Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (2)

Първа глава

София, 10 ноември, петък следобед

Иван Иванич

Доцентът врътна ключа на кабинета си и повлече крака по университетските коридори. Стигна до портиерната и надникна. Портиерът, обърнал стола към страничната стена, се беше втренчил в портативния телевизор, черно-бял, ама с ярко червена кутия. Усети, че го гледат и извърна поглед към ухилената доцентска глава в рамката.

— Уволниха Главния, а? — подхвърли портиерът бай Георги към доцент Иван Иванов.

Преди двайсетина години Иван Иванов беше влязъл в университета като студент по математика, но после се беше прехвърлил да учи история, тъй като „не можел да помни“, както сам беше аргументирал молбата си до ректора.

Независимо от този си недостатък, Иван се беше дипломирал успешно и даже защити и докторат, което му позволи да си осигури скромно, но приятно препитание като доцент по най-нова история. При един стаж с третокурсници в Самарканд студентите му измислиха псевдонима Иванич и скоро всички забравиха, че истинското му име е Иванов. И колеги, и студенти го знаеха като Иван Иванич.

— Кой главен? — запита Иван Иванич. — Аз познавам двама главни… главния счетоводител на университета и главния готвач на Дълбок зимник.

Внезапно доцентът се ококори.

— Да не е главният готвач на Зимника?

— Какъв главен готвач, бе! — рече портиерът, ставайки от стола. — Другаря Тодор Живков са уволнили. Вече не е Главен. Даже в Политбюро не е.

— Наистина ли? — учуди се Иван Иванич. — Уволнили са Бай Тошо? Че как е станало?

— По телевизията казаха, че е имало заседание на Политбюро. Другарите го освободили и го сменили с външния министър, другаря Петър Младенов.

Увит в килима

Иван Иванич се умисли и поприглади пуловера си надолу по коремчето. Една незабележима усмивка изпълзя в края на устните му.

— Казаха ли дали Бай Тошо сам си е отишъл от заседанието, или другарите са го изнесли увит в килим, както са направили едно време с другаря Берия в Москва?

Портиерът изгрухтя нещо нечленоразделно вместо отговор.

— Не бой се де, нали сега сме в перестройка, демократизация и гласност… значи можем да си чешем езиците и на забранени теми — продължи Иван Иванич. — Ние, историците, обичаме да разказваме тайни истории, особено като наближим дъното на бутилката в малките часове. Слушай сега, и на теб ще разкажа, мога и на трезво.

Иван Иванич престорено-тайнствено завъртя очи наоколо със заговорническа физиономия, после се наведе към прозорчето на портиерната и заговори тихо, почти шепнейки.

— Значи така, като умрял Сталин, Берия поел властта в комбина с Хрушчов и Маленков. Бил шеф на милицията и денонощно действал с хладно сърце и горещи ръце.^[1] Полека-лека, другите двама започнали да се страхуват от него. Като се уплашили достатъчно, поискали среща с генералите. Казали им как Берия уж щял да прати всички на лагер в Сибир или направо да ги изправи до стената в стрелбището. Накрая се наговорили и примамили човека на заседание в Кремъл, а той като пристигнал, взели, че го увили в килима от заседателната зала. Килимът бил предвидливо изпран и обезпрашен, да не вземе Берия да се разсополиви и разкиха. Така, завит на руло, го отнесли направо в гарнизонния арест и никой нищо не чул и не разбрал. Впоследствие той се оказал истински, макар и добре прикрит враг и май никой не съжалявал особено, като се разбрало, че е разстрелян.

— Мисля, че другарят Живков си е отишъл с официалната кола, а не с килим — рече портиерът. — Показаха го по телевизията. Малко клюмаше, може да е бил грипав, обаче не беше завит в килим.

— Може Тато да е клюмал от изненада, а не от грип. То си е голям сюрприз… кой ти е очаквал такова нещо! — забеляза Иван Иванич и продължи с тайнствен глас.

— Като си помисля пак за Берия, той също е бил много изненадан, щото малко преди злополучните събития с прания килим, нещата изглеждали съвсем наред. В новата съветска енциклопедия таман били сложили голяма статия за него. Имало и снимка с униформа и медали. От статията ставало ясно, че Берия е един много, ама много ценен и уважаван ръководител. Щом обаче се разбрало, че той всъщност е опасен враг, редакторите побързали да изпратят писмо до всички библиотеки с искане немедлено да изрежат снимката и статията с ножче за бръснене. В същото писмо сложили както ножчета за бръснене, така и нови статии с буквата Б. Тези нови статии били така майсторски написани, че пасвали идеално на дупката. Библиотекарите веднага ги залепили на мястото на бериевата изрезка. Така всички мъчнотии били правилно разрешени, цялата история приключила добре и редакторите престанали да се тревожат, че и тях могат да ги отнесат нанякъде, увити в килими.

