Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (21)

Двадесета глава

Уъстър, 31 октомври, сряда следобед

Половинка зъбен канал

— Тук се вижда ясно, че каналът е обработен и запълнен само до средата — обясни д-р Фредерик, посочвайки окачената пред яркоосветено матово стъкло рентгенова снимка на кучешкия зъб на Иван Иванич. — Ето това бялото е обработената част на канала… не знам защо, но стига само до средата на корена. Виждате, че цялата долна половина е тъмносива. Там каналът е оставен без пълнеж. Изглежда, че надолу въобще не е лекуван. Това петно под корена на зъба пък е абсцесът.

Както сестрата Пийч^[1], така и администраторката Даяна следваха обясненията на зъболекаря с лица, които не изразяваха учудване, изненада, отегчение или каквато и да е друга емоция. Д-р Фредерик ги беше извикал специално, за да им покаже полузавършените канали на доцента.

— Погледнете и другите снимки — каза докторът на двете жени, които го слушаха внимателно с неутрално-професионален вид, и посочи към осветеното стъкло, на което се мъдреха плаки с всички зъби на доцента, разкривени на разни страни като стари ръждиви пирони. — Всички зъбни канали, а те са… един, два, три… осем… та всички канали, без изключение са направени по един и същ начин, само до половината. Това е много необичайна техника. В нашия кабинет такива канали наблюдаваме за пръв път. Затова ви извиках, за да имате представа.

Докторът освободи жените.

Сестра Пийч се завтече обратно към съседната стаичка, в която млада пациентка я чакаше търпеливо, излегната на зъболекарския стол. Там Пийч трябваше да довърши редовното шестмесечно чистене на зъбите на жената.

Администраторката Даяна пък се отправи към рецепцията, където щеше да продължи с печатането на сметки за пациентите. Слагаше ги в пликове и ги трупаше на куп за пощаджията. Той щеше да мине през кабинета в пет часа. Щеше да размени кратък приятелски поздрав с Даяна, да остави пристигащата поща, да прибере заминаващата и да изчезне забързан навън.

Цени стандартни

Иван Иванич, полулегнал на зъболекарския стол и извил глава наляво към таблото, разглеждаше снимката на болния кучешки зъб.

— Нямам представа защо долната част на канала е оставена необработена — обърна се към доцента д-р Фредерик. — Това е опасно. Там свободно се въдят бактерии. Те са причинили абсцеса. Доста голям е. Опасявам се, че трябва незабавно да започнем повторна обработка на канала. После ще инсталираме нова корона.

— Тези неща безплатни ли са? — попита доцентът.

— Моите цени са стандартни. Каналът ще струва шестстотин долара, а короната — четиристотин. Ти си застрахован с Делта и Даяна вече е говорила с тях. Те ще покрият осемстотин долара, което е доста добре. За теб остава да поемеш останалите двеста. Това ще покрие всичко — и канала, и новата корона.

Иван Иванич се отпусна на стола. Умисли се. Д-р Фредерик зачака търпеливо.

— Хайде да опитаме с антибиотик най-напред — внезапно се оживи доцентът.

— Антибиотикът не може да излекува инфекцията напълно и окончателно — отвърна д-р Фредерик. — Болката може да изчезне и отокът да спадне, но това ще е само временно. Не след дълго, абсцесът ще се върне с нова сила. Може да премине и към някой от съседните зъби.

Постер с озъбено чене

Доцентът отново се умисли. Спомни си как беше развил болезнен абсцес само три дни преди да полети от България за Америка. Инфекцията беше на резеца, точно до кучешкия зъб, който пък му създаваше мъчнотии сега.

Тогава отиде в спешния кабинет в центъра на София. Дежурният зъболекар, снажен мъж с черна къдрава коса и набола брада извади скалпела, резна венеца отвътре, почисти гнойта, предписа му антибиотик и с лека завист му пожела лек път до страната на свободата.

— Не може ли просто да резнеш венеца със скалпела отвътре — пак се оживи доцентът. — Да го цепнеш, да почистиш гнойта и да ми предпишеш антибиотик?

— Това е невъзможно — отвърна учтиво д-р Фредерик. — Тук такива процедури не се прилагат. Зъболекар, който направи такова нещо, може да си загуби лиценза.

