Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (22)

Двадесет и първа глава

Уъстър, 31 октомври, сряда привечер

Неусетно, след момичетата

Беше се стъмнило. Доцентът спря на площадката, пое освежаваща глътка въздух и се огледа. На паркинга на зъболечебницата бяха останали само колите на персонала. Самият той беше дошъл с градски автобус. Беше чакал на спирката при университета половин час, беше се возил четвърт час и като беше слязъл от автобуса, беше ходил още четвърт час до зъболечебницата.

Обратния път мога да го извървя пеша за същото време, ако не и по-бързо — помисли си той. — Не само по-бързо, ами ще ми излезе и без пари. Потупа чантата си, като да се увери, че все още е на мястото си, преметната през рамо, прихлупи шапката над очите си и пое по асфалтирания тротоар.

Уличните лампи хвърляха светли кръгове около стълбовете. Навътре от улицата еднофамилни къщи се деляха една от друга със зелени морави. Тук-таме светеха прозорци, закрити със щори.

Двукрилата входна врата на двуетажна къща се отвори и от нея по алеята се изсипаха с възгласи и смях четири девойки, които весело размахваха знаменца на черно-бели квадрати. Бяха облечени в ярки трика на автомобилни пилоти, две от тях — с прилепнали по бедрата панталони, а другите две — с опънати къси поли. Костюмите и на четирите бяха увенчани с щедри деколтета, от които дружелюбно надничаха гърдите им.

Момичетата стигнаха до тротоара и едното погледна към Иван Иванич.

— Харесва ми шапката ти — подхвърли момичето.

Другите три също го погледнаха, после всички свиха наляво и закрачиха току пред него. Интересно, не им ли е студено — умисли се доцентът. Стигна до клинообразно кръстовище и неусетно, вместо да продължи направо към университета и жилището си, кривна по улицата наляво след момичетата.

След време забеляза, че по улицата се появяват и други костюмирани хора: банани, тикви, пчелички, мечета, ангелчета и призраци. Пристигаха с коли, слизаха, нагласяха костюмите и се отправяха в същата посока напред, като нарастващ поток.

Безплатни пуканки

Стигнаха до двойна автомобилна алея, която водеше наляво в парка. Сред цветната леха по средата се издигаха два ярко осветени пилона, между които беше опънат транспарант. На него пишеше с големи шарени букви: „Празнувайте Хелоуин в Природно-научния музей!“

Иван Иванич сви по алеята и след стотина метра излезе от гората на моравата пред музея. Цялата фасада на музейната сграда беше остъклена. Вътре просторното, изпълнено с хора фоайе, беше обляно в светлина, струяща от високия, покрит с ярки панели таван. Като от гигантска витрина, светлината щедро се изливаше навън по поляната, където костюмирани деца и възрастни се тълпяха около временни щандове. Доцентът започна да обикаля от щанд на щанд, да се реди и да говори с хората.

Навсякъде му се усмихваха и му даваха по нещо. От щанда на градската библиотека получи два лъскави разделителя за книги. От полицията му връчиха шерифска значка. Пожарникарите му дадоха ваденка с пламък и маркуч. От Червения кръст му закопчаха пластмасова гривна с призив за кръводаряване.

От Лигата за защита на животните се опитаха да го заговорят, предлагайки да му пазят безплатно кучето, независимо дали е костюмирано или не, но той хвърли бръз поглед на пластмасовата тиква за парични дарения и отмина, обяснявайки невъзмутимо, че няма куче.

На щанда на Гудуил пък му се наложи доста да почака, докато станат безплатните пуканки в машината. Пое препълнения хартиен плик, сгорещен от прясно разпуканите царевични зърна и се отдалечи. Започна да похапва топли пуканки, докато бродеше разсеяно из поляната.