— Ти какво…, да не намекваш, че и нашите редактори сега ще се хванат да изрязват Бай Тошо? — повиши глас портиерът. — Мислиш ли, че другарят Младенов ще позволи такова нещо?

— А, не, у нас такова нещо няма да се случи… сигурен съм — отвърна с оптимизъм Иван Иванич, отдръпна се от прозорчето на портиерната и отново приглади пуловера си надолу. — На нашите хора им дай ядене, пиене и сладки приказки… кой ще ти тръгне да си губи времето с рязане и лепене на енциклопедии!

И като се позамисли, Иван Иванич наложи каскета си, извади яката на ризата извън отвора на пуловера и допълни.

— Така, както си говорим за ядене и пиене, я да взема да се отбия в някоя кръчма… то вече си е петъчно ракиено време. Май ще е най-добре да ида в Дълбок зимник, на пет минути е. Ако ме потърси някой студент, кажи му, че съм на заседание по случай събитията и че в понеделник ще съм в кабинета след единайсе. Ако пък е някой колега от факултета, прати го да ме търси в Зимника.

След тези инструкции Иван Иванич прехвърли чантата през рамо, стисна якето под мишница и весело закрачи към ресторанта.

Дълбок зимник

Въпреки ранния час, кръчмата се оказа доста пълна, но Иван Иванич съзря една свободна маса до прозореца и побърза да я заеме. Отпусна се на стола, премести пепелника настрани, поприглади с ръка многострадалната зелена покривка, усмихна се на Шаляпин, чийто портрет висеше забравен от всички на стената, и въздъхна доволно.

Всички сервитьори в Зимника познаваха Иван Иванич като неженен клиент, добър и постоянен, и не го караха да чака дълго. Тази вечер на работа беше Владка, приятна закръглена жена, която скоро застана до него и го изгледа въпросително.

— Пие ми се мерло — започна без заобикалки Иван Иванич. — Обаче ще ми предложиш ли подходяща вечеря? Такава, дето върви с мерло.

— Задаваш ми лесни въпроси, доцент Иванич — закачи го Владка. — Можем да ти приготвим пържола. Щом е за мерло, трябва да е на тиган, а не на скара. Специално за теб ще уредя с готвача да я изпържи със зехтин. Точно сега се случи да имаме и козе сирене. Добре ще пасва на мерлото, че да си замезваш, докато чакаш пържолата. Сега кажи изкарах ли изпита по обслужване на клиента?

Не след дълго пред Иван Иванич се закипри чаша с мерло, придружена от самата бутилка, както и от чинийка козе сирене. Без отлагане, Иван Иванич се зае сам да експериментира в какви пропорции мерлото и козето сирене вървят най-добре. Първо отпи голяма глътка мерло и си набоде малко парченце козе сирене; после пък отпи малка глътка мерло и си набоде по-голямо парче сирене.

Увлечен в изследванията си, доцентът не забеляза как един леко брадясал мъж влезе в ресторанта, огледа се, и като не видя свободни маси, насочи се към масата с мерлото и козето сирене.

— Нали може тука, че нема свободни маси? — рече мъжът, докато се настаняваше на свободния стол между Иван Иванич от едната страна и стола с Ивановите чанта и яке от другата.

— Ами добре си ми дошъл! — благодушно отвърна Иван Иванич. — Май не съм те виждал тук преди.

— Е па сигурно не. Асъм таксиджия и си одя дома с колата, па там си пием домашна ракия. Днеска обаче карах един американец от аерогарата до Пловдив и там цел ден. За тия хора 100 долара какво са…

Мъжът намигна съзаклятнически.

— Тъкмо минах покрай кръчмето, па си рекох дай първо да отпразнуваме оборота с водка и овчарска салата. После че отпрашим нагоре за Младост, че ме чека жената.

— Я виж ти, и аз живея в Младост! — въодушеви се Иван Иванич. — Аз съм в третата Младост, ти в коя си?

— Абе и асъм в третата Младост… в блок 316, таман до партийния клуб. Имам тристаен апартамент на третия етаж — похвали се шофьорът.

