Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (15)

Четиринадесета глава

Уъстър, 24 август, петък сутрин

През Атлантика

— Правя си бъркани яйца за закуска — рече Иван Иванич, притиснал с ухо върху лявото си рамо безжичната слушалка, с антена, стърчаща цял фут зад гърба му, в същото време хванал с лявата си ръка изрисуваната със син дракон порцеланова дръжка на средно-голям уок^[1], а в дясната си ръка –дървена готварска шпатула.

Докато разговаряше по телефона, доцентът внимателно накланяше уока над газовия котлон, наляво и надясно, напред и назад, при което все още неизпържената яйчена маса се разстилаше върху горещите стени на уока и той я разбъркваше с дървената шпатула, за да не загори.

— Закусвам и после в университета… ама първо ще се поразходя по Главната, че още не съм видял как изглеждат витрините. Довечера пък съм на служебен купон, нещо като откриване на учебната година при президента на университета.

Тостерът на плота изщрака. Две препечени филийки подскочиха весело нагоре. Кафеварката изгъргори за последен път и утихна. Разговорът по телефона приключи. Доцентът вдъхна подканящия аромат на препечен хляб, кафе и пържени яйца, пренесе всичко на кръглата стъклена маса, придърпа стол, седна и започна да се храни.

Бяха изминали само два дни откак Иван Иванич кацна на летище Логан край Бостън, с разрешените от българските власти трийсет долара в джоба, надлежно завити в розово банково бордеро, украсено с подпис и печат. В Париж френските авиолинии му бяха осигурили безплатно нощувка и храна преди дългия презокеански полет на следващия ден.

След вечерята, оказала се изтънчена и лека като парижанка, доцентът предприе дълга разходка по брега на Сена, като зави обратно към хотела чак след като стигна до обляната в светлини Айфелова кула.

Прибра се късно в стаята си след три часа ходене, при което със задоволство отбеляза, че полугладният му стомах вече се е примирил и утихнал, а в същото време трийсетте долара са останали съвсем непокътнати.

На другия ден Иван Иванич полетя безгрижно над северния Атлантик, удобно настанен до прозореца, като се наслаждаваше на безплатни френски вина, съзерцавайки айсбергите далече долу в сивите води край Гренландия и без да обръща внимание на възпълния мустакат унгарец отляво, който се потеше от притеснение в кафеникавия си костюм и при всяко леко поклащане на огромния Боинг изпружваше нервно крака, впивайки побелели пръсти в подлакътниците на седалката.

Мик Сарджънт

След граничната контрола на летище Логан, Иван Иванич, поуморен, позамаян и засънен, запреплита крака надолу към зоната за получаване на багажи. Там, недалеч от лентата, с табелка „д-р Иванов“ в ръка вече го очакваше Мик Сарджънт, снажен мъж с бузесто лице и хубава прошарена коса, облечен в светлосиня риза, тъмен панталон с ръб и черни кожени обувки.

Иван Иванич, тантурест, с тъмна начупена грива, нахлузил ярко-сини дънки „тракторист“ и шарена жарсена риза, забеляза бъдещия си шеф, усмихна се благо и се насочи към него. Двамата мъже се изправиха един срещу друг, останаха безмълвни за секунда-две, после стиснаха десници и се поздравиха.

Докато двамата разменят няколко любезности, мекият куфар на Иван Иванич, произведен от светлосив линолеум от кооперацията в родното му село, се появи на лентата. Доцентът го изтегли тежко-тежко с дясната си ръка, в същото време внимателно придържайки с лявата преметнатата през рамо чанта, след което пое, предвождан от Мик Сарджънт, към изхода на терминала.

Вече отвън, пред тях изневиделица се изпречи едър черен мъж с количка за багаж и с шапка като на български милиционер, само че яркочервена. Мъжът сръчно грабна куфара и го положи внимателно на количката. Иван погледна учуден към Мик, но понеже американецът въобще не реагира, реши че тука е така — такъв е значи американският стандарт, според който услужливи служители с червени шапки пренасят багажите на хората до колите им.

Групата се отправи към паркинга. Там Мик Сарджънт отвори задната врата на семейния Олдсмобил, носачът нагласи куфара в огромния празен багажник, затвори вратата, изправи се неподвижен и впери очи в Иван Иванич.

— Би трябвало да му платиш — меко каза Мик.

— Тука по колко се дава — попита българинът, но другият само повдигна рамене.

