Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (10)

Девета глава

София, 19 януари, петък привечер

Изпитен стол

Около вратата на аудиторията се бяха скупчили чакащите студенти. Някои четяха, други си говореха. Като видяха Иван Иванич, всички се умълчаха. Едно момче си играеше с кубче на Рубик. Иван Иванич му се усмихна.

— Помага срещу стрес — рече момчето и демонстративно вдигна дясната си ръка, показвайки кубчето на всички.

Иван Иванич кимна, влезе в аудиторията и огледа насядалите, отдавна готови за изпитване студенти. Иззад последната банка, Вяра Пелтекова го удостои с обичайната си неуверена усмивка. Иван Иванич окачи якето си на дългата стенна закачалка и то покорно увисна редом с якетата на студентите. Качи се на подиума и се настани зад средната маса, с лице към студентите. Осем сериозни млади лица се втренчиха мълчаливо в доцента.

Изпитът продължи по традиционния начин — пред очите на всички в аудиторията. Всеки студент, веднъж приключил с конспектирането на изтегления въпрос изчакваше реда си, за да седне на изпитния стол, непосредствено до самия доцент. Студентът разказваше каквото знае по въпроса, поглеждайки при необходимост в записките си, а доцентът слушаше и задаваше допълнителни въпроси когато и за каквото му е угодно.

Накрая доцентът определяше крайната оценка по свое усмотрение, вписваше я в студентската книжка, връщаше книжката на студента и го отпращаше по живо, по здраво. Без забавяне, някой от чакащите отвън студенти влизаше в аудиторията, предаваше своята студентска книжка на доцента, теглеше въпрос и сядаше на свой ред да го конспектира. В този момент друг студент, вече готов да говори, се настаняваше на изпитния стол. Така цикълът се повтаряше.

След един час Иван Иванич вече беше изпитал петима студенти. С това темпо ще приключа до девет часа, протегна се доволен доцентът, после излезе да се поразходи до края на коридора и да пийне вода.

Разходка из Сицилия

След пет минути се върна и завари на изпитния стол очакващата го Рада, готова да говори.

— Падна ми се въпроса за Италия през Втората световна война — започна Рада. — Аз обичам да говоря за Италия… нали знаете, баща ми беше дипломат там, а пък аз карах гимназия в дипломатическото училище в Рим. С тате и мама обикаляхме историческите места. Специално ме водеха, когато учехме нов материал по история. Защото едно е човек да чете голи факти от учебника, съвсем друго е като мен да посети лично и да види, нали така… Били сме и по местата, където съюзниците са направили големия десант в Сицилия. Там разбрахме, че британците настъпили нагоре по брега, през Катания чак до Месина, с цел завземане на пристанища и летища. Американците пък се задоволили да защитават фланговете и задните части на настъпващите британци под предлог, че самите те били неопитни. Така американците изиграли главно спомагателна роля, все едно, че са дошли само за разходка из красивата Сицилия. По този повод баща ми обичаше да казва, че Бог е създал войната, че да могат американците да понаучат география.

Рада продължи да говори все в този дух, а Иван Иванич я слушаше с половин ухо. В един момент студентката се позамисли и доцентът използва случая да смени темата.

Опитен кадър

— Достатъчно по въпроса за Италия, сега нека обсъдим нашата родна действителност — рече Иван Иванич. — Каква е твоята оценка за перестройката и за политическите промени в нашата страна през последните месеци?

— Според баща ми перестройката е положително явление… той е опитен кадър и ги разбира тези неща. Старото ръководство на Партията наистина е допуснало слабости, допуснало е грешки. Вече е време да се включат нови хора, които да поемат щафетата… свежи кадри, които да изградят Партия с нов облик, с нови черти, Партия съвременна, демократична и народна, чието управление ще се базира на принципите на плурализма, демокрацията и гласността. Новото време изисква участието на всички обществени сили, както традиционните, така и нововъзникналите.

Рада спря, замисли се, после започна нервно да премята химикалката между пръстите си.

— Преди няколко дни имаше голям митинг на демократичните сили под благородния девиз за национално помирение, даже и по телевизията го показаха — заговори пак Рада. — Хубава идея бе този митинг, обаче там някои антиобществени елементи са се възползвали от преходната ситуация и взели, че прекалили с анти-комунистическите лозунги. След тези събития целокупната българска общественост е основателно загрижена…

В този момент Иван Иванич също си предаде загрижен вид и в добавка укоризнено разклати глава.

