунди дойде ред и на чашата на баба Бейза.

Иван Иванич почувства приятна топлина в стомаха си. Пръстите му се заиграха с четирите празни чашки отпред. Нареди ги в права редица, после във формата на ромб, и накрая пак в редица. Погледна Хюсеин в очите. Ухили му се.

— Сега и да искаш да пийнеш ракийка, няма как. Ракия няма. Изсмуках всичко до капка.

Всички се засмяха, само Офелия продължи да се цупи.

Български пердета

Офелия вдигна очи и разгледа гостната. Спря поглед на тюлените драперии, които висяха от двете страни на прозореца.

— Поне имате български пердета — измърмори тя.

Всички погледнаха към пердетата. Ефирната им светло пясъчна материя беше щампована с ленти от стилизирани ромбове и разлистени клончета в различни оттенъци на кафяво и червено. Фигурите по пердетата напомняха шарки от чипровски килим.

На стената досам пердетата, два постера в кафяво-бежова тоналност допълваха композицията. Отляво индианка с бебе на гърба гледаше очаквателно към прерията, изправена пред неголямо типи^[1]. Отдясно, снажен индианец с голяма шапка от пера и мъниста оглеждаше далечината, приседнал на висока скала.

— Тези пердета си ги донесохме миналата година от Ню Джърси — обясни любезно Синтия. — Представи си, намерихме ги в стария магазин на Айзънбърг и Файнстайн… първият им от веригата Всичко за дома. Мотивите на пердетата са заимствани от индианците. Елегантни са, нали? Припомнят ми топлата изтънченост на югозападните щати.

— През лятото ходихме на гости на едни приятели в Санта Фе и те ни заведоха в индианския музей — обади се Върдж. — Там забелязах, че шарките на индианските черги са доста сходни с българските. Бих казал, удивително сходни.

— Исторически е доказано — обади се Иван Иванич, — че първото масово заселване на Америка става през последния ледников период, когато…

— А, да! Знам, знам! — прекъсна доцента Офелия. — Беринговият проток тогава бил съвсем замръзнал. Това позволило на заинтересуваните племена от Азия да се насочат на изток и да преминат по леда границата с Аляска. Оттам те се придвижили на юг под формата на индианци. Така се разпространили из цяла Америка. Прабългарите обаче, нали и те тогава били в Азия, взели, че се отправили на запад към България, вместо като другите да се устремят към Америка. Макар и разделени, и едните, и другите запазили първоначалния си общ стил на любими шарки и везби, които и до днес тъкат, бродират и щамповат по черги, килими, тюлени пердета, кухненски кърпи, торби за кътък, национални носии и тем подобни.

Офелия огледа компанията.

— Аз съм си донесла от България много красива бродирана покривки за маса — добави тя.

Никой не продума. Аспарух въздъхна.

— Откога сте в Америка? — обърна се Върдж към него.

— От шест месеца.

— Как успяхте да емигрирате?

— Ние сме католици — обясни Аспарух. — Уредихме се по църковна линия. Епархията ни свърза с хората от тукашна католическа църква. Те ни станаха спонсори.

Аспарух замълча. Синтия обясни, че е време да стопли обяда и се отправи към кухнята. Хюсеин я последва.

Пеги поведе Офелия към трапезарията.

Иван Иванич стана и се приближи към баба Бейза, която кротко си седеше на количката до прозореца.

Върдж и Аспарух останаха сами на канапето.

Върдж и Аспарух

— Успяхте ли вече да си намерите работа? — попита Върдж.

— Работим в мебелна фабрика — кисело отвърна Аспарух. — Собственикът е важна клечка в църквата. Беше осигурил назначение и за двама ни още преди да потеглим за насам. Ама да не мислиш, че го е сторил заради черните ни очи? Направил го е по сметка. Така де, ние сме квалифицирана работна ръка, завършили сме не къде да е, а в техникума по дървообработване в Пловдив. Тук американецът ни е назначил, за да ни използва, това е то. Интересът клати феса, както е казал народът.

Аспарух въздъхна отново и продължи.

— Абе какво да ти кажа, още пристигнал-непристигнал, и ти казват, хайде работи. Наложи се незабавно да се захванем с бачкане.

Върдж вдигна чашката си и погледна очаквателно Аспарух. Аспарух взе своята. Чукнаха се и допиха ракията.