Тогава Иван извади портфейла и огледа парите вътре. Авоарите му се състояха от една десетачка и една двайсетачка. Доцентът се поколеба, после връчи десетачката на носача, който я пое със светнали очи и побърза да изчезне. Мъжете се настаниха в колата.

— С колан е по-опасно — поясни Иван Иванич, докато си завираше края на предпазния колан в левия джоб на дънките.

— Тук е задължително — заяви Мик Сарджънт.

Иван Иванич се закопча по устав и реши да разведри атмосферата с някоя шега.

— За малко да сбъркам и да дам двайсетачката… добре, че навреме се усетих — със сериозно изражение заговори доцентът. — Двайсетачката е с портрета на Андрю Джаксън, пък той като южняк си е падал малко расист… значи не би било политически коректно да дам „Джаксън“ на отруден човек от малцинствата, нали така?

— Това е окей — с безразличие отвърна Мик Сарджънт и подкара Олдсмобила.

Настъпи мълчание. Иван Иванич се загледа през прозорците. Забеляза реклама за водка Смирнов. Зарадва й се. Всички други надписи отвън му бяха съвсем непознати. Не след дълго улицата се гмурна надолу към тунела под Бостънския залив. Кръгъл знак с кон и ездач, обградени с червен кант и пресечени с червена напречна лента, посрещаше автомобилната река на входа на тунела. Без съмнение, язденето с коне сред автомобилите в тунела беше забранено.

Пристигане в Уъстър

Пресякоха центъра, измъкнаха се от града и поеха по платената магистрала за Уъстър. Мяркаха се бели кокетни къщи, пръснати сред туфи от дървета по затревените крайпътни хълмове. За Иван Иванич всичко наоколо изглеждаше и познато, и непознато, едновременно реално и нереално.

Умът му съзнаваше, че масачузетските къщи, също като българските, са изградени със стени, покриви, врати и прозорци, но същият този ум забелязваше и безчет различия, които го възбуждаха и го предизвикваха да анализира и сравнява. Покривите бяха черни и почти непроницаеми; прозорците бяха тесни и високи, а не многокрили. Огради почти не се виждаха. На безрелефни, а не червено-керемидени и наръбени; стените бяха облицовани с бели дъски, а не оставени на тухла или измазани с хоросан; външните врати бяха щедро остъклени, а не плътни и пътя дупки нямаше.

Стигнаха до Уъстърския изход и поеха към града по локалния път. Пресякоха река, минаха покрай железопътни линии и товарна гара. Продължиха покрай неголям парк с повяхнала трева и осеян с тъжни дървета, после свиха по улица, застроена с дълги триетажни кооперации, дървени и неугледни като сандъци. Появи се голям парк със зелена трева и хубави здрави дървета, с каменни плочи и кръстове пръснати из поляните. Гробище.

Продължиха да навлизат в старата част на града. Включиха се в главната улица, при магазина на Къмбърленд Фармс завиха надясно по Марбъл стрийт, после продължиха по Бийвър, докато между две дълги триетажни кооперации се видя мъничка еднофамилна къща, срамежливо отдръпната назад от улицата, само на един етаж, но все пак разширена с покрита веранда и обитаем таван. Цялата къща беше обкована с боядисани в бяло дъски и разкрасена отпред със сини прозоречни капаци и син кант около бялата входна врата.

— Входът за таванския етаж е откъм задния двор — поясни Мик Сарджънт, докато завиваше по алеята. Продължи покрай затревения преден двор и покрай къщата, кривна зад нея и спря до небоядисаното дървено стълбище, което с две къси крила водеше до покрита външна площадка пред входната врата на таванския етаж.

— Ето ти ключа — рече Мик Сарджънт. — Утре ще те взема оттук в десет часа и ще отидем заедно в университета. Желая ти приятна вечер.

Небелени картофи

Иван Иванич се изкачи по стълбата, отключи, влезе, притвори входната врата след себе си, остави куфара на пода и заразглежда.

Жилището беше обзаведено.

Лявата страна на всекидневната беше заета от кръгла стъклена маса за хранене с дебел никелиран крак, заобиколена с четири дървени стола с кожена тапицерия. На масата имаше фруктиера, препълнена с ябълки, портокали и банани.

Вдясно се ширеше люлеещ се стол от бамбук, очаквателно обърнат към отсрещния ъгъл, където върху синя дървена маса с чекмедже стоеше телевизор с кутия от фурнир. До телевизора се мъдреше зелен безжичен телефон.