— Добре е все пак, че лидерите на Демократичните сили са се разграничили от анти-комунистическите лозунги — продължи Рада, при което лицето й се поразведри и тя остави химикалката на масата.

— Аз другаря Желев го харесвам — продължи тя. — Той си е дисидент, естествено, но все пак марксист и партиец, макар и изключен. Писал си философските трудове човекът, минал малко границите, взели, че го наказали, ама какво да се прави, действал е преди да му е дошло времето. Сега обаче действа правилно, стреми се към толерантност, цивилизованост, умереност и консенсус. Такъв политик има шанс да стигне далече.

Иван Иванич кимна и си погледна часовника.

— Достатъчно — рече доцентът, вписа оценката в студентската книжка и я подаде на Рада, след което се обърна към аудиторията. — Кой е следващият? Камене, заповядай.

Рада погледна оценката в книжката си и се упъти към закачалката. Размина се с високият русоляв Камен, отговаряйки с кисела усмивка на въпросителния му поглед, свали зимното си палто Версаче от закачалката и напусна аудиторията. Отвън я посрещна Манекена. Целуна я, прегърна я през рамо и двамата се отдалечиха по тъмния коридор.

Жълт питон

— Падна ми се да говоря за Ваймарската република — поде Камен още преди да седне. — С това име е известна германската държава през периода след Първата световна война до идването на Хитлер на власт. През този период Германия се ръководи от нова конституция, която е била официално приета в град Ваймар през 1919 година, оттам и името Ваймарска република. Конституцията въвежда строго пропорционалната избирателна система и дава изключително големи правомощия на президента. Това са слабости, които фактически подпомагат идването на нацистите на власт и довеждат до ликвидирането на механизмите на самата конституция, заедно с Ваймарската република през 1933 година. Хитлер става канцлер и повежда немския народ към кървава катастрофа.

Иван Иванич знаеше, че Камен е отличник и винаги се явява подготвен на изпит, затова го остави да говори каквото намери за добре, като в същото време се отдаде на собствените си мисли.

Къде ли да вечерям днес? — разсъждаваше доцентът.

Може да отскоча до Дълбок зимник, ама дали си струва? Вечеря в Зимника ще отнеме бая време и изпитът може да откара до полунощ… освен това, напоследък храната по ресторантите никаква я няма, само боб, наденица, омлет и зелева салата, да му се отще на човек… абе какво става в тая страна, то и по магазините вече ни месо, ни сирене се намира… Най-добре е да сляза до кафенето долу и набързо да излапам един сандвич с кашкавал… Интересно Камен докъде ли стигна?

— Така Франц Бекенбауер става най-известният и почитан канцлер на Германия — тъкмо казваше студентът, който вече беше забелязал, че доцентът не го слуша, поради което шеговито беше започнал да заменя в разказа си историческите личности с известни футболисти.

— Бекенбауер не е от времето на Ваймарската република, той е много по-млад — вдигна глава Иван Иванич и сънливо погледна Камен, който пък спря да говори и погледна доцента с невинни сини очи. — Достатъчно по тази тема, сега говори за перестройката в Съветския съюз и у нас.

Камен отново заговори, а доцентът се намести на стола, поприведе се и подпря лактите си на масата, като в същото време обхвана брада и бузи с длани и отпусна глава. Беше уморен. Между дланите и кожата на лицето му се появи приятна топлина, която запълзя нагоре към очите и челото. Миглите му започнаха да се попритварят морно. Гласът на Камен достигаше до него приглушен, като дискретното шумолене на гальовни вълни на тих пясъчен плаж.

Главата на доцента започна да се полюлява съвсем лекичко, почти незабележимо, като че ли в резонанс със закачливи случайни тласъци на топлата вода… люш-люш-люш… Михаил Горбачов отговарял за селското стопанство… за икономическото планиране… люш-люш-люш… най-млад член на Политбюро… люш-люш-люш… генерален секретар през 1985 година… люш-люш-люш… изтегляне от Афганистан… разведряване… Петър Младенов миналия ноември… люш-люш-люш… демонстрации… искания за демокрация… даже и децата разбират… люш-люш-люш…

В този момент Иван Иванич засънува. В съня му десетина деца, момчета и момичета, облечени с червени пуловери, черни панталони и черни обувки, стояха изправени срещу изпитната маса на доцента и го гледаха. Всяко дете държеше с две ръце пред гърдите си голяма синя буква.