— Бригадирът оня ден намери повод да ме заговори, ама баш в обедната ми почивка. „Ние с момчетата, вика, доста се чудихме как да те наричаме и накрая решихме да ти измислим кратко име, за по-удобно. Имаш ли нещо против, вика, да ти казваме Ру, накратко вместо Аспарух.“ Забеляза, че незабавно се намръщих, демек стана му ясно, че не ми харесва де, и веднага смени програмата, ама пак с неговата неизменна престорено-любезна усмивка. „Ако не ти харесва Ру, кай, можем да ти викаме Ред“ — това пък било накратко от Радев. Аз набързо му обясних кой е хан Аспарух, как той е основал най-старата държава в Европа и как аз се гордея с името си, така че нямам желание да го сменям. А той, гледа да се измъкне някак от ситуацията и разправя, че те разбира се знаели, че Боливия е много стара държава. „Каква Боливия бе аланкоолу — викам му аз… културно де… — ние сме от България, а не от Боливия, ама в същото време си мисля, какви неграмотници са тези хора, какви неграмотници само!“ Къде е България, къде е Боливия, а? А отгоре на всичко тръгнали и американски прякор да ми измислят. Ясно ми стана, че няма да ме признаят за истински американец, ако нямам име от три букви и ако не нагъвам всеки ден по кило фъстъчено масло. Много важно! Всъщност аз не искам да съм американец. Аз съм и ще си остана горд българин.

— Между другото, фъстъченото масло е много полезно — плахо възрази Върдж.

Аспарух не му обърна внимание. Сви устни и мрачно побутна празното шише пред себе си.

— А пък да знаеш колко са стиснати само. Тия от църквата си скъсали задниците да ни търсят апартамент под наем, докато не намерили възможно най-евтиния. Успели да уговорят човек от техните да го даде на половин цена.

— Ама на вас спонсорите ли ви плащат наема?

— А, не, ние си го плащаме сами, но те пак са стиснати. Представяш ли си какво щяха да направят, ако те трябваше да го плащат вместо нас? Сигурно щяха да се съдерат, докато намерят квартира, ама не на половин, ами на четвърт наем.

Аспарух извади голяма омачкана кърпа от джоба на панталона, уви с нея носа си и се изсекна.

— Пристигаме ние от България и намираме апартамента мебелиран, ама със стари мебели, нищо новичко. Това ли ти е богатата и лъскава Америка? Събрали ни дрехи, шапки, обувки, обаче все вехтории. Нахлузвам аз една обувка на десния крак, пък тя по-малък номер и хоп, нокътят на палеца ми пробива обувката и щръква отпред. Обувката толкова стара, че изгнила, пък те ми я подаряват.

Аспарух се приведе към Върдж и сниши глас до шепот.

— Стиснати хора… За какъв ме мислят? Нямат представа, че имам двайсет и пет хиляди долара в банката. Ай сиктир бе…

Аспарух откърти още една въздишка и млъкна. Върдж се размърда, като че ли искаше да каже нещо. Погледна очаквателно към Аспарух, но оня не му обърна внимание. Накрая се реши да заговори, без да го питат. Заразказва за себе си и за Пеги.

— Ние сме тук вече седем години — рече Върдж. — И двамата сме родени в София, обаче се срещнахме в Либия. Аз заминах там като лекар, а Пеги пристигна месец след мен като медицинска сестра. Залюбихме се, оженихме се. След две години отидохме на екскурзия в Италия. Останахме там като невъзвращенци. Отначало ни пратиха в лагер. От лагера успяхме да си издействаме визи за Щатите.

Аспарух мълчеше с безизразно лице. Върдж го погледна очаквателно. Нищо.

— Аз работя в Бостънската полиция — изтърси Върдж. — Шеф съм на криминално звено за почистване на местопрестъпленията. Тая работа е много добре платена.

— Чувал съм, че американците не признават българските дипломи — измърмори Аспарух.

— Наистина, щом си лекар от чужбина, налага се да се явиш на изпит за правоспособност в Щатите — обясни Върдж. — Изпитът е много труден. Всичко е на английски. Неприятна работа. Можеш да учиш много яко и пак да те скъсат. Вместо да зубря, реших да помогна на Пеги да си стъпи на краката. Тогава се хванах като санитар в една болница за бедни. Това ми беше първото назначение. В това време Пеги записа курс за кучешка фризьорка и треньорка. След три месеца получи специална тапия и незабавно си основа собствен бизнес… мобилни козметични услуги за кучета. Има го и в телефонния указател. Пеги работи сама с един специално оборудван мини-бус. Хората я викат по телефона и тя ходи по домовете да ги подстригва, къпе и фризира… кучетата им де. По тая линия се запознахме със Синтия и Хюсеин. Синтия се беше обадила по телефона на Пеги да дойде и подстриже Спарки. За пръв път им дойдохме на гости на Четвърти юли.

