Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (26)

Двадесет и пета глава

Уъстър, 22 ноември, четвъртък късен следобед

Две помилвани пуйки

Един час мина неусетно в хапване и приказки. Забежките към кухнята се разредиха и накрая престанаха. Пълните стомаси натежаха. Разговорите започнаха да затихват сънливо.

— Заповядайте на кафе в дневната — изправи се Синтия.

В дневната телевизорът работеше беззвучно, забравен от сутринта. Гостите, все още прави, се загледаха в синия екран, докато Синтия нареждаше депресионни чашки и чинийки по ниската маса, а Хюсеин ги пълнеше от каната с кафе.

— Я, това не е ли президентът? — възкликна Пеги.

В новините на CNN тъкмо показваха Джордж Буш-старши.

Президентът, гологлав, в обикновена синя риза с дълги ръкави и с разкопчана яка, беше седнал на предната дясна седалка на очукан военен джип. Дясната му ръка, облегната на рамката на отворения прозорец сочеше покрай шофьора някъде наляво, докато главата му беше извърната надясно, към невидим събеседник.

— Също като Аспарух, когато пие преди да тръгнем на гости и трябва аз да карам колата — обяви Офелия. — Щом се загубим и му се наложи да пита хората за посоката, прави същата отегчено-сбъркана физиономия.

Отзад седеше генерал Шуорцкопф, в маскировъчна пустинна униформа и в позата на президента, обаче без да сочи.

През прозорците на джипа се виждаха пясъци и скали, а отгоре, между защитните метални ребра сребрееше жежко пустинно небе.

В следващите кадри президентът се здрависваше с усмихнати морски пехотинци в бойни униформи, после крачеше напред през пясъка, вече нахлузил камуфлажна шапка с периферия, в компанията на Шварцкопф, Барбара Буш и морските пехотинци.

На екрана се видя как президентът държи реч, изправен с Барбара на подиум сред стотици униформени мъже, как се реди за храна от баките заедно с войниците, и как обядва в компанията на морските пехотинци под открито небе. Всички изглеждаха усмихнати и бодри, все едно че бяха на разходка, а не на война.

— Президентът е при войските в Саудитска Арабия — поясни Синтия, изправяйки се заедно с гостите пред телевизора. — Заминаха с Барбара още преди две седмици, но първо спряха в Прага и Париж. Сега са с нашите момчета… тъкмо навреме за празника.

— Ха! — разочаровано възкликна Пеги. — В Саудитска Арабия? Значи тази година няма да има помилване на пуйка! Не харесвам войните… само объркват обичайния ход на нещата.

— По изключение, тази година празничното помилване стана две седмици предварително… точно преди отпътуването на президента за Европа — поясни Синтия. — CBS го показа от Белия дом. Беше много тържествено.

— Радвам се, че поне още една пуйка ще преживее спокойно празника, без да е сполетяна от ужасната съдба да бъде заклана — каза Пеги.

— Ще преживеят две пуйки, не една — обади се Хюсеин изотзад, — но няма да е задълго.

Синтия се понамръщи и се отправи към кухнята за мляко и захар. Любопитни, гостите се обърнаха към Хюсеин.

Голата истина

Хюсеин се усмихна и без да каже дума пъргаво заобиколи групата, клекна до телевизионния шкаф, отвори вратичките, измъкна платнена кукла и се изправи.

Дългата като на магаре муцуна на куклата, увенчана с широки ноздри точно отпред, беше набраздена на вълнички, също като дърво, чието стъбло е било стегнато с пръстенчета тел, докато расте.

Тялото на куклата беше покрито с дълга оранжева козина. Над маслинените й очи стърчеше дълъг безгрижен перчем.

— Но това е Алф! — извика Пеги. — О, май год, колко е сладък само!

— Леле-мале — усмихна се и Офелия. — Колко си прилича, също като на телевизора!

Хюсеин пъхна дясната си ръка в куклата през отвора на гърба и обърна лицето й към себе си.

— Здравей, Алф — рече Хюсеин на куклата. — Ще разкажеш ли на гостите истината за президентските пуйки?

— Здрасти — чу се глас откъм корема на Хюсеин, чиито устни останаха плътно затворени, докато челюстите на Алф се отваряха и затваряха в синхрон с думите. — А не е ли по-добре да разкажа за президентските котки от Мелмак? Котките са много по-вкусни от пуйките.

— Обещал си ми да забравиш котките — скастри куклата Хюсеин.