Буквите, прочетени отляво надясно, образуваха гигантската дума демокрация. Вляво от децата стоеше Желю Желев със син пуловер, стари дънки и черни гумени цървули на бос крак. Отдясно пък се беше изправил Петър Младенов, и той със син пуловер, но с черен панталон с ръб и лъскави черни обувки. Двамата мъже се усмихваха приятелски.

Неочаквано, буквите започнаха да избеляват и пожълтяват, да се удебеляват и да се удължават наляво и надясно, една към друга, докато се свързаха в едно обло тяло, един гигантски жълт питон, под който децата послушно и без страх подложиха ръце, че да не падне на земята. Петър Младенов се пресегна и подкрепи с длани питонската глава, която се беше протегнала към него.

Желю Желев пък стоеше отляво, недалеч от питонската опашка и гледаше напред със скръстени ръце. За няколко секунди, никой не помръдваше, после питонът надигна глава от ръцете на Младенов и впери студен поглед в Иван Иванич. Ще народя малки питончета, изсъска змията. Доцентът се стресна и отвори очи.

— Западните страни с висок жизнен стандарт се характеризират с плурализъм и с демократично политическо устройство, всички до една — разсъждаваше в този момент Камен. — Точно по тази логика, ако в България, с помощта на перестройката се въведе една плуралистична демокрация, тогава и самата България ще се превърне в страна с висок жизнен стандарт, с други думи една богата страна. Аз лично вярвам, че ако сега успеем да изградим плуралистична демокрация, само след пет години ще заживеем в благополучие и дори луксозно, не по-зле от немците и другите западняци.

— Какви ти пет години! — възрази Иван Иванич, още неразсънен. — Дай ни на нас само две-три години демокрация и животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден, както отдавна е забелязал поетът. Хайде да не са две години, но три със сигурност ще са достатъчни да ги настигнем ние американците, че и да ги задминем, щото нашата демокрация ще е по-нова и по-демократична от тяхната.

Иван Иванич привърши с Камен и продължи да изпитва други без прекъсване още три часа, докато накрая усети едновременно и глад, и болки от заседяването. Тогава се разходи до кафенето, излапа два сандвича, изпи едно кафе и се върна. Навън беше мъгливо и тъмно и лампите в аудиторията светеха.

Опашките на котките

Към осем и половина вечерта в залата останаха само двама души за изпитване, млада жена и възпълен младеж с няколкодневна брада. Имам да изпитвам само Клементина и Харалампи — помисли си доволен доцентът и се зачуди кой от двамата ще се реши пръв, после си рече: А на бас по на един лев, че ще е Клементина.

Девойката погледна към младежа, но като видя, че той си стои на мястото без да я забелязва, стана и колебливо се отправи към масата за изпит. Печеля един лев, усмихна се Иван Иванич на себе си.

Клементина се приближи към масата, тихо седна до Иван Иванич и остави купчина ситно изписани листа пред себе си. Настана тишина.

— Клементина от Габрово… значи баща счетоводител в текстилния комбинат, майка библиотекарка… хм… Слушам, значи — наруши мълчанието доцентът, но понеже девойката остана безмълвна, посегна и взе купчината изписани листа, погледна заглавието на темата и възкликна бодро. — Я виж ти, колко интересно, пак ти се е паднал Сталин!

Клементина отправи невиждащ поглед към доцента. Платинената й коса бешебухнала, също като опашката на уплашена котка. Устните й бяха уголемени и изпръхнали, а деликатното й лице беше мъртвешки бледо. Очите й бяха широко отворени, а ирисите и зениците им бяха толкова свити, че отдалече изглеждаха почти липсващи, или поне така се струваше на седящата на последната банка Вяра Пелтекова.

Клементина седеше до Иван Иванич неподвижна, като изваяна от гипс, само ръцете й трепереха. Душата на девойката пищеше пронизително в мълчалив, тих шок. Ей-сега ще се счупи — помисли си асистентката.

Тогава Иван Иванич неочаквано се обади.

— Вие в Габрово сте престанали да режете опашките на котките… забравили сте значи хубавата традиция!

Клементина трепна от изненада, после едва чуто промълви.

— Още ги режем.

— Ами, режете друг път — повиши глас доцентът. — Сигурен съм, че в твоя род няма нито една котка с отрязана опашка!

— Не е вярно… И двете ми лели си имат домашни котета, и двете са с рязани опашки — леко раздразнено отговори Клементина. — Баба ми също имаше котка с рязана опашка, само че умря преди десетина години.

— Кой умря, котката или бабата? — поинтересува се Иван Иванич.