— Нас пък ни запозна католическата църква — обади се Аспарух. — Казаха ни, че ще ни свържат с някакъв българин, пък то излезе Хюсеин.

— Хубаво — разсеяно се съгласи Върдж, умисли се за миг, усмихна се, като че ли си е спомнил нещо приятно и извиси напевен глас. — Двамата с Пеги мечтаем бизнесът й да прерасне във верига. Да има много коли и наемни работници. Други хора да работят за нас, а ние да организираме.

— Прави сте… Самичък и с много работа не се става богат… става се гърбат — рече Аспарух. — Ако искаш да забогатееш, трябва някак да използваш труда на другите. Инак няма начин.

— Така си е — съгласи се Върдж. — Знаеш вече, американците често казват „правим пари“. На практика обаче само държавата прави пари… печата ги де, а пък бизнесите с все сили се опитват да ги измъкнат от тоя-оня.

Аспарух кимна. Върдж се замисли.

— Тук, в Щатите, все пак, ако имаш хубава работа и ако си я гледаш както трябва, плащат ти сносно и следователно живееш добре — рече. — Ето ние с Пеги… верно е, че работим яко, но все пак вече сме си надвили на масрафа и животът ни е уреден. Имаме нова къща, вътре всичко е дъбов паркет, в кухнята плотовете са гранитни и фризерът е огромен. В гаража и двете коли още миришат на новичко. На двора си направихме зимна градина. Цяло лято два хамака висят на дърветата в двора. Сега с вдигнати чела се събираме с други българи тук, че да се премерим кой докъде е стигнал. В България такива неща няма. Бачкаш — не бачкаш, все си беден, освен ако си в номенклатурата, разбира се.

— Нещата у нас вече се променят — обади се Аспарух. — Ти ходил ли си си в България наскоро?

— Не съм и нямам никакво намерение — отсече Върдж. — Аз съм американец. Тук ми е добре.

Пеги и Офелия

Междувременно Пеги беше отвела Офелия в трапезарията. Двете я разглеждаха и си говореха.

В трапезарията масата беше вече подредена и готова за сервиране. По висящите ъгли на бялата покривка бяха щамповани големи пуйки, целите оцветени в жълто-кафяво и зелено и свързани с широки кантове от есенни листа.

Масата беше отрупана с разноцветни стъклени чинии, чаши и прибори, и старателно подредени кафяви кърпи за хранене. В центъра се мъдреше дълбока стъклена фруктиера, обсипана с едри релефни шарки. Беше пълна с разноцветни кратунки, както и с кочани от индианска царевица с листа, обърнати назад като пламъци на излитащи ракети.

Офелия се спря до дългата маса. Огледа я отляво надясно. После я огледа отдясно наляво. Очите й се разшириха. Обърна се към Пеги.

— Боже, тези стъкларии от бит пазар ли са купувани?

— По-тихичко — промълви Пеги, като хвърли притеснен поглед към кухнята. — Това е депресионно стъкло. Много е ценно. Синтия го колекционира, а Хюсеин й помага.

Пеги мина от другата страна на масата и посочи към фруктиерата в средата.

— Погледни тази фруктиера например… на пръв поглед е възгрубичка и недодялана, но всъщност е много търсена от колекционерите — бавно и отчетливо заговори Пеги, като старателно закръгляше моравите си устни с всяка дума и мелодично извиваше глас нагоре-надолу, все едно, че се намираше пред телевизионна камера, а не пред все още вкиснатата Офелия.

— От Синтия знам, че има само три такива фруктиери в целите Съединени щати — продължи Пеги. — Другите две били притежание на банкер от Южна Калифорния. Той много искал да купи и тази тук, но Синтия не се съгласявала. На това стъкло…

— Чудя се защо ли му е на един калифорнийски банкер да си харчи парите за това депресиращо стъкло — прекъсна я Офелия и завъртя бялото на очите си. — От друга страна, като си помисли човек, няма нищо за чудене… те американците какво ли разбират от стъкло.

— На това стъкло… — понечи да продължи Пеги.

— Ех, да знаеш каква стъклена тава си донесох преди пет години от Източна Германия… Огнеупорна! Пъхаш я без страх във фурната и си печеш каквото ти душата иска… кеф ти тюрлю-гювеч, кеф ти пържоли, кеф ти десерт… кекс, баклава, кадаиф, или пък тиквеник. Жалко, че не си я донесох в Америка… мъжо ме разубеди, че била много тежка. — Офелия млъкна за секунда, ухили се и добави: — Моят тиквеник много щеше да се радва да му опека един Аспарух.

