Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (6)

Пета глава

София, 17 ноември, петък привечер

Изпитият чадър

Четвъртокурсничката Рада беше отишла в деканата с намерението да се оплаче от състуденти, а оттам я бяха препратили при Иван Иванич, новия заместник-декан. Понеже задрямалият Иван Иванич не реагираше на Радините почуквания, тя се върна обратно в деканата. Секретарката Валя решително набра доцента и дрънченето на служебния телефон го стресна и разбуди успешно.

Още с влизането при Иван Иванич, Рада заяви, че идва да представи оплакване от някои четвъртокурсници.

— Оплакване? — разтри очи доцентът. — Давай, от вчера никой не се е оплаквал, та вече се чудех какво ли става с хората. Аз обичам оплакванията, за мен те са като хляб насъщен, пък съм и длъжен да разглеждам жалби всякакви, нали сега съм в ръководството, та съчетавам работата с удоволствието. Писмено или устно?

— Устно — отговори Рада, малко сконфузена отначало, но с повечко кураж след секунда-две. — Днес от 11 имахме два свободни часа при доцент Чулков и комсомолският актив на курса решихме да отидем до Дълбок зимник… хем да хапнем нещо, хем да обсъдим някои организационни въпроси. Като стигнахме в Зимника, оказа се, че никой няма достатъчно пари, само жълти стотинки. Тогава Камен предложи да сме изпиели членския внос и всички освен мен гласуваха „за“ — а аз, загубената, взех, че им дадох парите. Постоях с тях малко на масата и после се върнах в университета за вашата лекция, доцент Иванов. Другите си останаха в заведението. Затова ги нямаше в час. На лекцията вие тъкмо започнахте да говорите за италианските заведения в Америка и аз осъзнах, че съм си забравила чадъра в Дълбок зимник, затова след като ни пуснахте от часа, веднага се върнах да го потърся. Цялата групичка си беше още там, и знаете ли какво направили? Членският внос не им стигнал да си платят поръчката, та убедили Владка, сервитьорката, да вземе моя забравен чадър за уравняване на сметката, пък тя от немай-къде се съгласила. С чужд чадър помен правят, както би казал народът. А аз вече нямам чадър, дано да не вали днеска. Е затова съм дошла да се оплача. Това е пълна липса на съзнание… никакъв морал, никакво чувство за отговорност.

— Не е хубава тая работа — съгласи се Иван Иванич. — То човек като се пристрасти към някой порок, няма спиране. Сега иди пак в Дълбок зимник и им кажи на колегите, че ги викам. Искам ги до един тук в кабинета и внимавай някой да не се укрие. Разчитам на теб, така да знаеш.

Рада се отправи към Дълбок зимник за трети път този ден, а Иван Иванич се разшета пъргаво. Отново извади съдържанието на кошницата върху бюрото, което преди това предвидливо постла с вестници. От библиотечния шкаф измъкна салфетки, чинии, ножове и вилици, стъклени чаши и даже една неголяма и леко поочукана алуминиева тавичка.

Доволен огледа бюрото си, сложи си роговите очила и зачака.

На парти с доцента

— Водя само пет души, другите имали много за учене и си отидоха. На Камен баба му пък била болна, той щял да дойде тук по-късно — избърбори Рада, като въведе колегите си при Иванич, след което впери поглед в храната и напитките по бюрото и млъкна умислено. Другите се спогледаха безмълвни.

— Аз виждам шест човека — възрази строго Иван Иванич. — При това единият от тях ми е непознат!

— Това е Манекена — почтително обясни Рада. — Оказа се, че се включил в групата преди час. Сега поиска и той да дойде, за да поеме своята част от отговорността.

— Я виж ти! — възкликна Иван Иванич, свали роговите очила, прибра ги в джоба и се усмихна. — За пръв път виждам жив манекен!

Доцентът пристъпи към стройния мъж в маркови дънки, огледа го отзад и отпред, след което раздруса енергично ръката му.

— На сметка ли е да си манекен?