— И двете — поясни девойката. — Първо баба, а скоро след това и котката… казваше се Палачинка и беше много привързана. Като почина баба, котето ходи цяла седмица из апартамента да я търси, омяука всичко, после отиде на балкона, падна от него и се уби. Нашият апартамент е само на третия етаж, за едно коте такова падане е нормално като лека разходка, просто разперва опашката и лапите и се приземява плавно като парашутист. Палачинка обаче скочила с главата надолу и се пребила. Изглеждало нарочно… поне така разправяха съседките, дето по цял ден висяха на приказка на пейката пред блока. Самоубила се е, понеже толкова е обичала баба, че не искала да живее без нея.

Смърт на малки глътки

— Понякога животът е наказание, а смъртта избавление — забеляза Иван Иванич. — Аз обичам да мисля за това… Представям си примерно, че съсичам с брадва някоя жена, за да й ограбя бижутата, накълцвам я на парчета, слагам я в един куфар и го оставям в гардероба на гарата, но от разсеяност написвам на разписката за багажа истинското си име и адрес, така че когато куфарът се размирисва, идват вкъщи и ме арестуват по пижама. И ето ме, стоя аз изправен в съда, с разрошена буйна коса и вече не по пижама, а със снежно бяла риза… стоя гордо изправен и гледам над главите на хората в далечината, докато съдията започне да чете присъдата. „Осъден си на смърт!“ — тържествено ще заяви той. Пък аз ще отговоря: „Много важно, хич не ме е грижа.“

Иван Иванич впери изпитателен поглед в очите на Клементина и девойката неспокойно се раздвижи.

— Всеки човек е осъден на смърт още със самото зачеване — промълви тя. — Човек е осъден от собствените си родители в момента на зачеването и после цял живот чака смъртта… часовникът започва да тиктака още преди да се е родил… тиктака, докато той чака присъдата му да бъде изпълнена от собственото му тяло… тяло, което уж поддържа живота му, но в крайна сметка ще заболее някъде, ще се скапе и ще го убие.

— Именно! Именно!… Затова аз в съда само ще се усмихна и ще кажа: „Другарю съдия, благодаря, значи, за смъртната присъда, голям късмет извадих с Вас… много сте любезен, защото знам, че като ме умъртвяват, палачите ще се стараят да не ме боли и всичко да се свърши бързо и без да пищя… а това за мен ще е доста по-добре, отколкото да умирам бавно в леглото примерно от рак, както стана с чичо ми, добър и невинен човек, който прекара последните месеци на живота си в ужасни мъки.“

Иван Иванич спря да дърдори, сбърчи чело и изпадна в размисъл. В това време Клементина го наблюдаваше с интерес.

— Ако пък съдията се окаже някой злобен гадняр, като нищо ще вземе да ме осъди на доживотен затвор, и то без право на помилване… Това би било доста неприятно. Ще ме затворят във влажна каменна килия, без прозорец, с въшлясало легло. Денем, тъмничарят ще е единственият ми партньор за интелектуални разговори, и то само когато ми носи затворническата супа с мухлясал хляб, която ще си изяждам сам-самичък, без компания. Вечер ще си лягам сам, през нощта ще сънувам сам и ще ставам сам, добре поне, че тоалетната ще ми е под носа. На другия ден всичко ще се повтаря от начало, и така без край.

Иван Иванич отново спря, после сви листата с развития от Клементина въпрос на тясно стегнато руло и започна да почуква нервно с него по масата. Клементина наблюдаваше как плодът на многочасовите й усилия се деформира и леко се разкъсва откъм удряния край.

— В никой случай не трябва да се съгласявам на доживотен затвор — тръсна глава Иван Иванич. „Другарю съдия, ще река, не ме осъждайте да умирам малко по малко всеки ден. Доживотният затвор, другарю съдия, е рожба на жестокостта, творение на сатанинско въображение… това е смърт, която се пие на малки глътки. Моля Ви да смените доживотната присъда със смъртна, осъдете ме да умра отведнъж и завинаги и колкото може по-безболезнено.“ Ще коленича, значи, пред съдията и ще го ударя на молби още докато съм в съда, ще действам на място и направо, вместо да си губя времето по затворите и да се занимавам с някакви си там обжалвания.

— Това е моят конспектиран въпрос за Сталин — плахо рече Клементина, като погледна към оръфания свитък в ръцете на Иван Иванич.

