Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (11)

Десета глава

Търговище, 4 април, сряда по обед

Готов за полет в синевата

— Аз професор съм, обичам… младички лица засмени… лекцийките си да сричам, първа радост е за мене! Така че изнесох им лекция, какво да правя, нали бачкам като доцент… с други думи бъдещ професор. За мене четенето на лекции е станало втора природа, още щом вляза в аудиторията и се чувствам приятно, комфортно и напълно в свои води, все едно говедо в обор или нерез в кочина, както би казал Андрешко, ако можеше да е тук с нас в самолета — обясни Иван Иванич на Аглая, с която се беше запознал само преди две минути, още щом двамата се настаниха един до друг в притихналия Ан-24, паркиран пред откритата тераса на ресторанта на летището в Търговище.

В слънчевия априлски ден, доцентът се връщаше с Ан-чето в София от еднодневно гостуване в Шумен, където го бяха поканили да говори на пролетната школа за млади историци в Педагогическия институт.

Точно преди да замине за Шумен, Иван Иванич беше получил спешна телеграма от Мери Хорн. „Очаквайте обаждане за телефонно интервю от Уъстърския университет в Масачузетс, тази сряда от 8 до 10 часа вечерта, на предварително посочения от Вас телефон“ — нареждаше Мери и завършваше с прости и ясни инструкции за интервюто: „Бъдете гъвкав и ентусиазиран за нови отговорности!“

Предварително Иван Иванич беше обещал на шуменци да остане на школата цяла седмица. Наложи му се обаче да съкрати престоя в града на бирата и да прелети обратно в София, където да чака повикване от Америка на телефона в деканата между 8 и 10 часа вечерта.

— На каква тема беше лекцията? — поинтересува се любезно Аглая, като кръшно изви тяло от кръста нагоре към Иван Иванич.

Тя носеше размачкано кожено яке с цвят на бургундско вино, облечено върху черно поло. Долната част на тялото й беше обгърната от сини дънки, под които се показваха виненочервени полуботушки.

Очаквайки отговора на Иван Иванич, Аглая опъна левия си крак напред, протягайки го колкото може под празното място отпред, успоредно на десния крак на доцента. В същото време тя повдигна десния си крак, сгъна го в коляното и внимателно подпря стъпало в задната част на подлакътника на незаетата предна седалка.

Момичето спусна двете си ръце надолу към делтата на разтворените си като ножица крака, лявата длан небрежно прихванала дясната. Остана обърната към Иван Иванич, поглаждайки стар сребърен пръстен с тъмносин квадратен камък, голям колкото нокът на палец. Усмихна му се с присвити морско-зелени очи и леко приведе глава напред, при което дългата й русолява коса се спусна като драперия отдясно на наклонената и извърната към мъжа момичешка глава. Няколко дълги кичура се задържаха от лявата страна на лицето и се разстлаха по коженото бургундско яке. Иззад полуотворените възпълнички устни на момичето грееха равни бели зъби.

— На каква тема беше лекцията ли? — разсеяно повтори въпроса на момичето Иван Иванич. — Ами говорих им за Интербелума, много си я харесвам тази тема.

— Интер… какво?

— Интербелума, или казано на прост език, междувоенния период. Разказах им, значи, колко нездравословен е бил за обикновените хора сухият режим в Щатите, щото в търсене на нелегална пиячка по италианските заведения народът се научил да преяжда с пица и макарони, поради което хората пуснали шкембета и отгледали дебели задници, от които и до днес не могат да се отърват. Освен злоупотребата с храни, увеличила се и престъпността като цяло: стрелби по улиците, Ал Капоне, Бони и Клайд, и тъй нататък. Лекцията мина добре, а после шуменските колеги спретнаха целонощен купон в моя чест в апартамента на една младичка асистентка. На разсъмване всички излязохме из овощните градини край града, да посрещнем изгрева. Имаше вече цъфнали плодни дръвчета: един бадем, две праскови и две череши. След разходката спах до обед в къщата за гости на Института, после се метнах на автобуса за аерогарата и ето ме тук, свеж като морков и готов за полет в небесната синева.

