Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (17)

Шестнадесета глава

Уъстър, петък 24 август, следобед

Моята религия не ми позволява

В пет часа на заключената отвътре врата на кабинета на Иван Иванич потропа Мик Сарджънт. Беше време да тръгват за дома на президента.

— Между другото, в департамента следваме политика на отворени врати — меко вметна Мик, докато крачеха към паркинга. — Прието е всеки да оставя служебната врата широко отворена. Така сме максимално достъпни за студентите и колегите. Всеки студент трябва да се чувства добре дошъл и искрено желан по всяко време.

— Добре, ще оставям вратата отворена по всяко време — обеща доцентът, замисли се за миг и добави: — Освен това вече знам как да накарам студентите да се чувстват добре дошли и уважавани. Ще се отнасям с тях както любезната касиерка в Къмбърленд Фармс с клиентите.

Двамата мъже се настаниха в Олдсмобила и потеглиха. Мик Сарджънт шофираше мълчаливо. Иван Иванич погледна през страничния прозорец, отправи поглед към Мик, после се загледа навън. Измъкнаха се от кампуса и поеха по широка улица с две ленти във всяка посока, изпълнени в петъчния следобед с потоци автомобили.

Отстрани, подобно на претоварени до линията контейнеровози се извисяваха триетажни блокове с апартаменти. По прозорците се виждаха табели „дава се под наем“. Пред един вход се бяха спрели студент и студентка, които си говореха.

Блоковете понамаляха, после изчезнаха. Зачестиха ресторанти за бързо хранене с обширни паркинги, алкохолни магазини, дрогерии и магазини за храни. Тук-там имаше лекарски кабинети, клиники за масажи и физиотерапия, зъболечебници, всички в отделни китни къщички, с големи, безукорно боядисани фирми, щръкнали сред цветни туфи.

Скоро завиха наляво по второстепенен двулентов път. От двете страни на пътя се виждаха едноетажни къщурки, а из дворовете — стари фургони и изоставени, покрити с ръжда коли.

— Това е албанската православна църква — рече Мик Сарджънт, като посочи наляво към внушителна нова сграда, след което плавно отби на банкета. — Българска църква нямаме, но пък имаме гръцка… тя е доста близо до кампуса. Мариса може да те заведе, ако искаш да се запознаеш със свещеника. Ако имаш желание, в албанската можем да надникнем още сега.

— Благодаря, но по-добре да не се отбиваме — отвърна Иван Иванич. — Моята религия ми забранява да ходя в гръцки и албански църкви. Любопитно ми е да се отбия и да погледна, но не ми се ще да си турям грях на душата. Някак си ще мина без църква, докато съм тук. Няма да ми е за пръв път.

Продължиха по виещия се с леки завои път. Постепенно къщите започнаха да се разреждат и колкото по-рядко се появяваха между дърветата, толкова по-внушителни изглеждаха.

След десетина минути покрай пътя се заредиха само богатски жилища с разчупени форми, с кулички и красиви капандури, с асфалтирани входни алеи сред безукорни морави, осеяни със стари дървета. Виждаха се лъскави кемпери с размерите на междуградски автобуси, паркирани под навеси в страничните дворове, редом с моторни лодки, повдигнати на тежки ремаркетата и готови да потеглят за крайбрежието.

Къщата на президента

Отдясно се появи ниска ограда от едри, обрасли с мъх камъни. Зад оградата имаше низ от свежозелени борове. Стигнаха до отворена порта. Мик Сарджънт сви между каменните колони, пое по алеята, приближи редица паркирани отстрани коли, отби и спря. Слязоха и се упътиха към сградата отпред.

Къщата на президента беше солидна Г-образна сграда със светлосив покрив и многобройни бели прозорци, чиито черни странични капаци се открояваха на фона на нежнозелена дървена обшивка. На постамент до парадния вход стърчаха три знамена. Федералното знаме беше изправено в средата, а от двете му страни се кланяха знамената на Масачузетс и на Уъстърския университет.