— А, да — сепна се доцентът, разви хартиеното руло и започна да брои листата. — Я да видя колко си изписала… един, два, три… десет листа общо, при това ситно изписани и от двете страни. Интересно какво толкова си намерила да пишеш за Сталин… че това тук са цели двайсет хубавичко запълнени страници.

— Не са двайсет, само деветнайсет са — възрази Клементина. — Най-последната страница остана празна… запълних я с рисунки, докато чаках да ми дойде ред да говоря.

Сезоните на живота

Иван Иванич обърна пачката с листа и погледна последната страница. Там Клементина беше изрисувала собствената си глава… по-точно четири глави, разположени в квадрат. Лицата на всички глави бяха съвсем еднакви: издължени мигли, полуотворени като за целувка устни, деликатен нос. Косите на всички обаче бяха различни.

На горната глава вляво косата беше изрисувана като ефирна мрежа от снежни кристали, преплетени с ледени ивици, като тези, които се появяват по стъклата в студени зимни дни.

На следващата глава косата беше оформена от цъфнали люлякови клончета.

На долния ред, косата на едната глава беше изрисувана като килим от летни цветя, а на другата — като шапка от зелени лозови листа, покрити с кехлибарени гроздове.

— Животът на човек се състои от различни сезони — обясни Клементина. — Само че човешките сезони не зависят от възрастта, нито се редуват както в природата. На един човек повечето дни може да са пролетни и летни, а есенните и зимните да се случват само от дъжд на вятър. При друг човек може да е точно обратното… години наред всички дни може да са зимни…

— Добре е известно, че последните 45 години в България са били пролет — премигна Иван Иванич. — Но с перестройката нещата се изменят, сега сигурно ще влезем в лятото и ще стане още по-хубаво.

— Сезонът зависи от човека, а не от времето — усмихна се Клементина. — За някои миналото може да е било пролет, а за други в същото време сигурно е било есен. Така ще е и с утрешния ден, за едни ще е лято, а за други — зима.

След пет минути изпитът на Клементина приключи. Девойката се отправи към закачалката и Иван Иванич я проследи с очи, докато тя откачи палтото си и го заоблича. Доцентът погледна закачалката и си каза: „Я виж ти, якето на Харалампи е също като моето, син електрик… сигурно и той си го е купил от ЦУМ, там ги бяха пуснали през октомври… моето обаче си го познавам по петънцето от черен шоколад върху левия джоб.“

Клементина стигна до вратата, обърна се към Иван Иванич, леко наклони глава, като кокиче под пролетно слънчице, усмихна се, каза „довиждане и приятна вечер“ и си отиде. В този момент Иван Иванич усети силна миризма на чесън. На стола до него тъкмо беше седнал брадясалият здравеняк Харалампи.

Чуждата бира

— Откъде си намерил такава хубава чорба? — заинтересува се доцентът. — Да не е от шкембеджийницата на Графа, тая, дето е между Славейков и градинката на Свети Седмочисленици? Там обичат да слагат повечко чесън в оцета.

— Оттам е — съгласи се Харалампи. — Нали чета за изпит и денем, и нощем, пък библиотеките студени, взех, че се простудих, едва дишам. Хазяйката ме чула, че кашлям, идва сутринта в стаята, аз още съм в леглото, и ми носи каничка с горещо вино… смляла вътре и черен пипер, помагало при простуда. Ама как да дойда на изпит пиян, не върви… реших да му ударя една гореща шкембе-чорба с повече чесън и лют пипер. Сгрява също като виното, ама човек си остава трезвен.

— Хайде сега, говори по въпроса — подкани го Иван Иванич. — Какво ти се падна?

— Ами… Интернационала… — замънка Харалампи. — Интернационалът е основан през…

— Въпрос за Интернационала в конспекта няма, има въпрос за интербелума, ето виж си листа, съвсем ясно го е записала другарката Пелтекова, ин-тер-бе-лум, а ти си взел, че си конспектирал нещо съвсем друго. За интербелума изнесох цяла лекция, така че разказвай, каквото си спомняш.

Харалампи замълча. Измина цяла минута, без никой от двамата да пророни дума. Откъм улицата долетя писклив кучешки лай.

— Би трябвало да те скъсам незабавно, щом не знаеш нищо по въпроса — намести роговите очила Иван Иванич и строго сви устни. — Обаче за да спазя протокола, ще ти задам и въпрос за свободна дискусия… задавах такива на всички изпитани преди теб. Така-а-а… я ми разкажи за политико-историческите причини, довели до падането на Берлинската стена.

