Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (29)

Двадесет и осма глава

Уъстър, 21 декември, петък вечер

Удар на чук

В пет и половина следобед по улица Бийвър се зададоха Мик Сарджънт, Анди Пийкок, Линдзи Шуорц и Марк Горман. Стигнаха до отдръпнатата зад обширен преден двор бяла къщурка със сини прозоречни капаци, в чийто тавански апартамент Иван Иванич беше живял през последните четири месеца, закрачиха по покритата с баластра алея към задния двор, спряха досами външното стълбище, което водеше към таванския апартамент и се спогледаха.

Отгоре се носеше усилен докрай звук на телевизор. Чу се мъжки глас. Последваха ръкопляскания. Засвири оркестър. Над двора се понесе гласът на Елвис Пресли. Оплакваше се.

There’s no joy in my heart, only sorrow,

And I’m sad as a man can be.^[1]

Марк Горман се усмихна на останалите, кимна им подканващо с глава и закрачи нагоре по дървените стъпала. Другите го последваха, а Елвис продължи да се жалва.

I sit alone in the darkness of my lonely room

And this room is a prison to me.^[2]

Групата стигна до междинната площадка. Проеча отсеченият акомпанимент на оркестъра — китари, ударни, контрабас.

Гостите продължиха нагоре. В този момент Елвис заряза оплакванията и постави изисквания, които се състояха в това да бъдел свободен като птицата на дървото отвън. Мъжете от оркестъра започнаха да припяват, че и те искали да са свободни.

Откъм тавана се чуваше и гласът на самия Иван Иванич, който пееше мощно, ведно с музикантите. В края на всеки такт се донасяше гръмкият удар на чук.

Спрели на горната площадка пред входната врата, гостите дочакаха края на песента, след което Марк Горман натисна бутона на звънеца. Изчака малко, после повтори. Потрети, този път продължително.

Телевизорът внезапно затихна. Вратата се отвори широко и в рамката застана Иван Иванич, препасан с червена кухненска престилка, същата, която беше демонстрирал още през август в класа по история на сексуалността. С дясната си ръка доцентът държеше окървавен дървен чук.

— Начуквам пържолите — усмихнат поясни доцентът, като размаха чука пред корема си, после посочи подканващо с ръка навътре.

Влязоха във всекидневната.

Две страни

Вътре беше топло и уютно. Гостите се настаниха по старите, тапицирани с напукана кожа дървени столове около кръглата стъклена маса за хранене. По нея бяха наредени салфетки с прибори, стъклени чаши и чинии.

В средата на масата имаше голяма стъклена паница. Беше пълна с овчарска салата, чийто куп се издигаше високо над ръбовете, покрит със ситно надробено бяло сирене. Отстрани на паницата имаше червен пластмасов панер с хляб и голяма пластмасова кана с вода и лед.

Иван Иванич се завтече към кухненския бокс и измъкна поначената бутилка с узо от хладилника. Върна се към всекидневната и остави бутилката до паницата със салата. С няколко танцови стъпки стигна в другия край на помещението, свали червената кухненска престилка, метна я на малкото орехово бюро, грабна бежовия сгъваем стол пред бюрото и го пренесе до масата.

Разсипа салата по чиниите. Разля мастика по чашите.

Седна на сгъваемия стол, доволен огледа гостите и галантно се усмихна на Линдзи Шуорц.

— Ама това не е ли гръцка салата? — възкликна Линдзи.

— Не, това е българска салата — отвърна доцентът. — Мастиката обаче е гръцка. Само такава беше останала по магазините. Навсякъде търсих българска, защото е по-хубава, обаче няма и няма.

Линдзи внимателно близна от мастиката и се закашля. Поиска вода. Иван Иванич пъргаво скочи, грабна каната и наля в чашата на жената. Узото побеля като мляко. Уплашена, Линдзи предпазливо побутна чашата настрани.

— Някой иска ли да вдигне тост? — рече Анди Пийкок и погледна към Мик Сарджънт.

Мик хвана чашата си. Четири чифта очи го гледаха с любопитно очакване.

