Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (27)

Двадесет и шеста глава

Уъстър, 21 декември, петък предобед

Недовършена кръстословица

Иван Иванич седна на мекия стол с висока облегалка, изпружи крака на бюрото, отпусна ръце на подлакътниците и се загледа през остъклената стена към моравата. Спомни си как преди четири месеца, току-що пристигнал на временна работа в Уъстърския университет, беше седнал за пръв път в ергономичния стол и как, вперил взор навън, беше видял две студентки, руса и кестенява, да се наслаждават на слънцето, излегнати по бански върху сочната трева.

Сега тревата беше увехнала. Листата на кленовете отдавна бяха опадали, бяха събрани от чистачите порториканци и бяха изнесени в чували. На могилата зад оголелите кленове се виждаше университетската коледна елха, насочила връх към оловносивото декемврийско небе.

Само преди три седмици президентът Рик Марино запали елхата под залпове от фойерверки, докато в същото време изкуствен сняг посипваше възторжените студенти, събрани около дървото. Днес до елхата беше единствено пумата Жаклин, ново мраморно въплъщение на университетския талисман, което Рик, точно преди да запали елхата, беше кръстил на жената на шефа на университетския борд.

Изпитната сесия беше приключила и повечето студенти си бяха заминали за празниците. Доцентът беше дошъл за последния си работен ден. Щеше да прибере едно-друго от кабинета си, да предаде служебния ключ на Мариса и да се върне привечер в квартирата да готви. Беше поканил колегите на вечеря по български, за сбогом.

Иван Иванич стана, протегна се с изпружени назад и сгънати в лактите ръце, с длани свити в юмруци, прозя се и се захвана да разчиства разхвърляните по бюрото бумаги. Вдигаше ги една по една, поглеждаше ги с любопитство, след което внимателно ги пускаше в коша за вторични суровини.

Попадна на забравен вестник и заразглежда недовършената кръстословица. Разстла вестника на бюрото, взе химикалка, приведе се и попълни Перек на вертикално 26. Доволен, гризна задния край на химикалката, после написа Швейк на хоризонтално 10.

Министър без портфейл

В този момент усети, че някой го гледа мълчаливо.

— Имаш поща — каза Мариса.

Изправена в рамката на отворената врата, секретарката държеше два плика в ръка.

Доцентът смачка вестника на топка и го изхвърли в коша. Пристъпи към Мариса и пое пликовете. Жената си тръгна, а той се настани на стола и завъртя писмата в ръце.

Едното, в тежък плик от плътна хартия с цвят на телешки дроб, идваше от Мерилин и Елиза.

Другото, в лек белезникав плик като от цигарена хартия, с кант от сини лентички и надпис par avion, беше от Миланка, студентката му от Кюстендил. Спомни си кошницата и дамаджанката, които му беше донесъл нейния баща и неочаквано усети лека топлина да се разлива от стомаха към гърдите.

От тъмночервения плик доцентът измъкна шарена коледна картичка и я разтвори. Вътре със закръгления почерк на Мерилин беше изваяно „Спасибо большое!“ Отдолу следваше възторжено „С Рождеством и с Новым годом!“ — подредено с едри букви от ръката на Елиза. Момичетата го бяха разпитвали как се пишат тези неща предишната седмица, в края на прощалния им урок по руски.

В белезникавия плик Иван Иванич намери малък лист от тетрадка, изписан ситно с червен химикал.

„Уважаеми доцент Иванов“ — пишеше Миланка. „Имам една страхотна новина! Не издържах конкурса за асистентка! Това не ме обезкуражи! Веднага се явих на конкурс за аспирантура! Приеха ме! Факултетният съвет ми назначи научен ръководител, и това сте вие! Толкова съм щастлива, надявам се и вие да сте доволен! Очаквам с нетърпение да се върнете във факултета и да ми определите тема за дисертация!!!“

Иван Иванич прокара длан по челото си и продължи да чете.