Мик Сарджънт и Иван Иванич влязоха през отворените крила на главния вход и се озоваха в просторно фоайе с размерите на класна стая. Встрани от големия персийски килим се виждаха ивици лъскав дъбов паркет. До стените имаше тапицирани столове с извити крака, пиано и старинен шкаф с цветна керамика и порцелан.

Отляво започваше дълъг коридор, а до него широко бяло стълбище водеше към горния етаж. Отдясно през отворената двойна врата се виждаше библиотека с голяма камина, кожени канапета и китайски вази със сухи цветя. Точно отпред плъзгащата се врата на портала към вътрешния двор беше напълно отместена встрани.

До рамките на портала стояха изправени двама сервитьори, млад мъж и млада жена, в черни униформи и бели ризи. Сервитьорите направиха две крачки към Мик Сарджънт и Иван Иванич и им предложиха напитки. Иван Иванич си взе висока чаша шампанско от подноса на жената, а Мик Сарджънт пое чаша портокалов сок от подноса на мъжа.

С чаши в ръка прекрачиха през прага и излязоха на покритата с плочи тераса. Отвън, с шампанско в ръце, ги посрещнаха президентът Рик Марино и съпругата му Памела.

Мик Сарджънт поздрави президента, след това съпругата му и накрая представи „нашия гост-професор, доктор Иванов от София, водещ източноевропейски експерт по най-нова история.“

Рик Марино каза добре дошъл на Иван Иванич. Памела също. Рик се чукна с него. Памела последва. После домакините се чукнаха с Мик Сарджънт. Всички отпиха.

Рик Марино попита Мик как е минало лятото. Мик отговори, че е минало много добре, но все пак хубаво, че е свършило, защото бил закопнял за преподаване. Памела попита Мик как е жена му Сюзи и Мик каза „благодаря, много е добре.“ После Мик попита Памела как е синът им Тони и Памела каза, че и той е много добре.

Накрая президентът им пожела успешна и приятна учебна година. Мик Сарджънт благодари, Иван Иванич кимна и повдигна чашата за поздрав. Двамата минаха през терасата и навлязоха в затревения заден двор.

Кадрил из ливадата

Спряха в средата на двора и Иван Иванич се заоглежда. До самата къща, недалеч от портала, под сянката на обвито с бръшлян скеле, беше нагласена дълга маса с храни. Под дълбоките никелирани тави припламваха спиртници. Зад масата стояха очаквателно двама готвачи с високи бели шапки. В дъното на двора, под дърветата, имаше наредени кръгли маси с ленени покривки, защитени с високи бели сенници.

Из двора се бяха пръснали на групички хора, които си говореха с чаши в ръце. От време на време някой се отделяше от своята група и се присъединяваше към друга, като в някакъв бавен кадрил. Имаше и такива, които вече седяха на столове около масите и похапваха.

От декоративния басейн в средата на двора се носеше ромон на вода. Триметров белокаменен слон, инсталиран върху плочите отстрани, седеше в човешка поза и с хобот, извит високо над главата. От хобота шуртеше силна струя и се изсипваше точно в средата на фонтана. Около струята плуваха едри червени и розови риби.

Набита, средна на ръст жена с права, пооредяла и съвсем късо подстригана черна коса се завтече през поляната към двамата мъже. Оказа се, че това е историчката Линдзи Шуорц, асистентка на Мик Сарджънт. Размениха се кратки любезности, след които Мик Сарджънт реши да се придвижи към съседната група и да ги остави насаме.

— Мик ми каза, че си пътувал из Русия — рече Линдзи.

— Разбира се, ходил съм в Русия — съгласи се доцентът, после скромно добави. — Пътувал съм и до Румъния, Унгария, Полша и Източна Германия. Виждал съм и Западна Германия, но само откъм източната страна на стената.

— И аз искам някой ден да пътувам като теб — каза Линдзи.

Умисли се.