Предупреждението

Иван Иванич погледна навън през илюминатора. Погледът му се насочи нагоре, към вече опразнената тераса на ресторанта. Един сервитьор тъкмо обръщаше покривката на масата, на която доцентът беше седял само допреди петнайсетина минути и от която беше скочил пъргаво, веднага щом говорителката с тъжен монотонен глас повика пътниците да се явят за незабавно отвеждане в самолета.

Пристигнал доста време преди полета, Иван Иванич се беше отбил в заведението с намерение да обядва, но се отказа веднага щом му предложиха само боб и варени яйца. Вместо храна си поръча коняк Плиска и, отпивайки, се унесе в стари спомени за кебапчета, шишчета и мешани скари.

Вече усещайки топлината на коняка по тялото си, доцентът видя как със страховито бучене каца идващият от София Ан-24 — същият, който щеше да го откара обратно в столицата, как екипажът напуска самолета заедно с пътниците, как двамата пилоти и стюардесата си поръчват еспресо и кока-кола на барчето, как тримата излизат на терасата и се настаняват на съседната маса, за да поотморят преди обратния полет, наслаждавайки се на топлия априлски ден.

„Ти да видиш какво ще е на връщане!“ — каза на стюардесата единият от пилотите, поднасяйки запалка към цигарата й. Иван Иванич, седейки на съседната маса, дочу ясно репликата, но не й обърна внимание, а безгрижно отпи от чашата с Плиска. В Америка небето винаги е така бездънно и толкова синьо, направо да те накара да се вдигнеш лек като перце и да полетиш щастлив в безбрежния простор — беше си помислил с усмивка доцентът.

Колебанието на Аглая

— Майка ми ме навива да кандидатствам и в Педагогическия… Аз обаче съм решила да се отдам на театралното и филмово изкуство — поднови разговора Аглая. — Човек трябва да е верен на мечтите си, нали така, а моята най-голяма, още от детската градина е да съм красива и известна актриса. Сега отивам в София за частни уроци при един професор… той бил и член на изпитната комисия. Ще остана там цял месец. Преди три години кандидатствах, но не стана. Сега обаче съм готова да направя каквото е необходимо за успеха, даже да си сменя името, щото Аглая звучи някак си демоде и май не е много подходящо за начеваща актриса… нали тъй?

— Я да помисля малко — рече Иван Иванич, постави лакти на облегалките, подпря с длани брадичката си и прие за момент сериозно и умислено изражение. — Значи така… Аглая, Ефросина и Талия са имената на трите грации. Ако искаш, можеш да се прекръстиш на Ефросина, което означава „благоразумна“… това име обаче ще предизвика трудности, понеже никой от познатите ми режисьори не се интересува от благоразумни актриси.

Талия пък значи „цветуща“, значи режисьорите ще си помислят, че скоро ще прецъфтиш и поувехнеш.

Аглая означава „сияйна“ и като чуе такова име, всеки ще разбере, че си има работа с най-истинската богиня на грацията и красотата. Хубаво си ти е името… трай си и не го сменяй.

В този момент вратата в предния край на салона се отвори и през нея се показа главата на единия от пилотите, млад мъж с гладко избръснато лице, тънки черни мустачки и лъскава гарванова коса. Мъжът огледа салона с пътниците, спря поглед на Аглая, премести го към Иван Иванич, пак го върна към Аглая и се прибра обратно, захлопвайки вратата.

— В такъв случай няма да си сменям името… значи ми остава една грижа по-малко — неуверено рече Аглая.

— Казвай какви са ти останалите грижи, може и за тях лек да се намери.

— Ами може да ви е смешно, но се чудя как да се обличам, като ходя на частни уроци. Не знам дали да сложа нещо така… по-специално… или може както съм сега, просто с якето и дънките. Майка ми ме съветва да се обличам официално за уроците с професора, но аз не съм сигурна, че е права.