— Тук продават всякакви тави от огнеупорно стъкло. Можеш да си купиш толкова голяма, колкото ти е необходима — усмихна се Пеги, след което си възвърна сериозния вид и продължи да реди думите все така бавно и отчетливо.

— На това стъкло му казват депресионно още от времето на голямата депресия. Тогава търговците раздавали стъклото като подарък. Надявали се да изкушат купувачите и така да задвижат замрелия алъш-вериш. Подаръци без пари дават и сега… нищо, че не сме в депресия, а само в рецесия. Миналия месец аз например си купих плодоизстисквачка и заедно с нея получих комплект чаши, безплатно.

Този път Офелия не пророни и дума, втренчена упорито във фруктиерата. Пеги я погледна и като че ли окуражена от мълчанието й, продължи да разказва.

— Тази фруктиера е от Охайо, от имперската поредица Кейп Код. Пред теб…

— Е това сега, и да ме убиеш, не мога да го разбера! — възкликна Офелия. — Какви императори има в Щатите, да не говорим за Охайо?

— Става дума за стъкларска фабрика, наречена Имперска. Затова стъклото им се нарича имперско. Фабриката се е намирала в Охайо, в същото градче, в което е родена Синтия. Работила е добре десетилетия, преди да фалира.

— Жалко — процеди Офелия.

— Наистина жалко — съгласи се Пеги.

Пеги се извърна бавно към стената и тържествено вдигна ръка към вградените в стената полици. Там бяха изправени на специални поставки редове от деликатно-розови и зелени стъклени чинии, в компанията на сходни стъклени чаши, захарници и кани.

— Пред теб е най-известната в Щатите колекция на имперско стъкло от поредицата Кейп Код. Ела да я разгледаме.

Пеги и Офелия загърбиха масата и заразглеждаха стъкларията по полиците. След минута Пеги наруши мълчанието.

— Тук бяхме на гости за Четвърти юли. След това Синтия и Хюсеин отскочиха до Тълса за конгреса на Националното сдружение за депресионно стъкло. Там си направиха специален щанд. Изложиха най-доброто, което имат от стъклото Кейп Код. На тези конгреси хората купуват, продават, обменят… интересно е. След конгреса във вестника на сдружението писаха, че щандът на Синтия и Хюсеин бил от най-посетените. Страхотни хора са те. Много са активни. Синтия води, а Хюсеин я следва с обич.

Безмълвна, Офелия продължи да разглежда колекцията. Като приключи, пристъпи към прозореца на трапезарията и се загледа навън. Умисли се. Пеги бавно я последва и застана смълчана до нея.

— Колко е странно, колко е странно — внезапно промълви Офелия. — Всичко е толкова различно, няма нищо общо с това, което сме си представяли.

— Кое е различно? — запита Пеги.

— Всичко е различно… стъклото е различно, кафето е различно, къщите са различни… градовете… хората… Особено хората! — оживи се Офелия. — Още като се качихме на самолета от Париж за Бостън — а той пълен с американци — и Паро се оглежда и ми шушука: „Виж Офе, мацките не ти ли се виждат леко грубички… нямат ни грим, ни бижута, а пък виж им дрехите, това се носеше у нас когато бяхме деца!“ Оглеждам се и аз и наистина, облечени като по времето, когато леля ми беше млада девойка. Гледам косите на жените, повечето дълги, ама пуснати свободно да се веят, като гриви… нито фризура, ни прическа… или в най-добрия случай косата вързана на плитка, все едно селянка. Направо приличат на кобили… облечени са така, като че ли нямат хабер от мода и тям подобни. И ние си викаме: „Каква грозна нация, каква грозна нация!“ Изглеждаше направо противно и решихме, че ние, българите, сме много стилни. Но, разбира се, не сме. Това май се отнасяше до нас двамата, а не до всички българи. Само ние и Паро бяхме стилни. Имаше още няколко нашенци в самолета, ама те си изглеждаха такива, каквито винаги са си били.

— Тук кучетата обаче са наистина стилни, за разлика от българските помияри — пошегува се Пеги. — Знаеш ли какви страхотни фризури им правя? Като си купиш куче, извикай ме. Няма да съжаляваш.

Двете жени се разсмяха.

Иванич и баба Бейза

Иван Иванич правеше компания на баба Бейза, седнал по турски на мокета между количката на старата жена и прозореца.

— Бабо Бейза, свикна ли вече в Америка?

— А, свикнала съм, що да не свикна… то с хубавото бързо се свиква — отвърна с щедра усмивка бабата. — Харесва ми колко добре се държат всички с мен, нищо, че съм стара и куца.