— Че ние излезнахме съседи! Аз пък съм в блок 317… оня дългия, с многото входове. Мойта гарсониера е на първия етаж в последния вход. Там до мене живее един заместник-ректор… хубав човек е… често ходи за риба с ректора — и доцентът отпи нова стопляща глътка мерло. — Аз се казвам Иван Иванов, ама хората ми казват Иванич. Бачкам като доцент в Университета.

— Аз пък се казвам Цеко Цеков, ама хората ми викат Цеков — протегна ръка през масата шофьорът. — Драго ми е.

Настъпи кратка пауза, през която Владка слагаше пред Цеков водката и овчарската салата.

— Ха, наздраве! — вдигна чашата си Цеков и отпи.

— Наздраве… Абе ти чу ли какво е станало днеска в Политбюро?

— Каквото и да е станало, че го прочета утре у весника — стегна се Цеков. — Да не се обидиш, приятел, но не ми требе да говоря на такива теми в кръчмата. Какво ме засега мен политиката. Асъм таксиджия, карам си таксито, пия си питието, и тва ми стига.

— Ама това, дето е станало днеска е много специално — не загуби дух Иван Иванич. — Уволнили са другаря Тодор Живков. Вече не е Първи. Даже и от Политбюро са го махнали. Мене ако питаш, сигурно американците са го организирали тоя преврат.

— Хич не ме интересува — заяви Цеков. — За мене и американците, и руснаците, и българите са се клиенти. Извозваме ги и не подбираме. А за Тодор Живков… не ти вервам. Сигурно се майтапиш, обаче на мен не ми аресват такива майтапи.

— Разбирам те, приятел. Някои неща са толкова невероятни, че даже и наистина да се случат, пак не са за вярване — подхвана Иван Иванич. — Я да ти разкажа една случка с мен в университета, да видим ще повярваш ли.

Колега зад вратата

Доцентът бодна бучка козе сиренце, хапна го доволно, задъвка и продължи да говори.

— Пишех статия един ден, беше спешно, че крайният срок на конференцията беше вчера, както се казва. Тая работа я вършех в кабинета, обаче тоя чукне на вратата, оня чукне, не мога да се концентрирам. Накрая взех, че се заключих отвътре. Полека-лека се унесох в писането и тъкмо тогава на вратата се почука. Аз, нали се бях заработил, бях вече забравил, че е заключено отвътре и взех че извиках: „Влез!“ Човекът отвън ме чу и натисна да отвори вратата, пък тя заключена. Ама че работа, рекох си. Станах, врътнах ключа, отворих вратата, и какво да видя?

Иван Иванич поспря, доля си мерло от бутилката и отпи.

— Отключих вратата и какво да видя?… Пред мен стои една моя дипломантка… ама зряло момиче, светло кестеняво и стройно… обаче леко смутено, нали бях заключен. Извиних й се аз и обясних, че пиша спешна и много важна научна статия, затуй значи ми се е наложило да се заключа отвътре. И тя се заизвинява, и накрая каза, че имала да ме пита нещо по дипломната работа. Статия не статия, редно беше да я поканя в кабинета… все пак дипломантка ми е. Поканих я вътре, затворих вратата след нея и седнах зад моето си бюро. На момичето пък предложих да седне отсреща, зад бюрото на доцент Денев… по това време той беше някъде навън. Седна тя, обаче се смути и нищо не казва. Попитах я аз с какво мога да й бъда полезен. Тя обясни, че за дипломната работа не била сигурна как да оцени нефтената епоха от класова гледна точка… дали положително… дали отрицателно… За това искала да ме пита. Лесна работа, казах й… нефтената епоха е започнала на Запад и това е отрицателно, но после ние сме започнали да ги догонваме и това е положително. После й намекнах деликатно, че разговорът е приключил. Вместо да си тръгне обаче, студентката продължи да си седи на стола. Седи и мълчи объркана. Зачудих се аз защо не си ходи, изправих се от стола, па й рекох да разглежда нещата диалектико-материалистически. Момичето също се изправи, но си остана зад бюрото на колегата, пак тъй смълчано и още по-разтревожено. Реших да дам ясен знак, че е време да приключваме, застанах до вратата, погледнах дипломантката и любезно й пожелах приятен ден. Тя също дойде до вратата… смутена, цялото й лице червено като мак… Стои права до мен, обаче не отваря вратата и не си тръгва. Време е да действам, рекох си и решително протегнах ръка. Значи хванах аз бравата да отворя вратата на момичето и да го изпроводя по живо по здраво… и какво мислиш, че стана? Шок! Вратата се оказа заключена. Нали съм си доцент, от разсеяност съм взел, че съм врътнал ключа отново, след като съм вкарал студентката вътре. Ситуацията ми стана ясна. Тя явно се е зачудила с каква цел значи аз съм се заключил вътре заедно с нея. Естествено, леко се е объркала поради неясните ми намерения. Започнах да се смея аз… ха-ха-ха значи, ама леко сконфузен… извиних й се, обясних й пак, че пиша спешна научна статия, че съм уморен, че по природа съм си разсеян и затова се е получило това недоразумение със заключването. Накрая й се извиних още веднъж, след което врътнах ключа, отворих широко вратата, и видях ужасен, че от другата страна стои моя колега доцент Денев… нали ти казах, че с него делим един кабинет. Студентката бързо се шмугна навън, а аз на свой ред се изчервих и започнах объркано да мотолевя на колегата как съм пишел спешна статия, как съм се заключил отвътре да не ми пречат неканени посетители, как обаче е дошла дипломантката, как от разсеяност и от умора несъзнателно съм заключил вратата отвътре заедно с момичето, и тъй нататък. А доцент Денев само се усмихва мълчаливо и лукаво докато аз си плета езика и като млъкнах, започна да ме тупа по рамото и да ми говори: „Хайде, хайде Иван Иванич, аз ги разбирам тези работи, искаш да ти повярвам, че си писал научна статия заключен с девойчето в кабинета, така ли?“