— Сенека добре го е казал… грациите трябва да са или голи, когато искат да покажат, че в тях няма измама, или облечени в полупрозрачни одежди, когато искат да подчертаят своите достойнства — разфилософства се доцентът. — Теоретично погледнато, най-правилно ще е да се явиш на урок в полупрозрачни одежди, за да убедиш въпросния член на изпитната комисия в достойнствата си на актриса още преди изпита. На практика обаче по-разумно ще е да си сложиш дънките и якето, защото добрите стари римски традиции отдавна са прекатегоризирани като неморални под влиянието на един съвременник на Сенека.^[1]

Аглая скръсти крака под себе си, леко приведе глава, хвана с две ръце яката на полото и я вдигна нагоре, докато с материята закри устните си, при което, с вид на стеснителна теменужка, хвърли нагоре бърз искрящ поглед в посока Иван Иванич.

Хапче за коняк

— Довечера ще ме търсят по телефона от Америка — неочаквано смени темата доцентът. — Канят ме да гостувам в един университет.

— Ще се навиете ли? — полюбопитства Аглая, пускайки полото, което прилежно се спусна обратно около шията й. — Ако стане, обещайте ми да отидете до Статуята на свободата и да я целунете от мен, защото може би аз самата никога няма успея да стигна чак до там.

— Дадено — съгласи се Иван Иванич. — За целувки и любов, винаги готов, както е казал певецът. Ако искаш, и статуята на отговорността ще целуна, само дето не се знае кога все пак ще я построят.

— Благодаря, няма нужда, целувка със свободата ще ме направи щастлива, а целувка с отговорността ще ме натъжи — безгрижно се усмихна момичето. — Чувала съм, че американците са най-щастливите хора по света, така че не разбирам защо им трябва да си развалят настроението с някаква си там статуя на отговорността.

Иван Иванич бръкна в горното джобче на сакото си, извади роговите си очила, нагласи ги внимателно на носа и ушите, опита се да се огледа в илюминатора и накрая обърна сериозно лице към Аглая.

— За янките няма никаква опасност от разваляне на настроението. Ако си забелязала по филмите, те са постоянно усмихнати, все едно, че през цялото време са по на чаша хубаво уиски. И знаеш ли защо?

Иван Иванич се наклони към Аглая и продължи с тих поверителен глас.

— Там хората могат да превръщат глюкозата в кръвта си направо в алкохол, без да пият и без да се умирисват компрометиращо на туй-онуй. Гълтат специални хапчета за целта… например хапче за уиски, хапче за бира, хапче за вино, ако щеш даже хапче за коняк Курвоазие.

— Курвоазие? — повдигна учудено вежди Аглая.

— Да разбира се, Курвоазие — доволно потвърди Иван Иванич. — Изпиеш съответното хапче с малко вода и хоп — след няколко минути вече ясно усещаш действието на курвоазието. В Америка имат хапчета за всичко.

Поканата на пилота

Пилотите започнаха да пускат двигателите. Отнякъде се понесе невисоко, равномерно бучене. Десетина секунди по-късно откъм левия двигател се чу леко постъпателно виене и витлото се раздвижи. Отначало дисхармонично, тъничко и пискливо, виенето постепенно започна да нараства и да става все по-уверено, преминавайки през следващата половин минута в солидно басово бучене. Витлото се въртеше все по-лудешки.

След още половин минута, двигателят вече работеше на пълни обороти, от него се носеше мощен грохот, а самолетът лекичко се тресеше. Техникът, изправен край самолета отвън, вдигна одобрително ръка към пилотската кабина. Скоро и десният двигател започна да се пробужда и да раздвижва витлото си. Разговорите в пътническия салон секнаха, надвити от моторния грохот. Машината зарулира към пистата за излитане.

Само след четвърт час, самолетът вече се носеше в небето, набрал височина. Оглушителният рев на двигателите при излитането вече бе сменен с равномерно бучене. Пътниците, поуспокоени, се разговориха отново.