Доцентът вдигна слушалката до ухото си. Сигнал нямаше. Постави я обратно и продължи през коридорчето, мимоходом оглеждайки банята отляво и кухненския бокс отдясно. Влезе в спалнята, надникна във вградения гардероб и любопитно огледа дупките от пантите. Вратичките на гардероба бяха подпрени на стената, точно до старомодния скрин с високи, извити като дъги крака.

Хвърли поглед на двойното легло отдясно, което се състоеше от поовехтял бял матрак върху черна метална рамка с крака, и което беше отрупано със сгънати одеяла, чаршафи и възглавници.

Доволно се отпусна на фотьойла Лейзи Бой, с гърба си избута облегалката назад, дръпна ръчката, вдигна крака на тапицираната стъпенка и въздъхна облекчено. В този момент усети, че е ужасно гладен.

На газовата печка в кухненския бокс откри груба желязна тенджера, изпод чийто капак се подаваше дръжката на черпак. Вдигна капака и се вгледа в тенджерата. Беше пълна с нещо средно между тюрлюгювеч и зеленчукова супа. Гребна с черпака и опита… мммм… гребна пак и отново кусна. Но какво е това? Ах! Люспа от картоф!

Втурна се погнусен към мивката и изпразни уста, после се върна при тенджерата и се втренчи вътре. Всички картофи бяха необелени. Май нарочно са ги оставили така — помисли си доцентът. — Демек ние българите сме диваци и ядем картофите необелени.

Иван Иванич надникна в хладилника и кухненските шкафове и видя огромна пластмасова бутилка с прясно мляко и пакет масло.

В кухненските шкафове, освен захар, сол и фъстъчено масло, намери разни съдове и прибори, както и найлонови торби за боклук.

На плота имаше тостер и перколатор^[2] за кафе, до газовата печка — кибрит с размерите на малка тухла, а до мивката — препарат за миене на чинии и гъба.

— Ами хляб? — възкликна доцентът. — Забравили са да оставят хляб… Отивам на пазар!

Деветдесет и осем процента

Иван Иванич се измъкна навън в лятната вечер, спусна се по дървените стълби и бодро закрачи по Бийвър и Марбъл към Къмбърленд Фармс. За пет минути стигна в добре остъкления и силно осветен магазин.

— Здрасти! — посрещна го с радостна усмивка касиерката. — Как ти мина деня днес?

Иван Иванич се огледа зад себе си, за да се увери, че момичето говори на него, а не на някой стар познат. Нямаше никой. Изправен пред касата, доцентът въздъхна и заразправя на девойката как е тръгнал вчера от София и как е пристигнал в Уъстър само преди час. Разказа й за вечерята в Париж, за разходката до Айфеловата кула, за излитането на грамадния Боинг от Париж към Бостън, за униформите на френските стюардеси и за обеда и виното в самолета. Стигна до айсбергите край Гренландия и извади салфетка от джоба да си подсуши устните.

— Много интересно — учтиво каза продавачката, като се възползва от отворилата се микропауза, за да се обърне към младата двойка, която се беше наредила зад доцента и търпеливо изчакваше монолога му. — С какво мога да ви бъда полезна?

Иван Иванич се дръпна от касата и се защура из магазина, като се взираше в непознатите етикети и се мъчеше да разбере кое какво е и колко струва. Постепенно, червената кошница се запълни с хляб (мек е като памук, мама му стара!), яйца, бекон, пакет кренвирши, кафе и кварта^[3] портокалов сок. Беше осигурен с храна за два-три дни. На касата плати с двайсетачката и даже получи ресто от шейсет цента.

— За шест часа в Америка изхарчих 98% от състоянието си — похвали се Иван Иванич на касиерката, поемайки рестото. Тя го погледна с любопитна усмивка, след което му пожела прекрасна вечер и се обърна към влизащия в магазина нов клиент.

Мариса

На другия ден, точно в 10 сутринта, Мик Сарджънт затрополи нагоре по дървените стълби към бърлогата на Иван Иванич, който отвори входната врата още преди шефът му да успее да натисне звънеца, облечен, обут и готов за излизане. Поради разликата във времето, доцентът се беше събудил още в три през нощта, след което вампиряса и не успя да мигне до зори.

