Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (28)

Двадесет и седма глава

Уъстър, 21 декември, петък по обед

Купища подаръци

Приключила с работата, Мариса погледна ръчния си часовник и вдигна тъжните си сиви очи към доцента.

— С Мона Олсън от библиотеката ще отскочим до бистрото Лу-Рок, да хапнем нещо набързо. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ще дойда — прие Иван Иванич. — Отдавна не съм хапвал нещо набързо в компанията на фини дами.

Доцентът се отби в кабинета си, грабна чантата, преметна я през рамо, нахлупи омачканата филцова шапка и се върна при Мариса. Тантурестата Мона вече беше там.

С колата на Мариса стигнаха до бистрото за петнайсетина минути. Едноетажната сграда беше като остров в средата на обширен паркинг. Влязоха и заеха сепаре срещу бара. Иван Иванич се разположи сам, а Мона и Мариса се настаниха една до друга срещу него. Още седнали-неседнали, и сервитьорката кацна до тях.

— Харесва ми шапката ти — усмихна се мило жената на Иван Иванич, като му подаваше менюто.

Доцентът вече беше свикнал. Свали шапката си и я остави на изкуствената тапицерия до себе си, а до нея положи чантата си.

Тримата заразглеждаха менюто, всеки своето. В това време тъмнокос младеж им донесе чаши с ледена вода. След пет минути сервитьорката се появи отново и взе поръчката.

Иван Иванич се огледа. Заведението беше пълно с работници и служители, излезли в обедна почивка. Тези, които бяха сами, се хранеха на бара. Потракване на прибори и приглушени разговори се долавяха от съседните сепарета. Носеше се миризма на гранясало пържено масло.

— Готова ли си за Коледа? — обърна се Мариса към Мона.

— Не още… не съвсем! — оживи се Мона. — Трябва да купя още това-онова. Аз най обичам, когато на Коледа се отварят много подаръци. Няма да съм щастлива, ако разопаковането свърши само за половин час.

Превтасалото лице на жената се освежи от доволна усмивка. Заговори енергично, като обръщаше глава ту към Мариса, ту към Иван Иванич. Гласът й се вдигаше нагоре, докато стане писклив, после се спускаше ниско и плътно, само за да се извиси отново секунди по-късно.

— Знам, знам… моето пазаруване може да изглежда прекомерно… Просто това е начинът, по който се наслаждавам на Коледа! Коледа е време за даване, нали така! Затова купувам много подаръци. Но не е нужно да изхарчиш много пари, не е нужно. Можеш да си пестелив и пак да натрупаш голям куп под елхата. Ето например, аз взимам билети от лотарията, само по долар единия. Всеки билет го слагам в отделна кутия. Кутията пък увивам в коледна хартия и я връзвам с розова панделка. Всички тези кутии правят купчината с подаръци да изглежда по-голяма.

Мона отпи вода, кихна, избърса устни със салфетка и побърза да продължи.

— За кутиите разбира се не плащам. От доставките в библиотеката остават много празни кутии от всякакъв вид. Цяла година подбирам най-хубавите и като дойде Коледа, имам толкова много, че даже ми остават. Гланцовата хартията и панделките пък купувам след всяка Коледа, щото тогава ги разпродават на половин цена. Пазя ги една година и ги използвам на следващата Коледа.

Мона втренчи очи в Иван Иванич.

— Ама ти да не си помислиш, че подарявам само лотарийни билети в големи празни кутии! Купувам и чорапи, и шампоани, и сапуни, и ароматни свещи, а пък на котето взимам специални котешки коледни подаръци. Прекарвам повечко време в магазин Семеен долар и намирам какви ли не съкровища, почти без пари… играчки, инструменти за дома, парфюми. Оня ден например купих два намалени вакуума за отпушване на тоалетни. Хората остават доволни от подаръка, какъвто и да е, стига кутията да е голяма, а опаковката — лъскава.

— Предполагам, че имаш голямо семейство — подметна Иван Иванич.

— А, не, живея сама с котето — отвърна Мона и млъкна за момент. — Окей, с Питър сме сгодени от двайсет години, но той си живее отделно. Всеки петък обаче идва вкъщи при мен. Носи си прането. Перем и вечеряме заедно. А на Коледа той идва дори и да не е петък, при това без пране. Двамата отваряме нашия куп подаръци… бавно-бавно, един по един… а в това време котето се върти около нас, маха с опашка и души. Като приключим, натоварваме друг куп подаръци в джипа на Питър и обикаляме всички роднини, и неговите, и моите. Много е хубаво, отнема цял ден. Преди Коледа пък раздавам подаръци на колегите в библиотеката.

Мона млъкна. Настъпи пауза. Мариса приглади с ръка пепелявите си коси. Иван Иванич я погледна очаквателно.

— Тримата влъхви са дали на Исус тамян, злато и миро — промълви Мариса. — И моите подаръци са такива, традиционни… позлатени кутийки с тамян, кутийки с миро… а също и постери с влъхвите и новородения Исус. Както е казано в Библията, Бог обикна света толкова много, че му даде Своя Единороден Син и всякой, който вярва в Него, не може да се загуби, а ще има вечен живот. В крайна сметка, Исус е най-големият ни коледен подарък, нали така?