— Ама че майтап… — поотпусна се Цеков. — А ти… такова… наистина ли нищо със студентката като я заключи? — и таксиджията затърка двата си показалеца един о друг, напред назад.

Иван Иванич не отговори, защото в края на полезрението си долови Владка, която излизаше от кухнята с готовата пържола в ръка. Доцентът пъргаво поразмести виното и сиренето, отвори удобно място за пристигащата чиния, и само няколко секунди по-късно вече режеше първата хапка. Предъвка месото и му помогна с малко вино да се промие по-лесно надолу към стомаха.

— Вкусно… — заяви Иванич разсеяно. — Та за какво говорехме? А, да, за студентката. Заклевам се, нищо не е имало! Всичко си беше както ти го разказах. Обаче никой не ми вярва, ни доцент Денев, нито студентката, нито ти. И с уволнението на Тато е така — аз ти казвам истината точно, пък ти не вярваш. Майтапел съм се бил.

Блеснали, търсещи очи

— Значи наистина, а? — обнадежди се Цеков. — Нема вече Бай Тошо!

— Е па нема — потвърди Иван Иванич. — Сега засега има другаря Младенов.

— Мамка му и изедник — двусмислено изръмжа Цеков. — То като че ли никога немаше да свърши неговото… все се хвалел, дето баща му живел до 105 години, демек правете си сметка скоро нема да умра. Стисна властта како гладно куче и за 35 години не отпусна ченето. То не беше конгреси, то не беше концепции, тезиси и некои съображения, то не беше преустройства, то не беше чудо… и накрая що излезе? Едно големо лайно излезе. Разсипа държавата.

Цеков гаврътна останалата водка и стръвно набоде от овчарската салата. После се изправи припряно и се огледа с блеснали, търсещи очи.

— Ало, сервитьорката! — провикна се Цеков към Владка и опря задник на перваза на прозореца. — Другарке, молим Ви, ако обичате, я ми дай още една водка, ама бързо, че немаме търпение да празнуваме!

— За малко да събориш теменужките — обади се Иван Иванич.

— Кви теменужки? Тия ли… — рече Цеков, който чак сега забеляза саксията, опасно изместена от седалище му към ръба на прозоречния перваз. — Я да се закичим по тоя случай.

Мъжът откъсна три тъмносини теменужки от саксията. След кратка борба с яката на якето, успя да ги промуши в илика, като неволно поомачка стъблата им.

Цеков забеляза приближаващата Владка, пристъпи към нея и грабна водката в движение.

— Ха, сега да се чукнем наздраве по случай Тодор Живков.

Чашите се извисиха и произведоха жизнерадостен звън. Сътрапезниците доволни отпиха по глътка.

— Той Бай Тошо израсна по-голям от царя — върна се на темата Иван Иванич. — За 35 години си направи 30 резиденции, пък царят едно време имал всичко на всичко четири. Ти си направи сметката кой какво.

— Глей ся, абсолютно прав си — заяви Цеков. — Ние вече бехме станали като наследствена монархия, само че соц-република. Щерка си Людмила той нагласи за член на Политбюро, пък тя като истинска Червена принцеса пазарува по цял свят с държавния самолет. А за сина си Владимир, един прост безхаберник, разбута целия ЦК, че да му направи негов си отдел.