— Късметлии сме, че живеем в знаменито време… време, в което империята на злото се разпада и целият свят се превръща в империя на доброто — каза Мик. — Вече можем да забравим мъртвешката сянка на студената война. Ще трансформираме ядреното противопоставяне в приятелско сътрудничество за използване на атома за мирни цели. Щастлив съм да съм тук с всички вас. Наздраве!

Останалите също казаха наздраве.

Иван Иванич отпи. Марк също отпи. Анди пийна предпазливо. Линдзи само помириса чашата си. Мик близна, смръщи се и разреди с вода от каната.

Иван Иванич си хапна от салатата. Другите последваха.

— С мастиката човек трябва редовно да си замезва — заяви доцентът и боцна повторно в чинията. — Много е вкусна, обаче напиването е лошо и махмурлукът е със страшно главоболие.

Поднесе вилицата към устата си, задъвка и преглътна доволен.

— Такова напиване с мастика веднъж ми спаси живота. Напих се като змей и отказах да се кача на рейса, за който имах предплатен билет. Рейсът замина без мен, падна в дълбока пропаст и хората погинаха, а на мен цялата работа ми се размина само с един махмурлук. Оживях. После обаче стана аварията в Чернобил, дойде радиоактивният дъжд и облъчи зеленчуците… пък аз будалата повярвах на правителството, че опасност няма и продължих да си хапвам салата и кисело мляко. След време се разбра, че храните и напитките били радиоактивни. От облъчването получих анемия. От тези, дето често водят до скоротечна левкемия.

Иван Иванич вдигна чашата пред очите си и заразглежда ледените кристалчета.

— Все пак всяко нещо на този свят има две страни, добра страна и лоша страна. Ако човек се вгледа внимателно, навсякъде ще види и меда, и жилото.

— Не виждам каква ли пък може да е добрата страна на Чернобил и причинената ти от него болест — заяви Линдзи, докато посягаше за филийка от панера.

Прегладняла, тя задъвка хляб заедно със салатата.

— Благодарение на Чернобил и анемията се научих да приемам нещата такива, каквито са и да се наслаждавам на деня си. Научих се да ценя свободата си.

— Свобода в тоталитарна България? — повдигна вежди Анди.

— Вярно е, в България нямахме ни граждански, ни икономически свободи — съгласи се Иван Иванич и отпи хубава глътка. — Абе те и децата нямат такива свободи, но нямат и задължения, и точно това ги прави щастливи. И ние, възрастните българи, го разбрахме. Осъзнахме, че сме безправни, но свободни от отговорност. Научихме се да се забавляваме като деца и да се наслаждаваме на каквото имаме. Че тоталитарното беше лошо, лошо беше, ама според доста хора си имаше и добра страна.

— Така си е — рече Марк Горман и на свой ред отпи хубава глътка. — Тук свободата е гарантирана от закона. Дава ни възможност да напреднем, да натрупаме имоти, да направим кариера, да забогатеем. Че е хубаво, хубаво е, ама за доста хора си има и лоша страна. Ако си нает в частен бизнес, страхуваш се да не си загубиш работата… и няма как да не се страхуваш: щом къщата ти е ипотекирана, банката ще си я прибере и ще я обяви за повторна продажба, а семейството ти ще остане без дом, без доход и без здравна осигуровка. Единственото, което ти остава е да работиш с всички сили и най-усърдно… цял живот. Докато работиш, купуваш какво ли не и трупаш ли, трупаш. Един ден, като поостарееш, започваш да се чудиш дали ти притежаваш придобивките си или те притежават теб самия. Накрая осъзнаваш, че всичко, към което си се стремил така всеотдайно всъщност неусетно те е заробило. Също като мастиката, която колкото повече пиеш, толкова повече те заробва.

— Марк, днес си доста черноглед, да не е заради мастиката? — ухили се Анди, като кимна към празната чаша на Марк.

Иван Иванич скочи пъргаво и доля на Марк. Досипа овчарска салата на всички и премести панера с хляб току пред Линдзи.