— Така, така — съгласи се доцентът.

— Как празнувате Коледа в България? — полюбопитства Мариса.

— Ние не празнуваме Коледа — невъзмутимо отговори Иван Иванич и, забелязал учудването на жените, побърза да поясни. — Официалната вяра не го позволява. За властта Коледа е ден като всички други. Ако се падне в делник, ходим на работа. Ако е уикенд, спим.

— Ама как така? — извиси жален глас Мона. — И подаръци ли няма?

— А, подаръци има. Носи ни ги Дядо Мраз на Нова година.

Мона и Мариса загубиха дар слово. Лицата им помръкнаха.

— Не се тревожете, моля — успокои жените Иван Иванич. — Откак падна Берлинската стена, политиката започна да се променя. Полека-лека се демократизираме. Скоро ще празнуваме Коледа точно като вас. Разбира се, ще се веселим и на Нова година, както преди. Ще пазаруваме подаръци на два пъти и ще гуляем на два пъти. Така ще осигурим приемственост между новото и старото.

Десерт Дядо Коледа

В този момент сервитьорката пристигна с голяма табла в ръце и я подпря на масата.

— Блюдо Шанз-Елизе за джентълмена с хубавата шапка — каза жената, оставяйки голяма чиния с две наденици, бъркани яйца и камара пържени картофени кубчета пред доцента. — А ето и стекове по селски с бъркани яйца и пържени картофени кубчета, по един за всяка дама. Имате ли нужда от още нещо?

Нямаха нужда от нищо. Започнаха да се хранят. За две-три секунди Мона натъпка устата си с храна и задъвка усилено, издула бузи като морско свинче. Внезапно спря да дъвче, бръкна в уста с десния си показалец, достигна кътниците и зачопли раздразнено.

Извади показалеца от уста, вдигна го пред очите си, огледа го внимателно, облиза го, сдъвка облизаното, остана доволна и вече успокоена, продължи да яде. До нея Мариса се хранеше мълчаливо, бавно и предпазливо, почти плахо, като че ли се страхуваше да не съгреши.

— Кога заминаваш за България? — попита Мона.

Доцентът тъкмо беше приключил с първата си наденица и забучваше вилица във втората. Отряза си парченце и го поднесе към устата си.

— Утре потеглям с влак за Бостън — отвърна Иван Иванич, налапа с доволен вид месцето, задъвка търпеливо и преглътна. — Ще прекарам Коледа с Мерилин и родителите й. После отлитам за София, да не изпусна новогодишните партита.

— Довечера се очаква леден дъжд — предупреди го Мона. — Може да те принуди да отложиш заминаването за Бостън с ден-два.

— Няма страшно, имам топли дрехи и голям чадър — безгрижно отвърна доцентът.

Жените се спогледаха.

— Приключихте ли с храната, или още работите по въпроса? — пак се появи тъмнокосият младеж.

Бяха приключили и младежът отнесе залоените чинии. На негово място се появи сервитьорката и ги попита искат ли коледен десерт. Жените искаха. Мона си поръча десерт Дядо Коледа. Мариса предложи на Иван Иванич да си разделят един коледен елен и той се съгласи.

Чиниите с десертите долетяха след три минути.

Пред Мона кацна лицето на Дядо Коледа. Оказа се палачинка, върху която майсторът-сладкар беше нагласил очи от бананови резенчета, зеници от черни боровинки, коса, брада и мустаци от бяла сметана и червена шапка от нарязани ягоди.

Едрата глава на коледния елен запълваше чинията пред Мариса. Представляваше палачинка с очи от бананови резенчета и зеници от черни боровинки, устни от бяла сметана и нос от едра ягода. Еленът имаше и рога от две ивици препържен бекон, които стърчаха извън чинията.

Чистата чиния пред Иван Иванич беше празна.

Мариса разряза наполовина главата на своя Коледен елен, като започна отгоре, между рогата от бекон, продължи между очите от банани, прекара ножа през ягодата-нос и довърши разрязването надолу през муцуната. Прехвърли половин еленова глава в чинията на доцента, заедно с един разпилян рог от бекон и плахо му се усмихна. И той й се усмихна плахо в отговор. Започнаха да ядат безмълвно, само дето Мона въздишаше, ахкаше и пъшкаше доволно.

Едва приключили с десерта, и вездесъщата сервитьорка се появи пак. Попита ги доволни ли са, благодари им усмихната и остави сметката на масата точно пред Иван Иванич. Доцентът я пое без да се замисли. Тримата станаха, упътиха се към изхода и спряха пред касата. Иван Иванич се нареди пръв, със сметката в ръка, а двете жени застанаха зад него.

Доцентът плати.

— Следващия път трябва да платим ние — промълви Мариса.

— Да, да, следващия път ще му скрием портфейла, така че и да иска, да не може да плаща — жизнерадостно се съгласи Мона. — Тогава непременно ще платим ние.

Качиха се в колата и се върнаха в университета. На паркинга, Иван Иванич предаде служебния ключ на Мариса, сбогува се с жените и закрачи към квартирата си.