Иван Иванич се умисли за трети път. Д-р Фредерик пък се приближи към постер, на който беше изрисувано озъбено чене. Един зъб липсваше в средата на долната челюст. Съседните зъби се бяха накривили към дупката. Зъбите отгоре също бяха разкривени. Венците бяха оголени. Тук-там по зъбите се виждаха петна. Д-р Фредерик погледна постера, погледна Иван Иванич и заговори.

— Не е разумно да държиш инфекция там, където си държиш и мозъка. Необходима е незабавна обработка на канала. Инфекцията няма да се оправи с чакане. В най-добрия случай, и това наистина е най-добрият случай, изчакването ще повреди зъба. Тогава ще трябва да го извадим. А когато един зъб бъде изваден, ето какво става със съседните зъби — и докторът обясни с подробности какво би могло да се случи със зъбите на доцента, като сочеше тук и там по постера.

— Интересно — обърна се Иван Иванич с невинно-доверчиво изражение към зъболекаря, — ако всички тези неща биха станали в най-добрия случай, какво ли би станало в най-лошия?

— Може да получиш оток, който да стане толкова голям, че да затвори дихателните ти пътища и да умреш от задушаване — с готовност заобяснява д-р Фредерик, без да сваля любезната усмивка от лицето си. — Такива усложнения обаче са по-вероятни при инфекции на долната челюст, а твоят абсцес е горе.

— Разбирам — прекъсна доктора Иван Иванич, подобно на нетърпелив отличник, който пръв от целия клас се е сетил за отговора на мъчен въпрос. — В моя случай инфекцията може да стигне нагоре до мозъка и точно това ще е причина за смъртта ми. Следователно няма да умра от задушаване, което е добре… А бе я по-добре да направим канала.

С дъх на мента

— Чудесно — каза д-р Фредерик. — Сега ще ти сложа упойката.

— Карай без упойка — отвърна Иван Иванич. — Аз така съм свикнал. Ние, българите, сме научени да издържаме на болка.

— Тук обикновено използваме местна упойка — усмихна се вежливо д-р Фредерик. — Включена е в цената. Предлагаме и пълна упойка, но срещу допълнително заплащане.

— Хм… Добре де, щом е така, сложи местна упойка.

— Какъв аромат предпочиташ? — попита д-р Фредерик. — Ягода, мента, или череша?

— Какво? — учуди се Иван Иванич.

— Питам те за аромата на разтвора, с който ще намажа венеца преди да забия спринцовката. Той хем дезинфекцира, хем упоява кожата, така че бодването на иглата почти не се усеща. Това е нещо като местна упойка за слагането на местната упойка.

— А, такава ли била работата? Упойка за упойката? В такъв случай бутни една мента — ухили се Иван Иванич и широко разтвори уста.

Д-р Фредерик намаза венеца с мента, изчака няколко секунди, бучна с иглата на три места, след което свали облегалката на стола и остави доцента, поизлегнат, да изчака действието на упойката. След няколко секунди гласът на доктора се чу през отворената врата. Разговаряше с пациентката от съседната стаичка. На Иван Иванич се стори, че дочува потракване на инструменти и жужене на бормашина.

Иван Иванич погледна нагоре. Точно над него, в средата на окачения таван беше монтирано голямо светлинно пано. На паното се виждаше синьо небе с две безгрижни облачета. Цъфнал черешов клон се прокрадваше от дясната страна на стъкленото небе, заемайки една четвърт от паното. Около белите цветове летяха две оранжеви пеперуди с черни кантове по крилете.

Легнал съм на зелената трева и се наслаждавам на пролетното небе — помисли си Иван Иванич. Облиза остатъците от мента по венеца и небцето си. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Отпусна се и се унесе.

Сън ли си или те има

Не беше изминал и половин час откак Иван Иванич, старателно следвайки написаните от Мариса на лист хартия указания, беше открил едноетажната сграда, в която самостоятелно се ширеше зъболечебницата на д-р Фредерик. Доцентът прекоси паркинга на сградата и влезе в неголямата чакалня. Администраторката се изправи иззад триметровия прозорец на рецепцията и го поздрави. Доцентът приближи и втренчи поглед в лицето й.

От левия ъгъл на устните на жената започваше прясна рана с едри шевове. Стигаше до средата на бузата й. Изглеждаше така, като че ли някой се беше опитвал да разпори с нож лицето й от устата до ухото, но беше спрял на средата, беше размислил и в крайна сметка беше зашил раната с голяма крива игла за чували и груб канап. Ръждиви петна се виждаха покрай големите дупки на шевовете.