— Не те ли е страх да прелиташ със самолет над океана?

— Не ме е страх. Аз не идвам при кой да е, идвам при сина си… пък защо да се страхувам… и да падне самолета, няма значение, аз съм стара — рече баба Бейза и пъстрите й очи заискриха.

— Да ти кажа, миналата година, като дойдох тука за пръв път, малко се притеснявах — продължи жената. — Сядам в самолета, а то всичко чуждестранно и аз нищо не разбирам. Стюардесата идва при мен и ми приказва нещо, ама една такава младичка, засмяна, пък аз си помислих, че говори на човека до мене, че той беше много добре облечен, като началник. Накрая усетих, че на мен приказва… хъката-мъката, разбрахме се, тя ме питала какво искам да пия. Аз й викам: „Абе момиче, защо ме питаш, дай кво-да е!“ — ама тя не си отива, усмихва се и чака да си избера. Чудя се какво да правя и тогава забелязвам, че един отпред вече пие портокалов сок. „Добре, викам, ще пийна и аз един портокалов сок — и тя разбра, милата — окей, вика — ориндж джус_._“ Аз тогава още не знаех какво е това ориндж джус, ама се научих. Сега, понеже ми е за втори път, и ориндж джус знам, и уотър знам, „но айс“ обаче, че имам нежно гърло.

Баба Бейза весело погледна Иван Иванич.

— Оня ден Хюсеин ме заведе на профилактичен преглед, а там и сестрата, и докторът едни такива засмени и внимателни. Хюсеин ми обясни, че искали да остана доволна. Аз останах доволна и като си тръгвахме им казах „тенкю и бай-бай.“

Баба Бейза се умисли.

— В България не е така. Нашите хора хич не обичат да служат по задължение. Да речем седи даден човек зад гишето, работата му е да те обслужи, а той вземе, че те навика. Може даже и да те изгони, без да ти свърши работа… да ти направи напук, само и само да се знае кой е сайбията. Обаче същият този човек на улицата с радост ще ти услужи, без да те познава лично, ще те упъти, даже на колата си ще те качи да те закара накъдето си тръгнал. Да не говорим, че ако сте познати и му отидеш на гости, то ще е ядене, то ще е пиене, то ще са приказки до зори, чак да ти дойде до гуша от внимание.

Иван Иванич търпеливо слушаше. Възрастната жена се усмихваше, доволна, че има с кого да си поприказва.

— Американците са други — продължи баба Бейза. — Идват често тук вкъщи на гости на снахата и сина. Още с влизането и ме поздравяват… ама едни такива радостни, все едно, че не са спали от желание да ме видят. „Хай, хай“ — викат и аз отговарям: „Хай, ама но инглиш.“ А те — „окей“ викат и се смеят. И аз казвам „окей“ и се смея. После сядат с Хюсеин и Синтия, пък аз спирам отстрани с количката, за компания. И какво виждам — веднага стават едни такива сериозни, внимателни, сдържани, не говорят много… нищо, че уж са приятели на Синтия и на Хюсеин.

— Ай сиктир бе — дочу се тихият възглас на Аспарух откъм канапето и баба Бейза трепна. Помълча малко, смутено погледна към Иван Иванич и успокоено въздъхна при вида на доброто му, откровено лице.

— Да ти кажа, американците са затворени като миди в черупките си — снижи глас жената. — Отварят се мъничко, само колкото е необходимо.

— Това си има и хубава страна — каза доцентът. — Не ти се бъркат в личния живот… не ти досаждат с нежелани въпроси, съвети и мнения.

— Може и да си прав — съгласи се баба Бейза. — Ние сме много общителни, ама това си има и лоша страна. Като се върнах от Америка в Черешово миналата година, комшиите ме разпитваха какво ли не… че колко му била заплатата на Хюсеин, че какви коли карал, че дали къщата му била от тухли, че дали Синтия пазарувала от моден журнал. Един ден чакаме на опашката за банани и аз разказвам на жените какво съм видяла в Америка, да мине по-бързо времето. По едно време се обажда една, Гена се вика, мъжът й беше партиен секретар, а тя една такава надута, па ми вика: „Дали, вика, освен витрината на Америка си видяла и задния й двор?“ Демек, пита ме за бедните и неоправданите.

Пък аз й викам: „Не, право да си кажа не можах да видя задния двор, понеже там почти всичко витрина, пък и аз бях за малко време, та не стигнах до задните дворове.“

— А, браво, много добре си я наредила тая Гена — рече Иван Иванич.