— Сега обаче не мога. Със съпруга ми си купихме нова къща. Прекрасна е, но ипотеката си е сериозна. Със заемите за мебелите и колите би трябвало да приключим за около пет години. Точно тогава обаче синът ни ще се готви да следва. Надявам се да се навие да учи в нашия университет, защото сигурно знаеш, че за децата на преподавателите има голямо намаление. Ако си науми да отиде другаде, ще ни чакат нови заеми, иначе няма да можем да плащаме таксите, освен ако не решим да продадем къщата. Един ден, като приключим с всички ангажименти, непременно ще отскочим до Мексико.

Кадрилът из ливадата не спираше. С танцова стъпка Линдзи премина към групата, в която беше и Мик Сарджънт. Към Иван Иванич пък се приближи математичката Сандра Хикс, стройна възрастна жена с къдрава бяла коса.

— Добре ни дошъл от България — усмихна се приветливо Сандра. — България! Звучи толкова загадъчно и далечно… Интересно, с какъв самолет пътува от там.

— О, пътувах с голям бял самолет с няколко сини и една червена ивица на опашката. Еър Франс.

Сандра се усмихна търпеливо.

— Полетът над океана е доста продължителен. Успя ли да поспиш?

— Не мигнах през целия полет.

— Вълнуваше ли се?

— А, не… пийвах си винце и гледах надолу за айсберги. Беше ми интересно.

Към Сандра и Иван се присламчи библиотекарката Мона Олсън, тантуреста жена, с разпусната черна коса и лице като превтасало тесто, от което грееше дружелюбна усмивка. Мона сърдечно прегърна Сандра, после я пусна.

— Здрасти, Сандра! Не сме се виждали цяло лято! Как си ти-и-и-и-и? — извиси Мона глас на колоратурно сопрано, като напевно удължи и подсили последното „ти-и-и-и-и“.

В отговор Сандра, която до този момент говореше доста ниско, отговори с неочаквано тънък глас, по-висок от гласа на Мона, като че ли включвайки се в някакъв импровизиран дует.

— Здрасти, Мона! Аз съм страхо-о-о-о-отно! А ти-и-и, как си ти-и-и-и-и?

Мона пропищя по-високо и от Сандра.

— Аз също съм страхо-о-о-о-отно! Толкова се радвам да те ви-и-и-и-и-идя!

Вече приключили с поздравите, Сандра и Мона изведнъж заговориха с нормални ниски гласове. Сандра попита Мона дали вече се е запознала с Иван, на което Мона отговори, че още не е. Представи му се и той отвърна със същото.

— Интересна работа, имаш руско име и немски акцент — забеляза Мона. — От коя част на света идваш?

— От България. А ти самата?

— Баща ми е русокос швед, а майка ми — мургава мексиканка. Тате е лютеран, а мама е католичка. Като мъничка обичах да ходя с нея на църква. Един път, бях само на пет години, видях как големите взимат причастие. Много ми хареса и разказах на баща ми. Той пък ми каза, че католиците и православните са канибали, защото ядат божията плът и пият божията кръв. Уплаших се много и реших да стана лютеранка. Оттогава не съм стъпвала в католическа църква. — Мона се замисли. — В крайна сметка, не е толкова важно в коя църква е човек. Всички сме дело на Създателя. Благодарение на Него сме тук.

— Всеки човек иска да знае защо е тук — подметна Иван Иванич. — Като малък не го знаех. Един път, май бях само на пет години, чух нещо за всемогъщия бог, който бил първичен създател на всичко и всички. Разбрал-недоразбрал, веднага попитах тате той ли ме е създал или някой друг. В отговор, тате само ми извъртя един хубав шамар. Уплаших се много и реших да стана агностик. Оттогава избягвам да ходя на църква. Вярвам им, че дължа живота си на Създателя, само дето никой не знае как и откъде се е взел самият Създател.

Настъпи мълчание. Мона и Сандра се заоглеждаха. При тримата кацна футболният треньор Айк Донован. Двете жени незабавно отлетяха.