— Ще разкажа как е паднала стената, що да не разкажа — изрепчи се Харалампи, решил, че вече няма какво да губи. — Хората от Източен Берлин чули да се говори, че в Западен Берлин бирата била по-хубава, ама не можели да минат през стената и да проверят сами. Чакали, чакали да ги пуснат, и докато чакали, все повече ожаднявали. Накрая търпението им се свършило, прескочили през стената и от двете страни пата-кюта, взели че я бутнали. Паднала стената, хората се юрнали към бирариите и — наистина! — западната бира излязла по-хубава от източната. При това им я наливали без пари, обаче това било само в началото, после всеки трябвало да си плаща.

— Хората са слаби и неразумни — обясни Иван Иванич. — Чуждата бира все им се вижда по-хубава. Твоето обяснение за стената не е безинтересно, но забележи, че ние тук учим история, а не психология на бираджиите. Не си подготвен, съжалявам.

Незаслужена тройка

Иван Иванич започна да прелиства студентската книжка на Харалампи.

Ще му пиша двойка — мислеше си доцентът, докато търсеше страницата за януарската сесия. — Тогава обаче може да се оплаче, че съм го скъсал заради чесъна. Да не говорим, че пак ще трябва да го изпитвам наесен.

Доцентът застина с химикалка в ръка. Най-добре да му пиша три минус още сега. Тройката не може да се поправи, това е един доживотен позор, без право на обжалване, така да се каже. Като научи, че има три минус по най-нова история, гаджето ще му извика: Как не те е срам! — ще му зашлеви един шамар и ще си отиде завинаги. Родителите му пък ще се откажат от него с официална обява във вестника.

Доцентът се усмихна на себе си.

Всичките му приятели ще го отбягват. Като тръгне по тротоара към шкембеджийницата, хората ще си шушукат: Абе този там не е ли загубенякът, дето получил три минус по най-нова история? — и после бързо ще минават на другия тротоар. А в шкембеджийницата, там никога вече няма да му сервират шкембе-чорба… от този ден ще яде само безсолна спаначена супа. Да, три минус! — и Иван Иванич завъртя един подпис под оценката, затвори книжката и я подаде на студента.

Колега, грешка!

Съкрушен, Харалампи се отправи към закачалката. Мислеше, че е скъсан. Като стигна, отвори книжката, видя тройката, подскочи от радост, грабна якето и забърза към вратата.

— Колега, грешка! — извика след него Иван Иванич.

Харалампи обаче не спря. Затръшна вратата след себе си и се затича по коридора към главния вход. Иван Иванич хукна с все сили след него. Задъха се. „Колега, грешка!“ опита се пак да извика доцентът, но от гърлото му излезе само някакво неясно мучене. Харалампи вече подминаваше ректорския кабинет. Оставаше му да завие към кафенето, портиерната, изхода и хей, здравей, свобода!

Обаче не би, на ъгъла младежът се сблъска с доцент Красьо Чулков, който го сграбчи с две ръце и бързо извърна глава настрани, но все пак успя да го задържи за три-четири секунди, време, което се оказа достатъчно за спринтиращия Иван Иванич да довтаса. Чулков усети, че съпротивата на студента намалява и разтвори прегръдката си.

— Колега, грешка… — изхриптя Иван Иванич и си пое дъх. — Взехте моето яке. Вашето остана на закачалката в аудиторията. Идете да си го приберете. В оценката грешка няма, не сте скъсан, честито.

— Цяла вечер те търся да си взема акумулатора — рече Чулков. — Тъкмо питах бай Георги портиера виждал ли те е да излизаш. Добре, че това момче побягна, че да те доведе като ловно куче право при мен.

Две госпожици

Беше късно. Иван Иванич нямаше повече работа в университета. Сложи си якето, преметна чантата през рамо, излезе навън и закрачи към спирката. По тъмните фасади на сградите се открояваха единствено жълтеникавите правоъгълници на прозорците. Уличните лампи хвърляха мъждива светлина на тротоара. В пукнатините на счупените плочки се бяха приютили фасове.

Иван Иванич усети как лепкава мъгла се промъква под пешовете на якето нагоре през ръкавите, промъква се и през яката, обгръщайки лека-полека тялото му. Спомни си нещо, поусмихна се и зарецитира Христо Смирненски.

Студено, дявол да го вземе, тоз студ те реже като с ножици.

Човек, за да се посъвземе, му трябват барем две госпожици.

Щеше да е хубаво, ако някой беше направил стихчетата на песен — помисли си доцентът, после засвирука и ускори крачка.