— Наистина, случва се човек да си загуби работата — продължи Анди. — Случва се да се провали. Но за нас, американците, всеки неуспех е трамплин към следващия по-голям успех. Да не забравяме, че Америка е страна на надежда и преобразяване. Това е, което ни прави различни от всички други.

— В Америка научих, че ако те сполети беда, не трябва да обвиняваш другите за това — изрецитира Иван Иванич. — Чисто и просто приемаш, че съдбата е решила да те изправи пред изпитание и да го посрещнеш достойно.

— Ние не обвиняваме другите за несполуките си — рече Мик. — Хората не са ни виновни. Знаем, че всеки американец е възпитан да е добър, мил и любезен.

— Което не ни пречи да забием нож в гърба всекиму, без да се колебаем… само защото искаме да направим този така желан милион или да скочим малко по-високо в кариерата — обади се Марк.

Настъпи конфузно мълчание. Иван Иванич се размърда и сгъваемият стол под него изскърца тревожно.

— Забравих, че трябва да сложа пържолите във фурната! — плесна се доцентът по челото и скочи. — Ще са готови за един учебен час.

— Мисля, че за мен е време да си тръгвам — с ясен глас заяви Мик. — Обещах на Сюзи да се прибера преди да завали леденият дъжд.

— Май и аз трябва да потеглям — обади се Линдзи. — Моите мъже ще стоят вкъщи гладни, докато не се прибера с кутия пица. Ще ги намеря легнали на пода… подложили възглавниците от канапето под лактите, че да им е по меко… и разбира се, стиснали джойстикове в ръце. По цяла вечер разучават Господаря на пръстените, вече съжалявам, че им я купих тази игра.

Мик Сарджънт се изправи. Линдзи Шуорц го погледна и се изправи. Анди Пийкок погледна Мик и Линдзи и се изправи на свой ред. Тримата благодариха на Иван Иванич за вечерята. Била много хубава, даже без пържоли. Пожелаха му весела Коледа и лек път. Домакинът отвори вратата и гостите заизлизаха един след друг покрай него.

— Довиждане — каза Мик Сарджънт и прекрачи прага.

— Довиждане — каза Линдзи Шуорц и го последва.

— Довиждане — каза Анди Пийкок и последва Линдзи.

Спря на площадката и се обърна назад към доцента.

— Ще ми липсва шапката ти, много е хубава — каза Анди и изчезна след другите.

Иван Иванич затвори вратата.

— Жалко, че си тръгнаха — рече Марк. — Няма да могат да хапнат от пържолите.

— Това си има и добра страна — ухили се Иван Иванич. — Ще има повече пържоли за теб и мен. Както и повече пиене. Ако свърши мастиката, можем да минем на вино и бира. А сега наздраве.

Чашите звъннаха.

Подходяща шапка

Иван Иванич мина в кухненския бокс и се зае да соли начуканите пържоли и да ги ръси с черен пипер. Марк остана на масата. Двамата продължиха да си говорят.

— Всяка сутрин Линдзи идва в Карсън Хол в 10 часа — каза Иван Иванич. — Първата й работа е да си налее кафе, а втората е да се отбие в кабинета на Мик. Прави го всеки ден, без изключение.

— Някои хора са привлечени от шефовете си като майски бръмбари от кравешки лайна — отвърна Марк. — Мислят си, че могат да намерят нещо за ядене там.

— Хей, хей, подбирай си думите, забрави ли, че и аз съм шеф? — извика Иван Иванич, докато пъхаше тавата с пържолите във фурната. — В София съм заместник-декан по учебната работа, а това звучи гордо, нали така?

Върна се на масата и продължи да бърбори.

— Сега нека ти обясня, малкия — с престорено-пренебрежителен тон заяви доцентът. — Да си шеф е горе-долу като да си доктор. Налага се понякога да се преструваш, че ти е ясно как вървят нещата, да демонстрираш увереност и да се държиш, все едно че разбираш какво правиш. От личен опит го знам.

Шегата не развесели високия, с осанка на патриций Марк. Остана си мрачен.