— Ако не беше жена на партийния секретар, щях да си призная за задния двор. Щях да кажа, че има такъв, защо да няма? — заяви баба Бейза. — Аз съм стара, много съм видяла… знам, че всяко нещо на тоя свят има две страни, хубава и лоша. Няма нищо, което да е или само хубаво, или само лошо.

— Така си е — съгласи се Иван Иванич.

— Ето да вземем Хюсеин, избяга от България в Турция, после напусна и Турция и се спря чак в Америка. От една страна, радвам се за него… виждам, че тук материално е много добре, устроил се е… виж колко е спокоен, личи му, че има хубава работа и че хората го уважават. От друга страна, мъчно ми е за него, че е далече от мен и от родното място. Трябва да приказва с хората на чужд език и да яде чужда храна. Не винаги де, той поддържа връзка с много българи и турци. Мине не мине и пак води някой вкъщи, па им готви нашенски манджи. И днеска е направил мусака. Говори и български, и турски, нищо, че толкова малък е излязъл. Даже и Синтия понаучи да разбира.

Баба Бейза, както си седеше в количката, приглади с ръце черните си панталони. Започна от горната част на бедрата и бавно придвижи длани към коленете. След секунда-две повтори.

— От една страна, ако беше останал в България, щеше да си е до мене, до приятели, до роднини. От друга страна, можеше да се притесни… нищо, че му е родна страна. Нали знаеш какво стана там… щяха да му сменят името. Там някои хора не гледат на нас с добро око. Не щат и да знаят, че за нас България е родно място толкоз, колкото е за тях… нищо, че сме турци.

Баба Бейза отрони тежка въздишка.

— Макар че какъв турчин е Хюсеин? Милее и за българското, и за турското, и за американското. Аз му викам: „Хюсеине, мама, ти си един международен човек, където и да отидеш, все ще ти е добре, все ще си като риба във вода.“ Ама не всички емигранти са такива. Ето това семейство, Вергил и Пенка, хубави хора, ама не са привързани към България. Америка им е в сърцето. Мисля си, сигурно така им е било по-лесно да свикнат тук. Да си мислят, че са американци, а не българи. Другото семейство пък, Аспарух и Офелия, тях за пръв път ги виждам, те пък май са обратни… май България им е много по-мила от тука… виж как държат на гроздовата ракия, мислят, че от нея по-хубава няма… толкова са привързани. Даже индианските пердета им се виждат български.

Баба Бейза пак плъзна ръце по панталоните си.

— Всеки човек, като дойде тук, намира начин да живее… я като българин, я като турчин, я като американец — обобщи със смях баба Бейза. — Наш Хюсеин пък — международен. И такъв, и инакъв. Ами ти не си ли самотен така… без компания и в квартирата, и на работа?

— Ами не съм самотен — отвърна невъзмутимо Иван Иванич. — Аз съм в компанията на един доста интересен събеседник: аз самият. Имам най-различни интересни мисли, които обичам да споделям със себе си.

Баба Бейза го изгледа с недоумение.

— Майтапя се, но наистина не съм самотен — поясни Иван Иванич. — С един колега, казва се Марк Горман, редовно излизаме на обеди. Около университета има доста приятни ресторантчета. Говорим си за какво ли не. Сприятелихме се и си прекарваме много добре.

Баба Бейза кимна с разбиране.

— Освен с колегата, приказвам си и със студентите. Често идват в приемното време. Някои уж имат нужда от помощ, ама използват случая да ме разпитат за Източна Европа. Слушат, а после те самите ми разправят за живота си. Не можеш да си представиш, доверяват ми неща, за които родителите им въобще не подозират. Кой искал да стане президент или поне министър, кой имал психически проблеми, кой се залюбил с по-възрастна жена с деца, кой мисли да се самоубива…

— Вай-вай-вай! — възкликна възрастната жена. — Много лошо!

— То си е за вайкане — съгласи се доцентът. — Но не всичко е лошо… повечето е хубаво. Често ходя със студенти в Библиотеката… там прекарваме часове, без да ни е скучно. В събота пък играем мач в спортната зала. Два пъти през седмицата давам уроци по руски на две момичета… те много искат да го научат. От благодарност, едното ме покани да прекарам Коледа с нея при родителите й. Имали къща край Бостън.

— Ама ти ще отидеш ли при момичето? — поинтересува се баба Бейза, при което върхът на носа й кой-знае защо се зачерви.

— Ще отида при момичето, защо да не отида — усмихна се Иван Иванич, замисли се и добави: — Аз вече ходих на гости даже на моя зъболекар. Той ме покани на вилата си на Кейп Код. Има голяма моторна лодка… излязохме за риба в океана. Хубаво беше…

— Хайде, момчета и момичета, готови ли сте за обяда?