— С какво мога да ти бъда полезна? — попита администраторката.

Иван Иванич не отговори. Смутено отмести поглед от лицето на жената. Вгледа се в огромния бял кътник, щампован на плътната й черна блуза. Пак вдигна поглед към раната и шева.

— Костюмирала съм се за Хелоуин — обясни жената. — Надявам се да не съм те шокирала. Казвам се Даяна.

Иван Иванич се представи набързо и обясни, че от два-три дни има болка в основата на кучешкия зъб. Днес болката станала непоносима. Все пак изтърпял до късния следобед, но като разбрал, че няма накъде, попитал секретарката на департамента Мариса какво да прави. Мариса го посъветвала да се обади по телефона на нейния д-р Фредерик и да си поиска час, обаче Иван Иванич решил да дойде направо. Харесвало му да ходи пеша.

— На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата, вместо да си губи времето по телефона — изтърси ни в клин, ни в ръкав доцентът, след което притисна с пръсти лицето между носа и горната устна, така че да покаже колко силно го боли.

Даяна отиде да се посъветва с доктора. След малко се върна и обяви, че д-р Фредерик днес ще приеме Иван Иванич, независимо че няма час.

Доцентът седна в чакалнята да попълва формулярите за нови пациенти. След десет минути свърши с тестето листа и се заоглежда. Пред него на ниска дълга маса бяха подредени купчинки цветни списания. Грабна напосока шарено списание и го разлисти.

Вратата откъм вътрешността на зъболечебницата се открехна. В рамката се показа стройна руса жена с дънки и черна блуза с голяма бродирана праскова. Вляво над прасковата имаше табелка с надпис Пийч. Жената покани Иван Иванич. Доцентът се изправи и приближи към нея.

— Ти си се костюмирала като праскова за Хелоуин, нали? — и посочи към табелката.

— А, не, това си ми е името — усмихна му се Пийч.

Сестра Пийч го поведе по дълъг коридор и го настани в една от стаичките за пациенти. Направи рентгенови снимки на всичките му зъби, съобщи му, че д-р Фредерик ще дойде след малко и изчезна.

— Добър ден, Айвън — каза докторът, влизайки енергично в стаичката.

Иван Иванич извърна глава надясно. Д-р Фредерик му се усмихваше любезно, изправен до зъболекарския стол.

Докторът беше възнисък, понаедрял, с начупена кестенява коса и приятен здрав цвят на лицето. Носеше лъскави кафяви обувки, сив панталон без ръб и кафява трикотажна фанела, на която пишеше с жълто: „Щастлив съм да работя за Макдоналдс_._“ Изпод горната му устна се подаваха два криви вампирски зъба. По брадичката, точно под зъбите, бяха изрисувани струйки съсирена кръв.

— Иван, не Айвън — обади се Иван Иванич.

— Евън — поправи се докторът.

— Не е Евън. Иван е.

Д-р Фредерик свали вампирските зъби и ги прибра в кутийка, която грижливо спусна в джоба си.

— Добър ден, Иван. Аз съм д-р Фредерик. Приятно ми е да те видя тук.

— А бе на мен не ми е особено приятно, ама няма как. Трябваше да дойда. Ужасно ме боли.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна д-р Фредерик и се загледа в рентгеновите снимки, смълчан за минута, после продължи. — Тук се вижда ясно, че каналът е обработен и запълнен само до средата. Ще трябва да извадим зъба, но се налага да използвам конските клещи.

Докторът измъкна отнякъде ръждясали разкривени клещи, ама точно като тези, които Иван Иванич беше видял някога като първокласник на екскурзия в етнографския музей, спусна облегалката на стола, стъпи с десния си крак върху гърдите на безпомощно легналия Иван Иванич, хвана го за носа, така че да не може да диша и щом доцентът си отвори устата, за да не се задуши, докторът пъргаво посегна с клещите към кучешкия зъб. „Мамооо… мамооо“ — застена доцентът.

Отвори-затвори

— Хвана ли упойката? — дочу Иван Иванич бодър глас отдясно, стресна се, отвори очи и видя усмихнатият д-р Фредерик, готов да заработи.

Отнякъде се появи Пийч и заслага найлонови калъфчета на ръкохватките на лампата и бормашината. Докторът нахлузи тънки латексови ръкавици.