— Мик Сарджънт не хареса моя коментар за свободата — каза Марк. — Затова си тръгна. Ядоса ми се. Другите двама се солидаризираха с него.

Марк допи чашата и си наля нова. Продължаваше да се тревожи.

— Цял живот се стремя да постъпвам правилно. Каквото и да направя обаче, винаги се намира някой да се обиди, някой да се начумери. Все ще се намери някой да ме изкара лош.

— Лош си, разбира се — заяви сериозно доцентът. — Всички сме лоши. Единственият добър човек е мъртвият човек. От мъртвия никой не се обижда, никой не се засяга. На мъртвия никой не се гневи.

— Много искам да съм добър и хората да ме харесват, още докато съм жив, само че не знам как.

— Не е нужно да си добър, че да те харесват — обясни Иван Иванич. — Достатъчно е да си намериш подходяща шапка. Аз моята я купих в Гудуил за един долар. Като я сложа, всички ме харесват. Хич не се замислят дали съм добър или лош.

— Още утре отивам в Гудуил! — изръмжа Марк.

Здрасти, каубой

В сладки разговори, мъжете дочакаха пържолите да станат за ядене. Иванич сервира на двамата. Добави гарнитура от боб, кисели краставички и лютеница с лук. Лютеницата беше изработил сам, фалшифицирана от доматено пюре и други подръчни средства.

Отвори и вино. Бутилката имаше етикет с каубой на кон и надпис „Пелин“. Опитаха виното и се оказа, че в него няма никакъв пелин, само такава му била марката.

— Това вино е калифорнийско — изломоти Марк. — Пелинът е щатското цвете на Калифорния. Фирмата е взела пелина за търговска марка, за да си продава стоката по-лесно.^[3]

Марк хлъцна.

— А сега и аз си отивам. Лека нощ.

Стана, пристъпи към вратата, отвори я енергично и спря на прага. Иван Иванич го последва смутен.

Вън валеше дъжд. Дъсченият под на откритата площадка беше покрит с плътен слой лед, гладък и прозрачен като стъкло.

Иван Иванич протегна ръка към дъжда. Усети капките. Бяха ледено-студени. Погледна надолу и видя, че замръзваха веднага, щом докоснеха заледената повърхност. Целият двор и алеята навън бяха покрити с лед.

Отнякъде проехтя трясък от счупен клон. Иван Иванич се взря в нощта. Видя клоните на дърветата, обвити в дебели ледени ръкави. Бяха безпомощно увиснали под тежестта. Тежък лед обгръщаше и електрическите жици. Всеки момент щяха да се скъсат.

Иван Иванич подхвана Марк под ръка и го върна обратно при масата. Марк приседна и с погнуса погледна към пържолите.

— Ще направя кафе преди токът да е спрял — каза му Иван Иванич. — Веднъж като имаме кафе, ще можем да продължим и на свещ.

Речено-сторено. Иван Иванич направи кана с кафе и я пренесе на масата. Донесе от хладилника пластмасова тарелка с баклава. Затъкна стеаринова свещ в стар буркан. Сложи кибрит в джоба си. Понечи да се настани до Марк, когато навън се чу пукот и токът спря. Иван Иванич запали свещта и седна на стола си. По лицето му заиграха светлинки от пламъка.

Марк Горман се изправи, огледа се с помътнели очи и залитна.

— Тук има ли тоалетна?

Иван Иванич стана и със свещ в ръка поведе Марк към банята. Сенките им заподскачаха като върколаци по стените.

Марк се наведе над гърнето и повърна. Банята се изпълни с мирис на анасон. Мъжът посегна с лявата си ръка към ръчката на казанчето, залитна, опря се с дясната на стената, стабилизира се и накрая успя да изплакне. Съсредоточено загледа водовъртежа, който отнасяше материята в канала. Изтичането свърши и той се наведе и заразглежда внимателно, все още опрян с дясната ръка на стената.

— Тук има парченце лук, люспа от домат, бучица бяло сирене и петно от зехтин — изломоти. — Аз съм добро момче. Ще изплакна още веднъж.