Иван Иванич придърпа перденцето с шарени цветенца върху илюминатора, че да се прикрие от слънцето, отпусна гръб назад и морно притвори клепачи. Аглая извади книга и я запрелиства. От кухненския бокс в опашката на самолета се дочу хлопане на съдинки. Носът на Иван Иванич долови лек аромат на кафе, ноздрите му любопитно се присвиха, но очите му останаха притворени.

Вратата откъм пилотската кабина се отвори и в рамката й отново се появи пилотът с тънките мустачки. Този път обаче мъжът не се прибра обратно, а с опитен и уверен ход се приближи до седалката на Аглая. Приведе се към момичето. Макар и позасънен, Иван Иванич дочу как кани девойката на посещение в кабината. Повдигайки клепачи, доцентът успя да види как Аглая кимва на пилота с мила усмивка, как се изправя, как оставя книгата си на седалката и как изчезва след униформения мъж през вратата отпред.

Червеногръб самец

Иван Иванич разсеяно се огледа, после се пресегна към седалката на Аглая, взе книгата, разтвори я напосоки и се зачете с поразмътен поглед в случайния текст. „Хората, които управляват и са на власт… са си все същите… нищо не се е променило, освен че всички са по-издокарани. Същите копелета са на власт, всичко си е както преди. Измамиха младежта, цялото младо поколение.“

Неудържима прозявка накара доцента да положи четивото на скута си, да повдигне ръце с преплетени пръсти, да прикрие с длани широко отворената си уста, а лактите си да изпружи нагоре и настрани.

След дългата прозявка той отново повдигна разтворената книга към очите си. „Вярно, пораснали сме малко, някои неща се попромениха, малко сме по-свободни и т.н., но играта си е същата, нищо съществено не се е променило… А на мен ми се отвориха очите за тия неща.“ В този миг очите на Иван Иванич решително се затвориха, главата му клюмна надолу, книгата се изхлузи от дланите му и тупна на пода, а ръцете му се отпуснаха морно в скута.

Едва задрямал, Иван Иванич засънува. Беше сам-самичък в някаква огромна тъмна зала, седнал в средата на първия ред. Внезапно се включиха прожектори и той видя Аглая на сцената, само на няколко метра пред себе си, с микрофон в ръка. Някъде далече назад се виждаше електрическо пиано, пред което беше седнало джудже с пилотска униформа и тънки черни мустачки, с ръце над клавишите. Беше готово да акомпанира.

Иван Иванич изненадан се вторачи в изправената на сцената Аглая. Нямаше ги вече коженото яке, черното поло, дънките и червените полуботушки. Девойката беше облечена като ориенталска танцьорка, боса и с разголени ръце, с пестелив бански костюм от две отделни части и ефирна прозрачна пола. Цялата дреха беше в синьо-зелен цианов цвят, обилно украсена с разнообразни низове от сребърни монети.

Аглая отпусна тежестта на тялото си на десния крак, изнесе левия крак напред, разголен и леко присвит в коляното, повдигна микрофона към устните и запя.

За теб аз съм морска сирена,

морякът удавник си ти, морякът удавник си ти…

Джуджето с мустачките засвири соло на електрическото пиано. Изчаквайки пианото, Аглая насочи морско-зелените си очи към Иван Иванич. Усмихна се, после продължи с припева.

Плачи, ти, плачи, о, сърце, за свойта Аглая плачи,

че нийде в света няма други

като моите черни очи, като моите черни очи.

След последните думи на припева, Иван Иванич вдигна поглед към лицето на Аглая и изумен забеляза, че мястото на морско-зелените й очи е вече заето от две катранено-черни овални дупки. От ушите и носа й прорастваха тъмни къдрави косми. С всяка секунда ноктите на ръцете и краката й ставаха все по-големи, остри и извити като ятагани. Внезапно, Аглая скочи долу при Иван Иванич и светкавично се настани на стола от дясната му страна.

