Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (23)

Двадесет и втора глава

Уъстър, 31 октомври, сряда вечер

Кухнята на Лола

След половин час ходене Иван Иванич пресече безлюдно кръстовище. Погледна уличните табелки на ъгъла. Прочете ги по-внимателно. Спря да свирука. Умислен, измина стотина метра, забавяйки ход. Дали не се беше загубил? Спря под улична лампа. Извади картата на града от чантата си. Разгърна я и затърси по нея кръстовището, през което беше минал.

Внезапно сбърчи нос и подуши. Беше доловил лека, едва доловима миризма на шкембе-чорба. Вдигна глава и се огледа. Отдясно имаше отворена врата, запъната отдолу с дървено клинче. През широките прозорци се виждаше осветено помещение с дървени маси без покривки. Вътре няколко души се хранеха.

Погледна към табелата над входа. На жълтия фон с големи черни букви беше изписано името на ресторанта, „Кухнята на Лола“, а под него с по-дребен шрифт беше добавено „Доминиканска и американска храна“. Беше спрял пред ресторант.

Вътре, на маса досами входа, се виждаше как мургав мъж с черна къдрава коса сърба супа от голяма паница.

Иван Иванич сгъна картата и я пъхна в чантата, после пристъпи към вратата и спря на прага. Даде си вид, че оглежда помещението, като че ли търси някой познат.

Уж разсеяно изви глава към стената отдясно, където от единия ъгъл до другия се простираше наклепано с блажни бои изумрудено море под синьо небе, с перести облачета и платноходка с оранжево-зелени платна. Без да движи глава, сведе поглед косо надолу и заразглежда паницата на масата пред себе си. От едната й страна забеляза гаванка с наситнен лук, а от другата — чинийка с нарязана франзела и пакетчета масло. По средата, голямата паница беше наполовина пълна с шкембе-чорба.

Къдрокосият спря да сърба, вдигна маслинено-черни очи към изправения до масата му Иван Иванич и му се усмихна меко. Доцентът побърза да отмести поглед към стената отляво. Там, между входа на ресторанта и вратата към тоалетната имаше постер с бутилка бира Президент и ярко-червен надпис „Ново“. До бирения постер висеше портрет на мъж в костюм и вратовръзка, зализал косата си назад като Линдън Джонсън и препасан с червено-бяло-син трикольор с герб.

Масата под портрета беше свободна. Иван Иванич се настани на стол с гръб към стената и огледа помещението. Не видя сервитьор. Изпружи крака напред и се прозя. Умисли се.

Повторна среща

Зъбът го беше мъчил доста през изминалата нощ. Дълги часове се въртя в леглото от силни болки, без да може да заспи. Уморен, унесе се в дрямка едва призори. Успа се и закъсня за сутрешната лекция.

След лекцията се захвана да пише задание за студентите на Макинтош-а в общата стая на департамента. Опита се да отпечата заданието, при което лазерният принтер блокира.

Техническият проблем го принуди да се върне преждевременно в кабинета си и да позвъни на бюрото по поддръжката. След телефонния разговор разгърна сандвичите на бюрото си и започна да обядва.

Още не беше привършил напълно с втория сандвич, когато му се обадиха да го питат доволен ли е от поправката, преди даже да е осъзнал, че вече са свършили работата. Побърза да отпечата заданието, след което отскочи до кабинета на Марк Горман да пият кафе.

Следобед проведе студентски семинар. После ходи на зъболекар, където му правиха канал с упойка. Вечерта видя какви ли не Хелоуински костюми.

А сега чакаше да го обслужат в непознат доминикански ресторант.

Какво ли още има да ми се случи днес? — помисли си доцентът.

— Какво ще пиеш? — попита сервитьорката.

Иван Иванич вдигна поглед. Видя пред себе си Даяна, администраторката на доктор Фредерик, която му подаваше менюто. Беше си костюмирана, както в зъболечебницата, с шев отляво на устата. Още носеше черната блуза с голям бял кътник. Доцентът занемя пред нея, за втори път днес.

— Налага ми се да работя допълнително — поясни жената. — Съпругът ми си загуби работата. Банката ще ни вземе къщата, ако спрем да плащаме ипотеката. Добре поне, че мебелите вече са изплатени.