Двамата мъже поеха пеша надясно по Бийвър. Улицата ги отведе за минутка в кампуса. Пресякоха паркинг, в който Иван Иванич разпозна Олсдсмобила на Мик Сарджънт. Продължиха покрай общежитие. Размениха поздрав с дружелюбно усмихната студентска майка с преливащи форми изпод тениската и торбестите шорти, която разтоварваше вещи от семейния Форд, докато дъщерята, все още доста елегантна от кръста нагоре, зяпаше с безразличие наоколо.

На зелената трева пред сградата имаше издигната червена шатра с надпис „Първа помощ“, а зад масата с натрупани червени медицински чанти скучаеше униформен служител от университетската служба за безопасност. Новопристигнали първокурсници се щураха насам-натам. От скрити говорители се разнасяше жизнерадостна музика.

След три минути ходене стигнаха до Карсън Хол, солидна двуетажна сграда, облицована с декоративни тухли. Постройката беше разположена сред морава, осеяна със стари кленове. Тук се помещаваше департаментът по история. Приближиха сградата по широка, постлана със светлочервени плочи алея, прекосиха малка аркада, преминаха през солидна дъбова врата, озоваха се в обширен вестибюл с дъбов под и влязоха в остъклената стая на секретарката.

— Добре дошъл, професор Иванов — поздрави Мариса, висока възрастната жена с пепелява коса и тъжни сиви очи. — Как сте днес?

— Ами… — започна Иван Иванич, готов да сподели за безсъницата си, за умората от недоспиването, за главоболието и липсата на апетит, обаче се сепна, спомняйки си навреме за снощния разговор с касиерката в Къмбърленд Фармс. — Благодаря, много съм добре.

Остатъкът от деня премина за Иван Иванич като насън. Мариса му даде да изчете някакви форми, които той подписа без да се задълбочава. Връчи му служебен чек за аванс от две хиляди долара и му предложи да го закара с колата си до клона на Фиделити, където можел да си открие чекова сметка, в която да внесе аванса. Оказа се, че банката се намира на Главната, само на половин миля от Карсън Хол. Загрижен, Иван Иванич заяви, че предпочита да отидат пеша, за да не се лутат по улиците и да търсят място за паркиране. Остана си загрижен, дори след като Мариса му обясни, че да се отиде с кола не е проблем, тъй като безплатния паркинг на Фиделити никога не се запълвал.

— След десет работни дни ще получите и постоянните чекове — обясни му жената от Фиделити, като оформи новата сметка на доцента и му връчи книжка с десет временни чека.

— В кой ден ви е приемното време за получаване на чекове?

Служителката го погледна недоумяващо.

— Ще ги получите по пощата. Няма нужда да идвате.

— Не е ли по-добре да дойда и да си ги взема лично? По пощата ми се вижда рисковано. Може да ги откраднат. Може да се загубят.

— Не се губят, а освен това новите чекове не идват при нас. Отпечатва ги фирма в Бостън и ги изпраща директно на клиентите по пощата. Работния процес изключва изпращането им тук. Всичко се управлява от компютъра — извини се чиновничката и се поусмихна като Мона Лиза. — А и картата за банкомат ще получите по пощата, иначе не може.

Молба за домашен телефон

На връщане от банката Иван и Мариса поговориха за едно-друго. Стигнаха в Карсън Хол. Мариса го отведе до кабинета му, постави на бюрото му синя папка с лъскави университетски диплянки и червена папка с множество разпечатки, все информация, която можела да е полезна за един нов професор, подаде му ключа и го попита има ли още нещо, което той би искал тя да направи за него.

— Има едно нещо… — неуверено заговори Иван Иванич. — Чудя се къде се подават молбите за домашни телефони. Пощата далече ли е оттук?

— Няма молби — спокойно отвърна Мариса. — Достатъчно е да се обадиш по телефона на Найникс и да им кажеш, че искаш домашен телефон.

— Ами като нямам телефон — сънливо промърмори доцентът, — как да им се обадя, че искам телефон?

— Можеш да им се обадиш от служебния — кротко обясни секретарката. — Номерът на Найникс е в червената папка, там съм ти приготвила списък с важни телефони.

Мариса си отиде. Иван Иванич разтвори червената папка, намери номера на телефонната компания, вдигна слушалката и предпазливо занатиска бутончетата. Отговори жена с приятен глас. Попита го за името и адреса. Продиктува му нов телефонен номер. Неговият. Щял да работи утре в осем сутринта, само да не забравел да включи апарата в розетката. Разговорът приключи. Беше кратък.