— Окей, окей… — съгласи се Алф, примлясна, обърна муцуна към гостите и заговори.

— Президентските пуйки са породисти. Израснали са заедно със замразените пуйки в супера. Всички наддават бързо и стават толкова тежки, че накрая една се държат на краката си. Затлъстяват дотолкова, че да не могат да дишат. Страдат от сърце и болести на ставите. Ако не бъдат заклани навреме, умират скоро от болежките си.

Синтия се върна от кухнята, остави захарта и млякото на масичката и се присъедини към групата.

— За Деня на благодарността, хората в Белия дом осигуряват и пуйка-дубльор, така че ако главната пуйка внезапно умре от инфаркт точно преди церемонията, другата да я замести. Светът гледа по телевизията все пак, значи провал не може да има.

Думите долитаха откъм стомаха на Хюсеин, ясни като звънчета. Алф хлопаше с челюсти и тръскаше глава, при което перчемът му се развяваше весело.

— След церемонията помилваните пуйки ги откарват в пуешка ферма във Виржиния. Там умират от скоропостижна естествена смърт, понеже по принцип са болни от затлъстяване. Смъртта им обаче няма никакво значение, защото веднага след Деня на благодарността идва Черният петък и всички забравят и благодарност, и пуйки, и се втурват като луди по магазините за коледните намаления. Виж, с котките нещата стоят по-различно, защото…

— Е, не всеки се втурва да пазарува на Черния петък — обади се Синтия. — Аз утре сутринта ще отида в спортния център, да изгоря калориите от днешната гощавка. Хюсеин ще работи в градината. Следобеда ще гледаме някой хубав филм вкъщи.

Хюсеин измъкна ръката си от гърба на Алф и тихомълком го прибра обратно в шкафа.

— Аз пък ще съм на работа — обади се Пеги. — За Черния петък предлагам двайсет процента намаление плюс голям пластмасов кокал, подарък за кучето. Даже и да нямат нужда, хората се юрват да стрижат кучетата си заради намалението. Петъкът ми е плътно запълнен с резервации. Голяма лудница ще бъде.

Синтия покани гостите да седнат. Всички се настаниха по ъгловите канапета, само баба Бейза каза, че е уморена и се прибра за почивка в стаята си.

Новини от Родината

Сложиха захар и мляко в чашите и заразбъркваха. Лъжичките зазвъняха тихичко по стъклото. Заотпиваха от кафето.

— Имате ли близки в България? — обърна се Синтия към Аспарух.

— Всичките ни роднини и приятели са там — отвърна Аспарух и сръбна от кафето. Вдигна глава и изтърси гордо: — Ние плащаме месечно по пет-шестстотин долара за телефон. Почти всеки ден говорим.

— Снощи говорих с брат ми два часа — каза Офелия. — Да ви кажа, ако не сте чули… оня ден в София имало голям протестен митинг на Демократичните сили. Искали оставката на правителството.

— Тук нещо не проумявам — промърмори Синтия. — Нали президентът… как му беше името? Зелю Зелев?… Нали той е от Демократичните сили? Щом са на власт, защо им е да протестират?

— Той е от Демократичните сили, обаче вицето му е комунистически генерал от Държавна сигурност — поясни Офелия. — Всъщност властта на президента е показна… направо символична.

— Ами да! — възкликна Иван. — Президентът е като Котарака в чизми от кукления театър. Уж смелчага за пред публиката, но всъщност други му дърпат конците.

— Тогава кой държи властта? — вдигна вежди Синтия.

— Комунистите в парламента — те са мнозинство. И министър-председателят е комунист.

— А, не! — гръмко възрази Иван Иванич. — В България вече няма комунисти. Те вкупом се смениха на социалисти.

Офелия метна кисел поглед на доцента и продължи да разказва.

— Протестите били завчера, а вчера правителството в отговор наложило режим на тока.

— Де го чукаш, де се пука — пак се обади Иван Иванич. — Народът иска оставка, а получава режим на тока. Да бе мирно седяло, не би тъмно видяло.

— Стига де! — викна Офелия на Иван Иванич, който на свой ред премигна невинно и се усмихна.

— Университетът е окупиран вече три седмици — продължи с твърд глас жената. — Студентите настояват да се потърси наказателна отговорност на виновниците за положението в страната. Като начало, искат да се национализира имуществото на социалистическата партия.

— Тази акция все пак значи е работа на Демократичните сили — заяви доцентът, придаде си строг вид, вдигна дясна ръка и с опънат показалец посочи някъде към задника на Офелия. — Искат социалистите да станат, че да седнат на тяхно място те самите.