Изненадани, Иван и баба Бейза вдигнаха глави. Аспарух и Върдж извиха шии назад, без да стават от канапето.

По средата на портала между гостната и трапезарията се беше изправила Синтия. До нея се усмихваше Хюсеин. Пеги и Офелия надничаха изотзад. Всички закимаха, да, готови са.

— Заповядайте в трапезарията — подкани ги Синтия.

Речта на директорката

В трапезарията, Синтия започна да дава указания кой къде да седне. Хората наобиколиха масата и застанаха зад посочените им столове. Хюсеин се погрижи за баба Бейза, като я настани с количката на ъгъла на масата, после и той се изправи зад стола си. Синтия обходи с очи гостите. Всички утихнаха.

— Знаете ли, Денят на благодарността е много специален за мен — тържествено заговори директорката на дома за деца. — Това е един истински американски празник… ден, който обобщава доброто, щедро сърце на тази страна. Това е ден на дълбока благодарност както за богатствата, с които е благословена тази велика земя, така и за безкористната щедрост на нейния народ към хората в нужда.

Домакинята огледа сериозните лица около себе си, усмихна се и продължи, този път с ежедневния си глас.

— Храната е наредена на плотовете в кухнята, елате да ви покажа. Всеки да си насипе каквото и колкото му се ще. Майко Бейза, ти чакай тук, на теб Хюсеин ще ти донесе. Офелия, няма нужда да си носиш чинията, в кухнята има цял стек.

Скупчиха се в кухнята. Синтия започна да сочи храните и да обяснява.

— Ето я печената пуйка. Хюсеин вече наряза половината на парчета, да е по-удобно. Това тук е плънката. Не е готвена вътре в пуйката, ами отделно, че не знаехме дали няма да дойдат и вегетарианци. Ето го соса от червени боровинки, ето тук са сладките картофи. Това е зеленият боб, хлебчетата, салатата. Това е ябълковия пай на Пеги и Върдж. Както виждате, приготвили сме едно съвсем традиционно меню, точно както са го направили пилигримите преди близо четири века. В добавка към традицията, Иван донесе баница собствено производство. Хюсеин пък спретна мусака с патладжани, ето я там, в захлупената касерола до чинията с баница. Ракията на Аспарух и Офелия вече я изпихме, но сме отворили бутилка Зинфандел, ако на някой му се пие вино с яденето. Освен това има ябълков сайдер, кола и вода.

Премеждие с Огнения крал

Хората запристъпваха покрай плотовете и започнаха да слагат едно-друго в чиниите. Иван Иванич стоеше умислен, вперил поглед в касеролата. По млечно-бялото стъкло на дълбокия съд бяха изрисувани прасковени клонки с големи розови цветове и млади зелени листенца. Под капака от прозрачно стъкло се виждаше жълто-яйчената кора на мусаката.

Иван Иванич взе чиния в лявата ръка, а с дясната вдигна капака на касеролата и го остави на плота. В специална чиния се мъдреше лопатка за сервиране с дълга дръжка. Доцентът, с чиния в лявата ръка, пое лопатката с дясната и я забучи в мусаката. Повтори и потрети. Огледа оформеното от прорезите голямо парче и остана доволен.

Подпъхна лопатка под парчето и се опита да го вдигне. Целият съд леко се надигна, но парчето не поддаваше. Зачуди се какво да прави. Няма да се дам на една опърничава мусака я! — рече си и повдигна лопатката още малко. Неочаквано, лопатката се изплъзна нагоре и надясно, а касеролата се плъзна безцеремонно наляво, към ръба на плота.

Ще падне и ще се счупи! — помисли Иван Иванич и мигновено затвори очи, да не гледа, в очакване на сгромолясването. Обаче не чу нищо. Постоя така секунда две, клепките здраво стиснати, чиния в лявата ръка и оплескана лопатка за сервиране в дясната. Бавно отвори очи и видя Хюсеин до себе си. Държеше касеролата в ръце. Беше я уловил преди да падне.

— И да беше паднала, нямаше да се счупи — обясни Хюсеин. — Това стъкло е от поредицата Огнения крал на Анкър-Хокин, много е здраво.

— Остави стъклото, ами мусаката щеше да се зяноса — усмихна се Иван Иванич. — Може ли сега да подържиш касеролата, че да си сипя.

Праскови като дюли

Насядаха около масата. Наляха напитки. Хюсеин започна да пали свещите. Всички притихнаха. Чуваше се само тихичкото пукане на пламъчетата.