— Много се извинявам, май ви стреснах — рече Аглая, докато закопчаваше предпазния колан. — Пилотът ми даде да покарам самолета! Завъртиш щурвала наляво и самолетът завива наляво, завъртиш надясно и той потегля надясно… като дръпнеш щурвала към гърдите си, и самолетът се вдига нагоре, а като го бутнеш към краката си, тръгва надолу. Ха, това на пода моята книга ли е? Сигурно е паднала, докато правех остри завои.

Иван Иванич се наведе, вдигна книгата и я подаде на момичето.

— Много мил и внимателен човек! Първо ми обясни подробно за щурвала, за елероните и за стабилизатора. После аз споменах, само ей-така, че ще ми е интересно да покарам самолет някой ден и той веднага ме настани на командирската седалка. Наистина, много мил човек… каза ми да хвана щурвала с две ръце и да го движа накъдето ми е приятно… Обичам мъже, които са готови да направят всичко за мен!

— Разбирам и не се учудвам — рече Иван Иванич. — Нали съм си доцент, та ми е добре известно, че по света има не едно и две мъжки животни, които са готови да изпълнят всичко, което прочетат в очите на дамите.

Иван Иванич нахлузи очилата си като за лекция и се обърна към момичето.

— Да вземем например червеногърбия австралийски паяк, който скланя, без да му мисли, да отдаде живота си на коя да е паякиня. Самецът е много галантен, в състояние е да ухажва самката цял ден, и то платонически, чак да си помисли човек, че го е страх. Когато все пак се реши да се чифтосва, той, още почнал-непочнал, бърза сам да се нагласи върху челюстите на дамата. С други думи, слага й се съвсем доброволно… самосервира й се, така да се каже и тя с наслада започва да го яде. Той пък всеотдайно продължава да се съвкуплява, докато може. Щом в крайна сметка самката го излапа, сещаш се какво е останало последно, затъкнато в семеприемника й… Остава нещо като запушалка, която пречи на живите самци наоколо да се възползват от смъртта му, ако решат да се втурнат да я осеменят и те. Жертвайки живота си, джентълменът вярва, че дамата ще бъде оплодена само от неговото собствено семе, а не от семето на някой непознат нахал.

Аглая сви устни и не каза нищо. Измъкна от винено-червената си ръчна чанта мънистен ластик и стегна на конска опашка дългата си коса, после изрови флаконче Диор и започна внимателно да лакира ноктите на лявата си ръка, бавно и старателно, един по един, от палеца към малкия пръст.

Небесна буря

Внезапно, самолетът пропадна и момичето неволно цапна лак на кокалчето на палеца. Припряно затвори флакончето, изправи се отново и започна да търси салфетки в чантата. Иван Иванич в това време дръпна перденцето и погледна през илюминатора. Навън вече нямаше синьо небе и ярко слънце. Парцаливи сиво-бели облаци се носеха в небесата отгоре. Далеч наляво и напред облаците закриваха хоризонта като мрачна заплашителна стена.

— Уважаеми пътници, умоляваме ви да заемете местата си, да затегнете предпазните колани и да не пушите — обади се мъжки глас по високоговорителите. — Бордовата домакиня да прекрати обслужването и да заеме мястото си в задната част на самолета.

Пътниците притихнаха. С всяка минута небето навън притъмняваше. Подрусванията на самолета се учестяваха. Изведнъж машината като че ли се удари в нещо и болезнено проскърца, нещо някъде издумка и изтрополя. Тънък глас уплашено изписка откъм опашката. Заедно с удара, самолетът запропада неудържимо. Иван Иванич усети замайване и се позачуди дали самолетът вече се срутва в глъбините окончателно и безвъзвратно, или само пада в гигантска въздушна яма. Погледна навън, но успя единствено да види тъмносива мътилка. Отпусна се небрежно на подлакътника и си засвирка.

Уплашена, Аглая се вкопчи инстинктивно в дясната му ръка. На кокалчето на левия палец на момичето все още лъщеше петънце лак. В дясната си длан Аглая безпаметно стискаше пакетче тънки салфетки.