— Не е зле — самоуверено отвърна мъжът. — За десет дни на Пловдивския панаир изкарвам хонорари колкото едногодишна заплата.

— А трудно ли е?

— Фасулска работа.

— Добре, значи не си преуморен и ще можеш да накъсаш кокошката в ей-тази тавичка.

Манекена застина колебливо за миг-два, след което послушно пристъпи към бюрото с храните.

— Имам задачи и за вас — обърна се Иван Иванич към останалите и занарежда. — Личо и Стефчо да отидат за столове от някъде. Бинчо и Тина да нарежат от филето и луканката в една от по-големите чинии. Веси и Рада да начупят питката и да отворят буркана с туршията. Аз пък ще сляза до кафенето да купя разредител за алкохола, да не вземат да затворят, че нали е петък.

Скоро хората си сложиха в чинии и си наляха в чаши, компанията насяда около бюрото, Иван Иванич вдигна наздравица и всички отпиха.

— По какъв случай е това парти? — попита Стефчо.

Иван Иванич се замисли.

— А! — възкликна внезапно доцентът и вдигна пръст. — Сетих се! Днес имам рожден ден.

Всички се засмяха.

— Някой иска ли цигара? — попита Манекена и размаха пакет Пал Мал.

Всички запалиха. Смукнаха доволно и пуснаха кълбета дим, а Манекена даже пусна три пръстенчета.

Пийваха, хапваха и си говореха.

Две хубави очи

— Ние, манекените, сме привилегировани — сподели Манекена с Веси. — Чувстваме се избрани. Нашият живот е много хубав.

Веси не реагира.

— Шепа хора сме, да сме най-много трийсет в цялата страна и се учим един от друг — продължи настойчиво мъжът. — Много трудно е да се пробие в кръга ни, освен ако те предложи някой от нас.

Беше се лепнал за момичето, докато Иван Иванич говореше с другите.

— Келнери от цяла България се събрали в Дълбок зимник през 1907 — рече гръмогласно доцентът, хапна парче баклава и започне да го дъвче, докато останалите от компанията го гледаха с очакване. — Мммм… келнерите… точно в Дълбок зимник взели, че основали Българския келнерски съюз, значи говорим за официален учредителен конгрес. Имали си и официален вестник, казвал се Келнерски глас.

Останал настрани, насаме с Веси, Манекена се приведе към нея и тихичко зарецитира с пиянски глас.

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; — музика — лъчи.

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

— Официалният келнерски празник пък бил на 24 май — изгръмоля отново гласът на Иван Иванич. — Съвсем уместен избор, разбира се, защото българските кръчми открай време са си били средища на духовността.

Манекена приближи красивото си лице към лицето на Веси, като че ли да я целуне, и промълви:

Две хубави очи. Душата на дете.

Не искат и не обещават те…

Докога, дете?

Веси се изправи и замахна с все сила. Изкънтя шамар. Манекена също се изправи и по розовата му буза се изтърколи сълза.

В стаята настъпи мълчание, което не се знае докога щеше да продължи, ако в този момент не се беше появил Камен, който още с влизането започна да се оправдава и да обяснява как всички отишли в Дълбок зимник да хапнат нещо малко и евтино („препечени филийки със сирене и само малко Радомирски пелин“), как залисани в разговор пропуснали лекцията на доцент Иванов, как Камен не се явил в кабинета при повикването от Рада, защото дядо му бил болен, и какво ли още не, та се наложи сам Иван Иванич да го спре, да го покани да седне, да му сложи в чиния от рибената пастърма, луканката и филето, да го попита с пелин ли ще продължи или иска да опита домашната сливова, и в крайна сметка да му налее и от двете, но в различни чаши.

— Тук не може да се диша, димът с нож да го режеш! — заяви Веси и пристъпи енергично към прозореца. Отвори широко и двете крила, върна се, пренесе стола си до Камен и се сви до него.

Кратко колебание — и Манекена, все още с розовееща буза, се примъкна към Рада.