— Какво мислиш за разстрела на българския диктатор Чаушеску миналия декември? — гръмогласно се заинтересува Айк. Хората в околните групи продължиха да си говорят тихичко, все едно, че не са чули гръмотевичния му глас.

— Щеше да е по-добре да го пратят в турски затвор — отвърна Иван Иванич.

— А защо в турски, а не в български?

— Хм… Как да ти го обясня? А бе да речем… понеже името му е турско.

Айк млъкна разколебан. Постепенно обаче си възвърна обичайния уверен вид.

— Ще видиш — назидателно рече Айк. — Демокрацията е много различна от тоталитаризма.

— Да, разбира се — съгласи се с готовност доцентът. — При тоталитаризма властта осигурява богатство, а при демокрацията е точно обратното.

— Да, да, това е отлично казано, отлично изиграно — разсеяно се съгласи Айк с глава, извърната към масата с храната. — Абе я да отидем да си вземем ядене преди пилешките шишчета терияки^[1] да са свършили.

Двамата натрупаха пилешки шишчета в пластмасови чинии, взеха си салфетки и пластмасови прибори, отправиха се към най-близката маса и седнаха при другите.

Разговори на маса

На масата Сандра Хикс тъкмо разказваше как съученик на сина й в гимназията се контузил във футболен мач още през пролетта и как му се наложило да прекара цялото лято по болници. Иван Иванич закима съчувствено.

— Футболът е опасна игра — обади се доцентът. — Аз за пръв път научих колко страшни могат да бъдат футболните контузии когато четох Цялото кралско войнство.

Всички замълчаха неопределено. Загризаха храната. Иван Иванич реши, че не харесват книгата. И през ум не му мина, че за пръв път чуват за нея.

Айк реши да разчупи тишината.

— Абе ти да не си левак? — изгръмоли треньорът.

— Защо да съм левак? — поинтересува се доцентът, мъчейки се в същото време да разполови една пилешка мръвка с пластмасовия нож.

— Ами защото държиш вилицата с лявата ръка! — поясни Айк и самодоволно се изсмя.

Разговорът на масата се лееше весело и доволно. Говориха си за професионален футбол и за това как куотърбекът на Патриотите си купил луксозна кола за милион долара и позлатено биде за 40 хиляди. Пишело го в днешния вестник.

Пишело също така за мъжа, който вчера призори летял с Харли-Дейвидсън съвсем гол по магистралата. Полицаите го преследвали десет мили и накрая успели да го спрат. Докато се разправяли с него, мъжът демонстративно размахвал ролекса на лявата ръка и златната гривна на дясната. Настоявал, че е съвсем пристойно облечен, само че в бижута вместо дрехи.

Правото да си бездомен

Към масата се приближи мъж с бяла коса, подстриган късо и високо по офицерски, но с отпуснат корем. Настани се на свободния стол отдясно на Иван Иванич, остави чинията с храна и чашата с вино на масата и заговори.

— Аз съм професор Анди Пийкок от департамента по история. Както вече разбрах, ти си нашия гост-професор. Добре дошъл. Драго ми е да те срещна тук. Сигурен съм, че ще имаш приятен и успешен семестър с нас. Навярно вече си се запознал с интересни хора.

— Ами да — съгласи се Иван Иванич. — Запознах се с хазяйката, с една касиерка и с трима бездомни. Бездомната жена ми беше най-интересна, но и бездомните мъже изглеждаха арабии. Ние в България въобще нямаме бездомни. Ако случайно се появи някой, прибират го и му дават жилище насила. Никого не оставят на улицата. Тук за пръв път виждам какво означава да си истински свободен… можеш да живееш където си поискаш, ако щеш и на улицата, и никой не те закача.

— Поддържам контакти с немски колеги — заговори Анди Пийкок. — Аз ходя там, те идват тук. Всеки, който дойде за пръв път, остава шокиран от тълпите бездомници. Виждам, че за разлика от тях, ти разбираш, че правото да бъдеш бездомен е просто аспект на американската свобода. Няма нищо шокиращо.