— Когато бях дете, мама не ни позволяваше да ядем от пуйката, преди всеки да каже нещо, за което е благодарен. Ако искате, и сега да направим така — каза Синтия и погледна към Върдж.

— Благодарен съм, че се отървах от комунизма в България и че се устроих добре в Америка — издекламира Върдж и погледна към Пеги.

— Благодарна съм не само за това, което сме постигнали с мъжа ми, а и за това, че имаме сили да го оценим и здраве да му се насладим — напевно изрече Пеги и погледна към Хюсеин.

— Благодарен съм, че празничната ни трапеза е уважена от желани гости — каза Хюсеин и погледна към майка си.

— Благодарна съм, че съм при сина си! — възкликна баба Бейза, след което смутено погледна към Синтия. — И при снаха си, де.

— Благодарна съм на Бог за всичко, което имам… — изрече Синтия, като в същото време извъртя очи нагоре към тавана, — … семейство, работа, дом.

Иван Иванич насочи сериозно-очаквателен поглед нагоре. Не видя нищо, освен един бял таван. Сведе поглед обратно.

— А ти, Иван, за какво си благодарен? — попита го Синтия, докато доцентът невъзмутимо беше вперил в нея невинните си очи.

— Благодарен съм, че не строших касеролата с прасковения цвят — тържествено отговори Иван Иванич и погледна към Офелия.

— Никой не може да ме накара да съм благодарна — измърмори Офелия.

— Ама не си ли благодарна, че си тук, в Щатите? — попита я Върдж.

— За какво да съм благодарна? — заинати се жената, погледна с презрение доматената салата в края на чинията си и добави. — За безвкусните домати в магазина ли?

— Тези домати не са от магазина — рече Синтия. — Хюсеин ги отглежда саморъчно в градината. Домашни са. Това са последните за сезона. Обрахме ги зелени преди месец и ги оставихме да узреят в зимната градина.

— Знаете ли вие какви домати стават в Пловдивското поле? — нетърпеливо продължи Офелия, без да чуе репликата на Синтия. — Пловдивските домати стават едри като тикви… па и сочни, вкусни… като почнеш да ядеш и не можеш да се спреш… един път щях да се пръсна само от доматена салата. Ами кайсиите? Едри като праскови. Ами прасковите? Същински дюли.

Върдж изгледа мрачно Офелия.

— Какъв е проблемът с доматите тогава? Щом тукашните не ти харесват, можеш да се качиш на самолета и да полетиш обратно към Пловдивското поле.

— Да-да, лесно ти е на теб да говориш, защото не знаеш каква криза е там — възрази Офелия. — Магазините са празни. Вече няма нищо за ядене. Да се върнем, как ли не. Нали иде зима, ще умрем от глад и студ.

— Май е време да похапнем, иначе месото ще започне да изстива — обади се примирително Хюсеин. — Добър апетит на всички и наздраве.

Всички започнаха да се хранят. Приборите миролюбиво тракаха. Челюстите дъвчеха. Гърлата преглъщаха. Салфетките бършеха мазните устни.

На диета, прав

Аспарух боцна парче пуешко месо, налапа го, отхапа хлебец и доволен задъвка. В суматохата го бяха забравили. Нямаше нужда да казва, че е благодарен за каквото и да е. Все пак храната е вкусна — помисли си и реши да се изкаже.

— Обедът не е лош — обърна се Аспарух към Синтия. — Явно те бива в кухнята.

— Благодаря, много си любезен — усмихна се Синтия на Аспарух. — Радвам се, че храната ти харесва.

Синтия хапна парче пуйка, сдъвка, пийна вода и продължи.

— Всъщност поръчахме всичко в кулинарния магазин. Днеска го взехме, претоплихме го и ето ти готов обед.

— Вкусно е, аз отивам за още — обяви Иван Иванич.

Върна се с пълна чиния, но не седна, а остана изправен зад стола си. От време на време си взимаше туй-онуй от чинията и го изяждаше бавно-бавно.

— Защо ядеш прав? — изгледа го Офелия.

— Знаеш ли, на гуляй древните римляни са обичали да се хранят полегнали — отвърна доцентът. — Смятали са, че човек като е легнал, може да погълне много повече, отколкото като е седнал. Аз пък си мисля, че като съм прав, ще погълна много по-малко. Като ям прав, чувствам се почти на диета.

И още изрекъл-недоизрекъл, Иван Иванич вдигна от чинията голямо парче месо, спусна го в устата си и задъвка доволен. Всички се разсмяха.