— Не изглежда Демократичните сили да стоят зад стачката — обади се Аспарух. — Сам президентът Желю Желев призовал студентите да не стачкуват, тъй като запазването на гражданския мир в страната било по-важно от всичко друго. В същото време така наречените социалисти си траят дипломатично.

— Наведена глава сабя не я сече — изтърси Иван Иванич.

— Майтапиш се, обаче положението е напечено — стрелна го с очи Офелия. — Магазините са празни. Няма ток. Няма топло. Няма лекарства. Хората са мрачни и угрижени. Ходят като зомбита по улиците и за нищо почват разправии.

Да се усмихваш или не

— Е, тук поне всички са усмихнати и приветливи — обади се Върдж.

— Тези усмивки са изкуствени — клъцна го Офелия. — Фалшиви са. Особено усмивките на продавачките. Щом ме забележат, незабавно си разтягат устните в такава гигантска усмивка, че се виждат и кътните им зъби.

— Пеги, тук всички са любезни и усмихнати, не само продавачките — възрази Върдж, като натърти на всички, и после изтежко добави: — Такава е културата.

— Вежливостта е навик от времената на завладяването на дивия запад — включи се в обсъждането Синтия. — Помислете си, по онези времена, когато срещнеш непознат, не можеш да знаеш дали е добър човек или бандит. Гледаш човека и се чудиш има ли пищов, няма ли. И какво ти остава? Разбираш, че заради собствената си безопасност трябва да си вежлив и любезен. Ако не си, може да те гръмнат като едното нищо. Полека-лека, приветливата усмивка ти става навик.

— Аз нямам нужда от пищов — обади се Иван Иванич. — Когато съм навън, достатъчно е да метна чанта през рамо и да спусна ръка отгоре. Хората си мислят, че вътре нося пищов. Нямат представа, че в чантата ми има само сандвич с кренвирши. Струва им се, че съм въоръжен и автоматично стават много учтиви.

— Въоръжен народ е учтив народ — засмя се Върдж.

— Сега времената са други — възрази Офелия. — Не сме в дивия запад. И да не се усмихваш насила, и да не се правиш на учтив, никой няма да те застреля. Хората обаче продължават да се преструват на мили и любезни през цялото време. Въобще не мога да проумея защо го правят.

— Аз винаги се усмихвам на клиентите — обади се Пеги. — Ако съм нацупена, хората няма да ме търсят да им фризирам кучетата. Щом искам да ми станат клиенти, трябва да им помогна да ме почувстват почти приятелка, че да си дадат паричките на мен, а не на някой друг.

Пеги се замисли за миг и добави.

— Налага се непрестанно да излъчвам оптимизъм, иначе клиентите ще си помислят, че кучешкия бизнес не върви добре… ще се уплашат, ще ме зарежат и ще отидат при конкуренцията.

— Пеги, абе ти да не даваш частни уроци на Мик Сарджънт? — ухили се Иван Иванич и като забеляза недоумяващата физиономия на Пеги, весело поясни. — Мик е моят шеф в университета. При него често идват кандидат-студенти с родителите си. Решават кой университет да изберат. Колебаят се. Ходят, питат, разучават, сравняват. С такива потенциални клиенти… студенти де, Мик е неизменно мил, любезен и оптимистичен. И защо не? Тази техника дава добри резултати, независимо дали целиш хората да ти платят да им учиш децата или да им стрижеш кучетата. Важното е да ги накараш да си похарчат парите при теб.

— Ама вие в университета и кучета ли стрижете? — стресна се Пеги.

— Още не, но вече мислим по въпроса — лаконично поясни доцентът.

Кремация с намаление

— Харченето на пари е двигател на икономиката — каза Синтия. — В консумацията и харченето на пари няма нищо лошо. Напротив, колкото повече се въртят парите, толкова по-добре за всички.

Синтия спря за миг, погледна към Офелия и Аспарух, размисли и реши да продължи.

— Даже и войната е полезна, защото завърта наистина големи пари и освежава икономиката… макар да е доста неприятно, че някои хора умират все пак.

— Точно харченето на пари прави Америка могъща — рече Върдж. — Стимулира американците да работят по-добре от всички други. В съчетание със свободата ги мотивира да разрушават старото, за да създадат по-хубаво ново. Така се раждат иновациите.

Тук Иван Иванич се намеси в разговора.