Анди Пийкок се заслуша в гласа си. Остана доволен. Продължи ентусиазирано.

— Преди пет години и половина общината забрани просията и спането по главната улица и около кметството. Полицаите наредиха на Армията на спасението да затвори кухнята, после обиколиха района и казаха на бездомните да се махат. Всички се изнесоха мълчаливо и без съпротива. Още същата вечер обаче някакъв мъж се настанил да спи точно пред кметството. Нагласил се в голям кашон от хладилник Кенмор, целия вътре, а до него полегнало кучето му, и то в кашон Кенмор, но по-малък, от микровълнова печка. Така. Не след дълго ченгетата довтасали и му рекли да се маха, а той казал, че няма. Тогава му сложили белезници, отнесли го в колата, пуснали сирените и го откарали в ареста.

— А кучето арестували ли са, или са го оставили да нарушава разпоредбите и да си хойка както му скимне? — поинтересува се Иван Иванич.

— Кучето и то било арестувано и изпратено в градския кучкарник — усмихна се Анди Пийкок. — Кашоните пък били смачкани и изхвърлени на боклука. И всичко това може би щеше да е отдавна забравено, ако по улицата точно по времето на ареста не минал един колега, Марк Горман от социологията. По-късно, когато нещата стигнаха до вестниците, Марк разправяше, че случайно излязъл в късната доба да се поразходи за здраве и да подиша свежия нощен въздух. На мен ми е известно обаче, че по това време Марк беше активист в Коалицията за защита на бездомните. Още на другия ден Коалицията вдигна голям шум, първо на местно ниво, а после и на национално. Оказа се, че арестуваният бил до скоро дребен мениджър в магазин за домакински уреди. Поради рецесията се наложило да свият щата и го уволнили след двайсет години служба. Вече не можел да си плаща ипотеката и банката му взела къщата. Жена му го напуснала. Развил шизофрения, но нямало как да се лекува, защото заедно с работата си загубил и медицинската застраховка. Накрая единственото, което му останало, освен кучето и двата кашона, била свободата да е бездомен… право, което градските власти искали да му отнемат.

Анди отново се заслуша в гласа си и отново остана доволен от себе си. Отпи от виното, хапна пилешка мръвка и продължи.

— Няколко дни по-късно Коалицията заведе дело срещу градската управа. Според нейните юристи, общинската наредба и действията на полицията били неконституционни. Забраната на просията нарушавала свободата на словото, гарантирана от първата поправка на конституцията. Излезе, че просията вече била призната по съдебен ред като специална форма на свободно изразяване. Арестуването на бездомния човек пък, само защото спял навън, било нарушение на свободата му на придвижване и пътуване. Конфискацията на кашоните и кучето били неприемливи и пресилени и като такива представлявали нарушение на четвъртата конституционна поправка. И като за каймак, затварянето на кухнята било също неконституционно.

— Всяко затваряне на коя да е кухня е престъпление — съгласи се Иван Иванич.

— Шегата настрана — рече Анди Пийкок, — но затварянето на кухнята било нарушение на верските свободи, понеже Армията на спасението организирала храненето на бездомните като израз на религиозните възгледи на членовете си. В крайна сметка наредбата беше отменена, а делото прекратено. Двете страни се споразумяха за парична компенсация с неизвестен размер в полза на Коалицията. От всички най-много пострада кметът Гъс Серано, който беше принуден да подаде оставка.

— Ха-ха-ха-ха! — засмя се звънко като дете Иван Иванич. Анди Пийкок го погледна учудено, но тъй като доцентът не каза нищо, продължи да разказва.

— Една година по-късно Марк Горман влезе в процедура за професура. Университетският съвет на настоятелите обаче не го избра, защото приносите му не били достатъчно цитирани в научната литература. След провала Марк напусна Коалицията. Две години по-късно пак кандидатства за професура и този път я получи.