Пепелници с магарешки уши

— Все пак трябва да има ум човек, че да се задържи на власт 35 години като Бай Тошо — забеляза Иван Иванич. — Я го виж на портрета каква голяма глава има… сигурно е пълна с мозък, а не с хлебарки.

— Да му пикая на големата глава плешива — вироглаво възрази Цеков. — С тая глава Тошо ми прилича знайш на какво? На един караконджул ми прилича. Ти нали се сещаш какво е караконджул…

Цеков замези от овчарската салата и продължи да разказва.

— Един път чеках клиенти нощна смена с таксито и съм задремал… И те ти: сънувам, че Тодор Живков идва от некъде и седа на задната седалка като клиент. Потеглям аз, обаче се оказва, че то не е Тодор Живков, ами е караконджул… един такъв висок и космат с голема глава, рога, опашка, едно око и един крак. Спрех колата, насън де, на моста на Алея Яворов и почнах да бегам, а Тошо след мене… стигна ме, па ме възседна да ме язди. Аз паднах на плочките, той ме дигна над парапета да ме фърля от моста долу на алеята. Добре че се събудих овреме, целият вир-вода от пот. Оттам насетне, като чуя Тодор Живков, се си го спомням като караконджо с големи очи и дълги уши.

— Като говорим за дълги уши, та се сещам за Радой Ралин — подхвърли Иван Иванич. — Той, Радой, си обича Дълбок зимник. И сега е тук, виждаш ли го с козята брада ей-там на оная маса в ъгъла.

— А, това ли е Радой Ралин — учуди се Цеков. — Ама той нема дълги уши.

— Да бе, да, той Радой самият няма дълги уши — весело се съгласи Иван Иванич. — Обаче Радой обича да казва, че тук в Дълбок зимник даже и пепелниците имат магарешки уши, та каквото доловят, право в големия компютър на Държавна сигурност го пращат. Е затова се сетих за него, докато те слушах да разправяш как другарят Живков бил караконджул.

Неочаквано за Иван Иванич, последните му добродушно произнесени думи произведоха драматичен ефект върху Цеко Цеков. Лицето му първо порозовя като разредено мерло, после прежълтя. Очите му за миг се уголемиха като балончета от дъвка. Човекът се опита да преглътне… един път, два пъти. Облиза устни, пресъхнали отведнъж. Капчици пот бликнаха по челото му.

— Ама аз взех, че ти повервах… Ти си ме излъгал, пък аз повервах и всичко си казах! — трескаво забъбри мъжът. — Казах ти името, казах ти кво работя, дадох ти адреса, дето живея… Вече знаеш сичко за мен! Да се е…

Мъжът внезапно млъкна. Втренчи се ужасен в доцента, после скочи, блъскайки стола на пода, втурна се като подплашен заек към изхода и избяга от кръчмата. Отвън се чу форсиране на двигател. Гумите изсвириха и колата изчезна в нощта.

Иван Иванич изправи Цековия стол, седна на своя и с философски израз на лицето се зае да довърши пържолата и мерлото. Накрая си поръча и кафенце.

Нощна импресия

Час по-късно случайните минувачи можеха да видят как доцентът излиза от Дълбок зимник, притваря вратата след себе си, оглежда вечерния булевард и затананиква:

Нощта замира, пустей кръчмата…

Къде да идем, сърце, сега?

Ти нямаш близки, ни дом в тъмата,

кому ще кажеш свойта тъга…

Свирукайки си, Иван Иванич закрачи по булеварда към университета с намерение да хване градския автобус. Скоро наближи сладкарница Пролет. Доцентът се загледа в заведението и заобикалящата го нощ и в този момент изпитата бутилка мерло събуди художника в душата му.

„Тази сладкарница ми напомня кафенето на Ван Гог“ — каза си Иван Иванич, любувайки се на заведението от десетина метра. Също като на картината: дребни човешки фигурки, които пият нещо… Има и външна лампа, която осветява тротоара. Има и врата с колони, установи той.

Доцентът притвори клепки и сивкавите плочки, сякаш пепеляшки, се превърнаха в розово-лилави. Мъждивата лампа заблестя ярко като в картината, а облачното мръсновато небе стана тъмносиньо, обсипано със златисти звезди.

Иван Иванич отвори очи и доволен от импресионистичното си преживяване, продължи към спирката. Стигна навреме, колкото да се метне в потеглящия автобус преди да са се затворили вратите. Шофьорът даде пълна газ, пътниците се залюляха на завоя, а на Иван Иванич му се струваше, че всички се въртят като малките, нанизани на оси фигурки от футболна игра на маса.