Доцентът се отпусна уморено на стола и разсеяно впери поглед през остъклената стена към моравата навън. На десетина метра от сградата, две студентки се припичаха по бански на тревата. Русокосата беше легнала по гръб, а кестенявата по корем, с крака, насочени в противоположна посока. Доближили глави, момичетата говореха нещо свое си.

Половин час по-късно се прибра в апартамента си и побърза да включи телефона. Обядва. Настани се на бюрото в дневната и започна да си готви лекциите. След час се прехвърли на фотьойла в спалнята, изпружи крака на стъпенката и продължи да работи. Така прекара целия следобед. После вечеря. Облече си пижамата. Влезе в банята и си изми зъбите.

Загледа се в умореното си лице в огледалото. Бръкна в несесера и извади шишенце с розово масло. Валя му го беше подарила на заминаване, успокоявало и тонизирало. Отвори го и капна от него на лявата си китка. Замисли се за миг, после капна и на дясната. Грижливо прибра маслото обратно и повлече крака към спалнята. Вмъкна се в леглото.

Спа непробудно цяла нощ. Щом се събуди, отиде в дневната, спря до полицата с телефона и го загледа, сънено триейки очи. Прозя се широко, тръсна глава освежен и вдигна слушалката. Чу мелодичен сигнал. Имаше свободна линия. Телефонът работеше. Новият ден беше дошъл.

Бъбрене с Валя

Далече в София, Валя все още беше в деканата. Иван Иванич помнеше номера й наизуст. Набра го. Чу се един сигнал свободно… втори… трети… четвърти… пети… шести, после изщракване.

— Един момент — прелетя през океана познатият му мелодичен глас.

Иван Иванич зачака търпеливо. Заслуша се в бърборенето на другия край на жицата.

Валя говореше с декана. От ректората настоявали за подробна сводка за инвентара във факултета, звънко обясняваше Валя, искали я отдавна, а още не била представена. Деканът й отговаряше с приглушен глас. „Звучи уморено“ — рече си Иван Иванич, пристъпи до люлеещия се стол в средата на дневната, настани се удобно и се заклатушка напред-назад, придържайки слушалката до ухото.

Диалогът в деканата приключи. Чу се как деканът хлопна вратата на излизане. Валя се върна на линията и попита: „Кой?“ Иван Иванич се обади. Линията се изпълни с радостни възклицания.

— Нека ти звънна от служебния телефон, че да не се охарчваш излишно — каза Валя, все още развълнувана от неочакваното обаждането на доцента. — Дай ми номера.

Иван Иванич затвори и зачака. Телефонът звънна и той отговори.

— Сега разказвай как си — рече Валя.

Иван Иванич заразказва за вечерята и разходката в Париж, за стюардесите и виното в самолета, за айсбергите край Гренландия, посрещането в Бостън, за апартамента, за чековете, за домашния телефон и за розовото масло. Валя възкликваше, коментираше и питаше, а Иван Иванич я изчакваше и после пак разказваше.

След четвърт час Иван Иванич усети, че е гладен. Стана и отиде в кухнята, понесъл безжичната слушалка. Притисна я с ухо върху лявото си рамо, при което дългата антена се подаде зад главата му, като на извънземно човече, и така, с освободени ръце, продължи оживения диалог. Все така разговаряйки, отвори хладилника, извади торбата с хляба, пакета с кафе, кутията с яйца, маслото. Подреди всичко на плота до газовата печка.

Зареди перколатора с вода и кафе и мушна щепсела в контакта. Сложи четири филии в тостера и натисна бутона. Свали уока от шкафа и го положи внимателно на големия котлон. От кибрита измъкна десетсантиметрова клечка, драсна и запали котлона. Отряза бучка масло, пусна я в уока и я зачака да се стопи, после счупи пет яйца.

— Какво става, какъв е този шум? — обезпокоена попита Валя.

— Правя си бъркани яйца за закуска — поясни Иван Иванич, докато въртеше уока и бъркаше яйцата с дървената шпатула.

Не след дълго, разговорът по телефона приключи. Доцентът се настани на стъклената маса в дневната и се отдаде на закуската си. После разтреби. Взе душ. Наметнат с хавлия, хвърли поглед през прозореца на спалнята.

Притихнала и безлюдна, улицата се къпеше в светлина. В синевата над къщите отсреща висеше дружелюбно облаче. Чудно време за един тегел до центъра — рече си доцентът. Облече се. Направи си сандвич с кренвирши за обед. Пъхна сандвича в чантата, преметна я през рамо и излезе.