— Много интересно — каза Иван Иванич, умисли се и ни в клин, ни в ръкав добави: — Чудя се, къде ли е президентската тоалетна.

Банята на президента

Доцентът се надигна от стола и закрачи към къщата. Президентът и жена му не бяха при входа. Извърна се назад към двора и ги видя сред гостите. Спокойно влезе във фоайето и сви надясно по коридора. Стигна до отворена врата и надникна вътре.

Вратата водеше към помещение, чиито размери напомниха на Иван Иванич кухнята му в София. Беше облицовано с фаянс с цветовете на дъгата. Имаше обширна бяла мивка, голям панер с чисти кърпи за ръце и кош за използваните. Широк прозорец, закрит от златнопясъчно перде, започваше над вградения електрически радиатор и стигаше чак до тавана. До страничната стена беше разположен внушителния моно блок на тоалетната.

„Тук е хубаво“ — помисли си Иван Иванич. Заключи вратата. Обслужи се. Изми ръце, взе чиста кърпа от панера, подсуши се и я пусна в коша. Отключи вратата и излезе в коридора.

И в този момент, вместо да свие наляво, да пресече фоайето и да излезе на двора при другите по същия лесен път, по който беше влязъл, по някакви неведоми причини доцентът зави в обратна посока и продължи по коридора към вътрешността на къщата.

Бежовата стая

В края на коридора Иван Иванич видя затворена двукрила врата. Без да се колебае, сви наляво и заслиза по стълбището за приземния етаж. Озова се на долния коридор и меко запристъпва по мокета, докато стигна до отворен портал.

Доцентът прекрачи прага и се озова в обширно, добре осветено помещение. Бежовият мокет от коридора продължаваше и в стаята. Стените й бяха покрити с текстилни тапети от светъл лен. В средата имаше маса за пинг-понг с добре изпъната мрежа. До мрежата бяха оставени четири бежови хилки и три бежови топчета.

Върху бюро с цвят на пустинен пясък имаше конзола Нинтендо, включена към цветен Панасоник. Направо върху елегантния ленен тапет над конзолата беше забодена с кабърчета репродукция на Мона Лиза. На лицето на жената имаше изрисувани с химикал тънки като пиявици и завити накрая мустаци и козя брадичка.

На кремав стол срещу бюрото, с гръб към Иван Иванич, седеше босо момче по шорти и тениска. Момчето държеше пистолет, свързан с кабел към конзолата и насочен към телевизора. На екрана се виждаше зелен хълм с бухнало дърво и голямо синьо небе.

През няколко секунди иззад хълма излитаха двойка патици. Момчето натискаше спусъка, патиците падаха убити зад хълма и точките в десния ъгъл на екрана се увеличаваха. Моментално, отнякъде изскачаше ловджийско куче с разперени уши, което, изправено като човек, победоносно размахваше убитите патици, по една във всяка предна лапа, после бързо изчезваше зад хълма. След това излиташе друга двойка и всичко се повтаряше отново.

Внезапно, кучето подскочи иззад хълма без патици, в същия момент Иван Иванич кихна, момчето стреснато натисна спусъка, главата на кучето се обля в кръв и то се строполи на зелената трева. На екрана се появи надпис: „Играта свърши.“ Момчето стана от стола и се обърна към Иван Иванич.

— Здрасти — каза момчето. — Аз съм Тони Марино.

— Здрасти — отвърна доцентът. — Аз пък съм Иван Иванич. Извинявай, оказва се, че съм се загубил.

— Това е окей — меко отвърна Тони. — Добре дошъл в бежовата стая^[2].

Бира в дефиницията

Доцентът се загледа в черната тениска на момчето. Отпред беше изрисуван голям бял овал с червени кантове, от който изскачаха златни лъчи. Сред лъчите се беше изправило човече в зелен плащ, със сребърен меч в дясната ръка и златен щит в лявата. Отдолу с едри златни букви беше изписано „Световно първенство Нинтендо 1990“_._

— Ти да не би да си играл на световното тая година? — полюбопитства Иван Иванич.