Изчака казанчето да се напълни и изплакна повторно. Огледа гърнето и остана доволен. Иван Иванич му помогна да се измие и подсуши. Марк погледна отново към гърнето и се намръщи отвратен.

— Колко разумно е постъпила природата, като е поставила ануса, един доста миризлив орган, възможно най-далече от главата. Представи си колко гадно щеше да е, ако анусът беше на шията например. Но защо пък половите органи трябва да са точно до ануса? По-интересно би било да са по-близо до главата.

— А защо не направо в устата? — поинтересува се Иван Иванич. — Така контакт ще се установява едновременно с целувката.

— Не ми харесва — възрази Марк. — Аз понякога неволно си прехапвам езика. Доста гадно би било да си прехапя неволно и члена. Не, право да си кажа, не ща.

— Добре, добре, да оставим тогава всичко, както си е… Хайде сега да се върнем на масата и да пийнем кафе — предложи доцентът. — От кафето ще се почувстваш добре.

Марк се съгласи. Приседна до масата и погледна бутилката с вино.

— Здрасти, каубой — изфъфли и си наля вино в чашата за кафе. — Кафето трябва да го пазим за закуска.

— И пържолите ли ще пазим? — попита Иван Иванич.

— И пържолите! — разпореди се Марк.

Не е лесно да си джентълмен

Марк отпи от виното.

— Хората са алчни. Искат да налапат колкото могат, само за да го изсерат на следващия ден.

— Алчността е грях — каза Иван Иванич.

— Не и в Америка — възрази Марк. — В Америка алчността е почти добродетел.

Марк отпи отново от виното, повтори и погледна дъното на чашата.

— Ти знаеш ли, че само след девет години хората на Земята ще станат шест милиарда?

Иван Иванич не знаеше.

— Представяш ли си, всички тези хора ще произвеждат… ама без да им мигне окото… три милиона тона лайна на ден. За година това прави един милиард тона. Свят ми се завива, като си представя каква чудовищна купчина лайна ще е това.

— Хайде да си лягаме — предложи Иван Иванич. — Ти си пиян.

— Не съм пиян — запъна се Марк. — Трезвен съм като радиатор.

— Говориш така, защото си пиян. Само пияните казват, че са трезви. На истински трезвия човек и през ум не му минава да разправя, че е трезвен.

Иван Иванич помогна на Марк да стане от стола. Поведе го внимателно по коридорчето между сервизните помещения. Стигнаха в спалнята.

Иван Иванич остави бурканчето със свещта върху скрина. Чекмеджетата, вече изпразнени, бяха оставени отворени. Пред гардероба лежеше с отметнат капак мек куфар от светлосив линолеум. В куфара бяха нахвърляни дрехи.

Дрехи имаше и по леглото. Доцентът ги събра накуп и ги хвърли върху куфара.

— Не можем да спим в едно легло — заяви Марк. — Аз хъркам.

— Няма нищо — успокои го доцентът. — Ще легнем в противоположни посоки. Ти ще гушнеш моите обувки, а пък аз — твоите. Така ще съм далече от главата ти и хъркането ще е с намалена сила.

Марк Горман легна с глава към стената и заспа начаса. Иван Иванич духна свещта и легна успоредно на Марк, но в обратна посока, с крака към стената. Повъртя се пет-шест минути и се унесе.

След час го събуди хъркането на Марк. Човекът хъркаше съвсем тихичко.

„Ще оставя Марк да се наспи“ — помисли си Иван Иванич. „Той е добър приятел, а пък аз съм истински джентълмен… Нека си похърка, аз ще потърпя, докато му мине хърколявицата.“

Хъркането на Марк обаче премина в кресчендо. Зазвуча като банциг. От гърлото на Марк се чу звук като от счупване на трион. Марк се събуди и се надигна.

— Иване, хъркаш! — рече, след което отпусна глава и заспа отново.

Иван Иванич стана от леглото и се премести на фотьойла Лейзи Бой. Не е лесно да си джентълмен — помисли си.

От друга страна, Марк вече не хъркаше. Иван Иванич се усмихна и заспа блажен като бебе.