Рисковете на кимането

Иван Иванич набързо опразни плика и се заоглежда за кош за боклук. В този момент забеляза Анди Пийкок. Крачеше по тревата с изпъчени гърди, все едно адмиралска фрегата, издула платна от попътен вятър. До него, хванала го под ръка, вървеше дребна жена с права прошарена коса. Иван Иванич се завтече към двойката. Пресрещна ги. Спряха.

— Здравейте! — поздрави Иван Иванич.

— Здравей — отвърна Анди Пийкок.

Настъпи кратка пауза.

— Това е Иван, нашият гост-професор от България — осведоми Анди жената, след което се обърна към Иван Иванич: — А това е съпругата ми Сюзън.

— Приятно ми е — рече Сюзън.

— И на мен ми е приятно — каза Иван Иванич.

— Харесва ли ти Хелоуин? — любезно се поинтересува Сюзън.

— Страхотно е. През живота си не съм виждал такъв карнавал — обясни доцентът.

Пак настъпи пауза.

— Видя ли щанда на нашия университет? — попита Анди.

Иван Иванич заклати глава нагоре-надолу^[1].

— Хареса ли ти?

— Всъщност още не съм го видял — поправи се доцентът и припряно завъртя глава наляво-надясно. — Там има ли нещо интересно?

— Нашият щанд е подреден много добре — отвърна Анди. — Представени сме от Мона Олсън от библиотеката. Справя се отлично. Раздава проспекти за кандидат-студенти и листовки за специализациите. Листовката на департамента ни е чудесна. Подготвихме я двамата с Мик.

— Така ли? Ще отида да видя — рече Иван Иванич.

— Ей-там е — осведоми го Анди и посочи последния щанд преди входа на музея.

Кимнаха си и се разделиха.

Просто клиент

Иван Иванич стигна до щанда на Уъстърския Университет, нареди се и зачака. Като му дойде редът, Мона Олсън го поздрави, усмихна се и му подаде яркожълт балон, надут с хелий и завързан на панделка за тънка лъскава лентичка. Доцентът я върза за дръжката на чантата си.

Лекият балон опъна нагоре връзката и спря отстрани над главата му, като голяма жълта луна, на която университетската рекламна служба се беше погрижила да отпечата логото на университета. Мона Олсън се засмя.

— Ще гледаш ли конкурса за най-оригинален костюм? — попита тя, като се извърна и посочи назад към осветеното фоайе. — Вече е започнал. Най-добре се вижда от балкона на втория етаж. През фоайето не можеш да стигнеш, понеже там вече дефилират костюмите. Можеш обаче да влезеш от страничния вход и да се качиш по аварийното стълбище. Знам, че днес е отворено.

Мона Олсън се усмихна още веднъж на Иван Иванич, след което се обърна към двойката, която чакаше зад него. Поздрави ги жизнерадостно и ги заговори. Насочваше цялото си внимание към поредните клиенти. Доцентът повече не съществуваше за нея.

Страхотна шапка

Иван Иванич се насочи към музея. Заобиколи по алеята около сградата. Страничният вход беше добре осветен. Натисна дръжката и дръпна вратата към себе си. Усети тласък и изненадан залитна назад.

Едър мъж, облечен в черен фрак и с висок цилиндър на главата беше хванал дръжката на вратата от другата страна и я буташе навън. На дясната му буза бяха нарисувани оголени зъбати челюсти.

Досущ като че ли плътта е изрязана от тази част на черепа — помисли си Иван Иванич. Забеляза, че един зъб липсва, като на постера в кабинета на д-р Фредерик. Мъжът прекрачи енергично през прага навън с озъбена усмивка.

— Имаш страхотна шапка — басово избоботи мъжът към доцента.

— И аз я харесвам — изблея Иван Иванич и побърза да се шмугне вътре във вече притварящата се врата.