— Само гледах — отвърна Тони Марино. — Надявам се обаче да участвам в универсиадата на Нинтендо догодина.

— Аз идвам от България — поясни доцентът. — Въобще не съм чувал за това световно. Там обичат да ни държат в информационно затъмнение. Къде се проведоха игрите?

— Ами в Бостън, Далас, Сиатъл, Чикаго, Ню Йорк, Маями и други такива места. Аз лично ходих на финалите в Холивуд.

— Чудя се България дали се е включила — поинтересува се Иван Иванич. — На футбол, макар че сме много добри, или не се класираме, или ни бият като маче у дирек още в предварителните групи. А на Нинтендо със сигурност сме по-слаби и от футбола.

— Хм… не, не мисля, че имаше българи. Всъщност това световно си беше като всяко друго, съвсем нормално. Всички участници бяха американци… ама не знам, не знам, може да се е появил и някой канадец… не съм сигурен.

— Ти потиш ли се от Нинтендо-то? — неочаквано смени темата Иван Иванич.

— Не, защо?

— Щом не се потиш, значи не е спорт. Машината върши всичко вместо теб.

— Мисля, че всяко състезание, в което има точки и класиране и което може да се използва за рекламиране на бира, е спорт — сериозно отговори Тони Марино. — Това покрива игрите с топка, автомобилните състезания и първенствата по Нинтендо.

— Добре, че включи бирата в дефиницията — съгласи се доцентът. — Без изискването за бира щеше да се окаже, че и математическите олимпиади са спорт.

Марк Горман

Неочаквано Иван Иванич почувства жажда и си спомни за президентския прием на двора. Горе бира няма, помисли си доцентът, но мога да ударя още едно шампанско. Сбогува се с момчето и пое по обратния път.

Качи се горе, стигна до фоайето и пое чаша шампанско от сервитьора. Приближи старинния шкаф, отпи глътка и заразглежда антиките зад стъклото.

На тумбеста теракотена ваза Ахил превързваше ранената ръка на Патрокъл.

Доцентът се приведе, като внимаваше да не разлее шампанското, и се взря в рисунката. Двамата приятели бяха с ризници върху къси хитони и открити голи крака в сандали. Патрокъл, седнал на щита си и опрял лакът на лявото си коляно, беше извил изпънато от болка лице надясно, докато седналият отляво Ахил с нежно и загрижено изражение превързваше ранения бицепс на приятеля си.

— Това е имитация, разбира се — чу се глас зад Иван Иванич. — Тези вази ги правят в Канада. Рисунката е реплика на двамата любовници от известния гръцки киликс^[3].

Иван Иванич се изправи и погледна зад себе си. Срещу него стоеше мъж в сив панталон и бяла риза с къс ръкав. Мъжът беше висок, с осанка на патриций, с римски нос и прошарена къдрава коса.

— Аз съм Марк Горман, професор по социология.

— Също като Марк Аврелий — забеляза доцентът. — Аз пък съм Иван Иванич, гост-професор по история. Пристигнах от България преди два дни.

— Добре дошъл — рече Марк Горман. — Наздраве.

Двамата се чукнаха и отпиха. Излязоха на двора. Към тях се приближи усмихната мургава жена, облечена в дълга бяла манта и с висока бяла гугла на главата. Жената носеше никелиран поднос с продълговати бишкоти. Предложи им да си вземат.

— Бишкотите са доста сухи — рече Марк Горман.

Американецът топна края на бишкотата в чашата и отхапа. Иван Иванич последва примера му. Топейки-ядейки, двамата се разговориха сладко-сладко.

Дребните бишкоти бяха скоро излапани. Жената с подноса се приближи отново. Тъкмо си взимаха още по една, и до тях цъфна Памела Марино.

— Харесват ли ви бишкотите? — попита усмихната жената.

— Много — отвърна Иван Иванич и се напъна да преглътне набързо, преди да продължи да говори. — Явно сте отлична готвачка. Как се правят?