Иван Иванич кимна с разбиране.

— Времената не са леки… хората си губят работата, а аз имам цели две — обясни Даяна и се усмихна. — Радвам се, че мога да работя за семейството си. Вечер, щом приключа в кабинета, идвам тук. В събота докторът въобще не работи, затова започвам в ресторанта още от обед.

Даяна се отдалечи, а Иван Иванич зачете менюто. Хареса му. Доминиканските манджи май доста приличаха на българските. Имаше шкембе-чорба. Имаше пиле на грил с боб и ориз. Имаше и крем карамел. Не беше скъпо. За десетина долара човек мижеше да се нахрани като змей.

Реши да го удари на живот. Поръча си голяма вечеря и зачака да му приготвят храната.

Разделени, но заедно

На входната врата на ресторанта се появи засмяна млада жена с дълга гъста коса и толкова големи бузи, че главата й приличаше на круша. Беше облечена като циганка, с бяла риза и розова пола на сини цветчета. Широк син шал със сребърни ресни беше увит около туловището й. От шията й се спускаха три големи гердана, един бял, един оранжев и един шарен. Лявата й китка беше отрупана с разноцветни гривни. На дясната висеше платнена торбичка, а показалецът пред нея беше увенчан с ярко-син пръстен.

Едър млад мъж следваше жената, костюмиран като бездомник. Имаше рунтава брада и дебели, дълги мустаци. Главата му беше покрита с плетена капа. Носеше дънки и синьо яке с изкуствени кръпки. Кафява картонена табела беше закачена със сива връв на врата му, повдигната под ъгъл от големия му корем. На табелата с разкривени печатни букви пишеше: „Ще работя за храна.“

До пътеката, точно пред масата на Иван Иванич, имаше свободна маса за двама. Пристъпвайки тежко-тежко, жената първа стигна до нея, придърпа стола към пътеката и се отпусна внимателно. Докато сядаше, коремът й избута масичката напред. Свободният стол от другата страна притисна масата на доцента.

Няма как и мъжът да се събере тук — забеляза наум Иван Иванич. На тази малка маса просто няма място за две шкембета.

Масивният мъж и не помисли да сяда срещу партньорката си. Настани се безмълвно до нея, но на съседната маса. Щяха да вечерят на отделни маси, но все пак седнали един до друг.

Няма време за мислене

Бавно и спокойно, Иван Иванич започна да се храни. Изсърба чорбата. Излапа пилето на грил, като го отми надолу с бира Президент. Обра боба и ориза. Наслади се на крема и облиза лъжичката. Чак тогава усети, че стомахът му натежава. Оригна се тихичко и се зачуди дали е от бирата или от чорбата. Посмръщи лице и притвори очи.

Даяна му донесе сметката.

— Как е зъбът? — попита. — Боли ли те?

— Не — отвърна унесен доцентът. — Добре съм.

— Извинявай — рече Даяна. — Помислих, че може да те боли, затова попитах.

— Не ме боли — успокои я доцентът. — Просто се бях умислил. Преди да дойда в ресторанта, бях на Хелоуинския карнавал. Там видях какви ли не костюми.

Спря да говори и хлъцна.

— Тук похапнах здраво, направо като древен римлянин.

Доцентът взе салфетка от стойката и попи устни.

— Римляните са прекарвали нощите си в гуляи — обяви той. — Останалото време посвещавали на борбата за власт и богатство.

Спря за миг и пак хлъцна.

— Човек може да си помисли, че са живеели добре. Всъщност са били нещастна раса. Тъжна раса, която френетично е търсила начин да забрави страха си от смъртта. Така мисля аз.

— О, аз нямам време за такива мисли — изгледа го Даяна, сепната за миг, след което заговори енергично. — Толкова съм заета. Седмицата ми минава в работа и времето не стига даже да хапна като хората. Работа в кабинета. Сервиране в ресторанта. Грижи за къщата. Пазаруване. Постоянно бързам, постоянно съм заета. Доволна съм, че понякога имам възможност да седна семейно на пица или на хамбургер с картофки. Къде ти време за мислене!

— А, то и аз обикновено не мисля — любезно се съгласи Иван Иванич.

Плати, остави бакшиш и си тръгна в нощта.