— Между другото, като говорим за иновации, миналата неделя ми се обадиха по телефона… разбудиха ме от следобедната дрямка и ми предложиха да се възползвам от една иновация в погребалния бизнес, а именно да си предплатя кремацията. Оказа се, че ако си платя още сега, ще ми я дадат с цели 15% отстъпка. Тази фирма била първата, която предлагала такава услуга на хора като мен, хора, които държали на модерно планиране и добра организация. В България такива неща нема. Нашите хора се мотаят, лениви и бавни, не му мислят много и чак като умрат почват да се чудят дали кремация да си поръчат или да се оставят да ги заровят направо, за храна на червеите.

— Ти купи ли си кремация? — попита Хюсеин разтревожен.

— Не купих — отвърна му Иван Иванич с лъчезарна усмивка. — Отде да знам дали ще умра. Толкова години съм живял, видял съм какво ли не, само смъртта си не ми се е случвало да срещна. Съмнявам се, че ще доживея да я видя.

— Много смешно, няма що — измърмори Върдж. — Хахаха, после хехехе и после пак хахаха. Виждаш, смея се значи. Сега да ти кажа сериозно: преди да приказваш, поживей в тази страна и я опознай. Тогава ще разбереш, че точно конкуренцията и иновациите осигуряват просперитета на мнозинството.

— Иновации май ас^[1] — обади се с тънка усмивка Аспарух. — Просперитетът се дължи на милионите работяги. Мнозинството бачка яко, а малцинството прибира парсата. Абе виж кво, Америка е един голям трудов лагер с усилено хранене.

Настана суматоха. Внезапно всеки говореше на всеки. Думите свистяха из стаята като трасиращи куршуми… пари… алчност… мързел… бизнес… бедност… банки… тоталитаризъм… демокрация… конкуренция… свобода… глупости… къща… Мерцедес… пари…

— Не е важно човек колко пари има — неочаквано се чу звънкия глас на баба Бейза. — Важното е, колкото и да има, да е жив и здрав да си ги харчи.

Гласовете секнаха. Всички погледнаха към баба Бейза. Възрастната жена тъкмо беше излязла от стаята си. Усмихваше им се, спряла с количката в рамката на вратата. Брадичката й леко потреперваше. От пъстрите й очи струеше тревожна топлина. Постоя неподвижно няколко секунди, после завъртя обръчите на количката и се върна в стаята си.

Празното шише

Половин минута мина в мълчание, след което Пеги и Върдж се надигнаха да си вървят. На другия ден били на работа. Трябвало да се подготвят и да си отпочинат. Сбогуваха се и заминаха.

— Паро, време е да си ходим — каза Офелия.

Хюсеин и Синтия изпратиха двойката и се върнаха в дневната при Иван Иванич.

Само след минута обаче някой отвори входната врата. Нечии забързани крака изтрополяха към гостната. След миг краката се върнаха в антрето. Ухилен, Аспарух надникна в дневната и размаха празното шише от Дива пуйка. Забравил го бил в гостната, та Офелия го върнала да си го прибере. Щял да носи ракия и друг път. Каза „чао“ и изчезна.

Домашен присмехулник

Беше ред на Иван Иванич да си ходи. С Хюсеин излязоха навън. Притъмняваше. В прохладната свежест на есенния въздух се долавяше ароматът на дим от дърва.

— Мирише приятно като на село — каза Иван Иванич, като спря и вдъхна бавно и дълбоко.

— Хората са си запалили камините — каза Хюсеин, който също спря и вдъхна. — Бях приготвил дърва да запалим и нашата. Жалко, че всички скочиха да си ходят.

Откъм покрива на къщата се чу измяукване на коте. Последва ритмичен вой на автомобилна аларма. След алармата се понесе писък на линейка. Иван Иванич учуден вдигна глава нагоре, после насочи питащи очи към Хюсеин.

— Това е моят домашен присмехулник — засмя се Хюсеин и посочи с ръка. — Ей го там, на комина.

Доцентът впери поглед към комина. Забеляза топчеста птица с бяло коремче, светлосив гръб и сиви крила с бели ивички.

— Ние с присмехулника сме приятели — каза Хюсеин. — Аз му говоря с корема си, а той ме имитира.

Мъжете влязоха в колата и Хюсеин запали мотора. Преди да потегли, отвори прозореца и натисна клаксона. Присмехулникът ентусиазирано повтори.

— Мой човек — каза Хюсеин.

Двамата мъже се засмяха.