Хелоуински парад

На балкона нямаше никой. Доцентът се облегна на парапета. Поприведе се надолу към фоайето и заразглежда. Точно под него, до вътрешната стена, имаше дълга маса, зад която седяха три жени и двама мъже. Пред тях се представяха костюмите. Излизаха от страничния коридор вляво, бавно минаваха пред масата, след което излизаха през страничния коридор вдясно. Хората от журито си водеха записки. Оттатък бяха зрителите, зад червена преградна лента, опъната на никелирани поставки.

Пред журито тъкмо пристъпяше дългокрака красавица с къса рокля от щампован със зелено-черни долари плат. Широкото деколте, късите ръкави и долните ръбове на роклята бяха покрити със златни дантели. През кръста на жената беше препасана миниатюрна златна престилка.

В дясната си ръка тя държеше златната дръжка на ветрило, направено от доларови банкноти. Високо над дясното коляно имаше гривна от златна дантела. Кестенявата й коса беше увенчана с коронка, изработена от налепени банкноти.

След жената плетеше крака момиченце, облечено в жълт чувал, с изрисуван голям черен доларов знак отпред. Около крачолите и деколтето му бяха затъкнати едри фалшиви банкноти.

Златната красавица и детето се отдалечиха към изхода. Пред журито се появиха Червената шапчица и вълкът, облечен в нощницата на бабата.

Аз не бих костюмирал далматинец като вълк — рече си Иван Иванич и по навик потупа чантата. В същия момент балонът на Мона Олсън, който до този момент си беше кротувал вързан за чантата му, се отвърза и полетя нагоре.

С неволен вик — „Ай да му се не види!“ — доцентът подскочи колкото може, но не успя да хване връвчицата. Далматинецът, дочул вика, се уплаши и хукна напред, повлякъл Червената шапчица след себе си. От публиката се понесе смях. Балонът се кротна между два светлинни панела високо горе.

От коридора вляво се появиха познатите на доцента четири девойки с трика на автомобилни пилоти. Вървяха бавно, поклащайки дълги бедра. После нахлу шумна група извънземни с антени на главите.

Още не бяха напълно отминали, когато залата внезапно притихна.

Смъртта и девойката

Сред настъпилата гробна тишина, към журито приближаваше Смъртта. Беше много висока. Черното й наметало се влачеше по пода. Под наметалото личаха кокалести рамене и ръце. Изпод качулката се белееше лицето й — бяла пластмасова маска с тъмни очни кухини и отворено като за писък черно устно отверстие.

С една си ръка Смъртта придържаше преметната през рамо коса. С другата беше здраво стиснала дланта на костюмирана като сапунен мехур млада жена с платинена коса и в сребърно трико. Тялото й беше покрито със ситни безцветни балончета.

Иван Иванич дочу стъпки зад гърба си. След миг до него застана зъбатият мъж с фрака и цилиндъра. Приведе се през парапета и погледна надолу, след което се изправи и се обърна към доцента.

— Това май е краят на парада — рече мъжът на Иван Иванич. — След петнайсетина минути ще обявят класирането. Надявам се, че няма да ти преча, ако изчакам церемонията на балкона.

— Няма да ми пречиш — отговори Иван Иванич. — Аз тъкмо си тръгвах. Цяла нощ ме мъчи един зъб. Чак сега ме отпусна. Единственото, което желая е да се нахраня и да се наспя.

Недочакал отговор, Иван Иванич изтрополи надолу по стълбището. Излезе от музея. Около щандовете навън все още се мотаеха хора. Закрачи между тях. Съзря Анди Пийкок и Мик Сарджънт. Жената на Анди не се виждаше наоколо.

Анди и Мик си говореха нещо със сериозни лица. Иван Иванич спря за миг до тях. Искаше да се сбогува. Отдадени на разговора, двамата мъже като че ли не го забелязаха. Доцентът почака, пристъпвайки от крак на крак, после се упъти към улицата.

Краката му сами го поведоха към дома. Крачеше безгрижно. От време на време си тананикаше. Като му омръзнеше, сменяше тананикането със свирукане или просто затихваше за минута-две.