— Ние, манекените, сме привилегировани — чу се гласът му. — Животът ни е много хубав. Трудно се пробива при нас… обаче е възможно, ако човек има добри връзки. Баща ми работи във външно-търговската банка…

Рада слушаше внимателно и от време на време кимаше с разбиране.

— За Шаляпин може вече да сте се досетили, че е бил клиент на Дълбок зимник, защото сигурно сте виждали портрета му в заведението — разказваше Иван Иванич. — Фьодор Иванович наистина често се отбивал там, когато идвал в България да пее. Всъщност след представленията забивал направо в Зимника и прекарвал нощите там в ядене и пиене. Бил известен на келнерите с това, че много пуши, та често трябвало да му чистят пепелника.

Доцентът се прозя.

— Един път някой не се сдържал и го попитал, така и така, пиячката и тютюнът не пречат ли на пеенето, а Шаляпин в отговор духнал бавно всичкия дим в лицето на човека и му рекъл: „Нищо не пречи, когато имаш глас.“

Така в хубави разговори часовете преминаваха неусетно. Всички разказваха дълго и се изказваха още по-дълго. Накрая храната беше изядена, напитките изпити, а от усилните дискусии очите започнаха да се замъгляват и главите да понатежават. Най-важното, стана наистина късно и скоро щяха да минат последните за нощта трамваи, автобуси и тролеи.

— Стана време да си ходим — рече Иван Иванич, после се умисли за миг. — Аз всъщност ще остана да спя ей тук в кабинета, на канапенцето. Утре и без друго е събота, така че никому няма да преча. А вие момчета се погрижете колежките да не се прибират сами толкова късно по нощите.

Весели души

Студентите излязоха през задния вход, минаха през безистена и се спряха за малко на улицата, само колкото ентусиазираният Камен да успее да довърши вица за Ленин и Сталин, дето беше го започнал още горе в кабинета. После Бинчо, Личо, Стефчо и Тина тръгнаха към спирката за Студентския град. Рада каза че е на сто метра, прихвана залитащия Манекен зад кръста и го поведе пеша, докато той ломотеше нещо за две хубави очи и питаше докога. Веси пък се отправи към тролея в компанията на Камен.

— Човек няма защо да си дава парите, че да се вози вътре в тролея — обясни Камен на Веси. — Тъй и тъй сме заедно, ще те науча как се пътува гратис. Като дойде тролеят, ще минем отзад и ще стъпим на бронята. Хвани се здраво за макарите и всичко ще е наред. Щом стигнем до твоята пряка, всеки ще дръпне въжето и тролеят ще спре. Докато се разбере какво е станало, ние ще сме изчезнали в тъмното.

Веси понечи да възрази, но видя как тролеят вече се задава от завоя. Внезапно от главите на токопроводите изскочиха снопове искри, прътите се откачиха от мрежата и пружините ги изхвърлиха силно нагоре. Единият прът се удари в напречна жица и я скъса. Мрежата увисна надолу, но не стигна платното.

Мръсно жълтият тролей спря, вратите се отвориха, хората заслизаха и тръгнаха да си ходят пеша. Знаеха, че поправката ще отнеме часове и до сутринта друг тролей няма да мине.

Камен весело пое по тротоара, той обичаше да се разхожда нощем. Музата му крачеше до него, той я хвана под ръка и запя:

Ние двама не спим, ние двама вървим,

а градът е голям и безлюден и ням.

Наш е целия град, наш е целия свят,

наша е и нощта, наша е любовта.

Веселина, Веселина, моя весела душа.

Полунощ отдавна мина,

да си ходиме пеша.

Насреща се зададе възрастен мъж с козя брада. Изпод артистичното му кепе се вееха буйни бели коси. Мъжът се размина с двойката, обърна се, позагледа ги завистливо, оправи си шалчето, после продължи напред, като си затананика съвсем тихичко:

Веселина, Веселина, моя весела душа.

полунощ отдавна мина,

да се любиме пеша.