— How do you say „open“ in Bulgarian?^[2] — поинтересува се д-р Фредерик. — And how do you say „close“?^[3]

— Отвори, затвори — обясни доцентът.

— Отвори — нареди докторът на български.

Доцентът послушно разтвори челюсти до край. Пийч пъхна пластмасова тръба в устата му и включи засмукващото устройство. Докторът заработи. Иван Иванич учуден констатира, че не чувства болка. За пръв път му правеха канал с упойка. Унесен в мисли, неусетно попритвори уста.

— Затвори, затвори! — извиси глас д-р Фредерик, без да изважда бормашината от устата на доцента.

Иван Иванич измуча продължително.

— I meant to say „open“, sorry^[4] — благоразумно премина на английски докторът.

Бормашината бръмчеше, тръбата смучеше. Д-р Фредерик работеше и говореше.

— Ти си първият ми пациент от Източна Европа — каза докторът. — Не е ли страхотно, че хората иззад Желязната завеса вече могат да пътуват?

Иван Иванич измуча в знак на съгласие. Пийч си гледаше работата и си мълчеше.

— Колко хубаво е, че Берлинската стена падна. Само година оттогава и светът като че ли стана друг, по-добър. Миналият месец, Буш и Горбачов разговаряха в Хелзинки за Кувейт и за Саддам. Приказваха си като добри приятели, а не като врагове. Този месец пък, Източна и Западна Германия се обединиха окончателно и по закон. Хората от Източна Европа вече могат да въздъхнат свободно… след толкова мрачни години на страдания. Аз знам какво е било. Братовчед ми Пърси беше студент в Европа. Той ми е разказвал. Смелчага, успял е да посети Източен Берлин. Там се е запознал с хора, които тайно притежавали копия на Фермата на животните и 1984, макар да са знаели, че ще ги разстрелят на място, ако ги заловят с книгите на Оруел. Рискували са живота си заради книги.

Иван Иванич повдигна вежди и завъртя очи. Искаше му се да възрази, че самият той е притежавал официално българско издание на 1984, което държал на видно място на бюрото в кабинета, при това без никакъв риск за живота. Не можеше, понеже бормашината бучеше, затъкната в устата му.

— Пърси ми е разказвал за източногерманските коли — продължаваше да пили д-р Фредерик. — Били много по-малки и по-бавни от западно-германските… заедно с дима от ауспуха обаче ставали много по-дълги. А вие в България какви коли имате?

Д-р Фредерик извади бормашината от устата на Иван Иванич. Пийч измъкна помпата. Попи устните му с марля. Подаде му малка пластмасова чашка. Доцентът си изплакна устата и плю.

— Колите ни са обикновени — рече. — Имат врати, колелета и кормила. Хората ходят с тях на море и на вилата.

— Отвори! — нареди д-р Фредерик, след което започна да бърка с някакви остри инструменти в устата на доцента.

Безплатен съвет

— Имаш ли деца? — запита енергично докторът.

— Мммм… мммм… мммм — отвърна Иван Иванич.

— Разбирам, нямаш деца. Но един ден сигурно ще имаш. Те ще ти родят внуци.

Иван Иванич изблещи очи. Д-р Фредерик спря да работи. Изправи се, с лъскав каналоразширител в ръка, втренчи поглед в Иван Иванич и заговори приповдигнато.

— Ще ти дам един съвет. Купи си диктофон. На диктофона записвай спомените си… как си живял при комунизма, каква е била диктатурата, полицията, репресиите и така нататък. Разказвай за всичките ужасии, без да спестяваш каквото и да е. Това няма да те затрудни. Достатъчно е да отделяш за него всеки ден само по няколко минути. Няма да съжаляваш. Един ден ще го дадеш на внуците си и те ще научат за комунизма. Иначе няма как да знаят. А пък без да знаят, няма да ценят свободата си.

След половин час, докторът приключи. Разбраха се да продължат следващата сряда.

Мълчаливата Пийч връчи на Иван Иванич найлоново пликче, покрито с реклами на Колгейт. Той погледна вътре. Видя нова четка, паста, конец и вода за зъби.

Сестрата съпроводи доцента до чакалнята. От прозореца на рецепцията Даяна му подаде картонче с деня и часа на следващата визита.

— На обратната страна съм написала домашния телефон на д-р Фредерик — обясни му Даяна. — Непременно му се обади, ако те заболи в извънработно време.

Сбогуваха се и Иван Иванич излезе.