— Заслугата е на сладкарката — усмихна се Памела и кимна към мургавата жена в бяло, която все още учтиво стоеше до тях. — Тя ще може да ви каже как се правят. А сега ме извинете.

— Това са двойно печени италиански бишкоти — любезно обясни сладкарката. — Самунът се изважда от фурната и се нарязва на филийки докато е горещ, после се връща за допичане. Така бишкотите стават несравнимо сухи и ронливи. Президентът Марино ги обожава точно такива.

Двамата мъже останаха отново сами. Уговориха се да се видят за обяд през седмицата. Приключиха с виното и бишкотите, взеха си по нова чаша, чукнаха се още веднъж и се разделиха.

Един от тайфата

Иван Иванич се върна на масата си. Седна и се заслуша в разговора. Линдзи Шуорц говореше за тринайсетгодишния си син Еди.

— Поиска да му купим ново пи-си — каза Линдзи. — Всичките му приятели в училище имали нови компютри с Уиндоуз, само той се излагал с Дос-а на своя стар компютър. Използваше всеки момент да ни врънка. Накрая решихме, че с ново, модерно пи-си ще учи повече. „Щом искаш пи-си с Уиндоуз, ще го получиш, казахме му, само че ще трябва да поемеш нови отговорности.“ Съгласи се. Купихме му го. Сега Еди изнася торбите с боклук всяка сряда, помага с косенето на двора и събира сухите листа с гребло. Всеки ден чисти пясъка на ангорската котка. Понеже тази работа е доста неприятна, той се спазари да му плащаме по едни долар на чистене. Водата на котето обаче сменя безплатно. Вчера му дадохме петнайсет долара за това, че помогна на баща си да складира дървата за камината. За месечното подстригване на чимшира пък получава по десет долара. Искаше по петнайсет, но му обещахме повишение, само ако престане да играе на пи-си-то преди да си е направил домашните.

Съпровождана от Мик Сарджънт, до масата се приближи деканката Уилма Снайдър, суха жена с къса и права прошарена коса и с тяло на плувкиня. Уилма седна на празния стол отляво на Линдзи, на другия край на масата, точно срещу Иван Иванич. Мик седна отляво на Уилма. Линдзи довърши изречението и млъкна. Хората около масата помълчаха няколко секунди, втренчени в бялата покривка. Уилма започна да разменя любезности с тоя-оня.

— Имате много интересно си-ви — обърна се Уилма към Иван Иванич. — Пътувал сте в Русия, а разбирам, че сте поел нагоре и по административна линия.

— Това с административната линия стана случайно — поясни доцентът. — Внезапно се наложи да стана заместник-декан.

— Наложи ти се да станеш заместник-декан?

— Ами да. Просто трябваше да помогна в критичен момент, понеже действащият заместник-декан изведнъж реши да се включи в политиката.

— Разбирам — каза деканката.

— Обаче ми се ще да се отърва — продължи Иван Иванич.

— Ще ти се да се отървеш — повтори като ехо деканката.

Иван Иванич кимна и отпи хубава глътка вино.

— Честно казано, не ме интересува нито администрацията, нито политиката. Предпочитам да съм свободен. Да съм просто един от тайфата. Да мога да казвам това, което мисля и да правя това, което ми се струва правилно.

— Хм — каза деканката Уилма Снайдър от другата страна на масата.

— Хм — каза до нея шефът на департамента Мик Сарджънт.

— Хм — каза до него асистентката Линдзи Шуорц.

— Хм… Хубаво вино — каза Иван Иванич и отпи пак. — А и пилешките шишчета си ги бива, терияки значи.

Отхапа, задъвка с наслада и допи чашата до дъно.

— Аз май пак ще отида до тоалетната.

Иван Иванич стана от масата, влезе в къщата, подмина отворената врата на тоалетната и заслиза по стълбището към приземния етаж. Надяваше се Тони Марино да е още там, на Нинтендото.