Вече пробила в черната облачна стена, машината се движеше все по-навътре в студения фронт. Мощни въздушни вълни настъпваха срещу самолета и го подхвърляха хаотично нагоре, надолу и настрани, като сух безпомощен лист, подмятан от течението на мътен порой. Двата двигателя бучаха тревожно, задъхвайки се при всеки безмилостен удар на насрещния вятър. Хладна бяла мъгла започна да изтича от вентилационните отверстия към главите на пътниците.

Приключенията на Ан-чето

Скоро заедно с мъглата от отворите започна да капе мръсна ръждива вода. Една едра тъмна капка цопна върху дясната вежда на доцента и се свлече по стъклото на очилата му. Иван Иванич полекичка измъкна ръката си от прегръдката на Аглая, поиска й салфетка, вежливо благодари, след което свали очилата, избърса зацапаното, сложи ги обратно, отвори пепелника в предната част на подлакътника, напъха в него употребената салфетка и го затвори.

Самолетът пропадна отново и, онемяла, Аглая пак се вкопчи в ръката му.

— Ан-чето е хубава машина… Тялото му е здраво и солидно, а високото разположение на крилата позволява, когато се наложи, леко и приятно аварийно кацане по корем, по ниви, ливади или реки — заговори доцентът. — Тези неща ги знам от пилоти в Дълбок зимник, те се отбиват там да хапнат и пийнат след трудни рейсове. Винаги е приятно да се разговоря с тях.

Иван Иванич погледна пак през илюминатора и му се стори, че бурята като че ли вече намалява силата си. Вдъхновен, доцентът продължи да нарежда.

— Този аероплан се е преборвал с всякакви мъчнотии. Веднъж в Луксор едно египетско Ан-че ударило с колесника гърбицата на една камила, която била толкова разсеяна, че излязла на пистата баш когато самолетът се засилвал за излитане. Ан-чето успяло да изхвърчи като птичка, но колесникът все пак се счупил и вече не ставал за кацане. Пилотите обаче спокойно долетели до Кайро, където кацнали по корем на специална пясъчна полоса.

Аглая тревожно погледна към лицето на Иван Иванич, сякаш искаше да се увери, че мъжът говори сериозно.

— Понякога пилотите са по-разсеяни и от камили — невъзмутимо продължи доцентът. — Чувал съм за руски Ан-чета, които при кацане са се тътрузили по корем, защото летците, докато се снижавали, забравяли да спуснат колесника. Има и обратни пилоти, като този, дето при излитане прибрал колесника преди Ан-чето да се е издигнало, още докато се е разбягвало по пистата. Случвало се не веднъж и дваж екипажи да забравят да заредят достатъчно гориво, пропуск, за който се разбира чак когато горивото свърши високо в небето. Съвсем изправни и добре заредени Ан-чета пък са падали след изненадващи сблъсъци високо в небето с неидентифицирани предмети, а следите от удари, намерени по отломките, били същите, като от боята на противовъздушни ракети.

— Какво да се прави, понякога самолетите падат и пътниците стават на кайма — жизнерадостно заключи Иван Иванич, полуизвърнат към момичето. — Животът на човек е само спомен и нищо друго. Само спомен е и смъртта… никога не я преживяваме самите ние, а само научаваме за смъртта на другите и си припомняме за нея.

Аглая се пусна мълчаливо от Иван Иванич, вкопчи се в подлакътника на седалката си и не го пусна чак докато самолетът не кацна в София. Там вторият пилот изведе пребледнялата стюардеса от самолета още преди пътниците да са станали, като я успокояваше, че всичко е наред и че с времето ще свикне.

Навън през изхода и надолу по подвижната стълба се заизнизваха и пътниците. Пилотът с тънките мустачки стоеше до изхода и пожелаваше приятен ден на всички. Когато Аглая мина покрай него, мъжът каза на момичето: „До утре!“ — и девойката кимна с лека усмивка.

Иван Иванич я видя да се отдалечава по пистата към терминала. С бързо движение на лявата ръка назад към тила тя дръпна ластика от опашката си, завъртя глава и разлюля дългите си коси. После прекрачи входа на терминала и изчезна.