„Из факултета има и други новини. Доцент Арсо Бояджиев направи голям скок и от партиен секретар стана направо член на Висшия съвет на социалистическата партия. Това беше една приятна изненада. Освен това се говори, че доцент Красьо Чулков ще става министър без портфейл в коалиционното правителство. Тате казва, че както са тръгнали нещата, скоро всички ще сме без портфейли, щото нямало да има какво да държим в тях.“

Иван Иванич засвирука лекичко, обърна листа и погледна края на Миланкиното писмото.

„Как сте в Америка? Ние тука сме добре, ама ще се оправим, както казва тате.“

„С уважение, ваша Миланка.“

„П.П. Това писмо го пиша на лист, откъснат от същата тетрадка, на която си водих записки на вашите лекции!“

„П.П.П. Тате Ви праща много поздрави!“

Иван Иванич зарея поглед навън през остъклената стена. Коледната елха продължаваше да стърчи безучастно в студа. Три големи гарвана направиха кръг високо над дървото и отлетяха.

Обърна се към бюрото, събра писмата и пликовете на тесте и грижливо ги напъха в коша за вторични суровини, до вестника с кръстословицата. Свирукайки си, продължи да разчиства и след четвърт час кошът беше препълнен, а бюрото горе-долу разтребено.

Отново кандидат

Привърши с бумагите и реши да прочисти и електронната поща. Отвори кутията и намери мейл от Лорън.

„Драги Иванич“ — пишеше Лорън. „Вероятно знаеш, че в департамента по история е обявен конкурс за постоянен асистент. Не съм сигурен, че постоянно място в университет като нашия би те заинтересувало, но бих искал да знаеш, че всички ние — Криста, Диего, Ларс, Елиза и другите много ще се радваме, ако кандидатстваш и останеш за постоянно при нас. Решихме, че е добре да ти го кажем.

Твой приятел, Лорън.“

Иван Иванич знаеше за конкурса. Беше чул новината още на първото събрание на департамента по история в началото на септември. Тогава безгрижно я пусна покрай ушите си. Сега погледна още веднъж към екрана и се заклатушка към кабинета на Мик Сарджънт.

— Чудя се дали да подам документи в конкурса за асистент — заяви Иван Иванич.

— Ами подай… — отвърна Мик Сарджънт, вгледа се в добродушните очи на Иван Иванич, понечи да добави нещо, отказа се, направи пауза, размисли и в крайна сметка продължи да говори.

— Ние вече сме разгледали доста кандидати и даже сме поканили трима за интервюта в началото на януари. Деканката доктор Снайдър смята, че и тримата са много силни. Конкурсът обаче е формално отворен за нови кандидати, чак докато позицията бъде запълнена.

— Имам ли шансове да спечеля? — попита доцентът.

— Всеки кандидат има шансове — отвърна му шефът. — Зависи обаче дали комисията ще хареса научната ти продукция.

— Ама нали ти си шеф на комисията? — полюбопитства Иван Иванич.

— Да, аз съм — съгласи се Мик Сарджънт.

Иван Иванич се замисли за миг-два, след което изтърси:

— Аз по-добре да се откажа, защото май нямам готово си-ви.

— Ако наистина решиш, би могъл да участваш със старото, което имаме от предишното ти кандидатстване — подхвърли Мик Сарджънт. — Мариса ще направи копие.

Иван Иванич кимна, върна се в кабинета си и отвори мейла.

„Лорън, привет“ — зачука по клавишите доцентът. „Всъщност, постоянно място тук не би било зле… даже вече говорих с Мик Сарджънт по въпроса. Той обаче не е сигурен, че комисията ще хареса научната ми продукция. Май не си струва да си губя времето с кандидатстване, при положение, че нямам реални шансове. Все пак благодаря ти от сърце — на теб, на Криста, Диего, Ларс, Елиза и всички други.

Твой приятел, Иван Иванич.“

Умислен, доцентът изтри мейла на Лорън, а след него и всички други писма. Тъкмо да загаси терминала и на екрана цъфна нов мейл.

„Драги Иванич“ — пишеше Лорън. „Ако ти кандидатстваш, ние всички ще те препоръчаме пред комисията и те би трябвало да чуят нашия глас.

Твой приятел, Лорън.“

„P.S. В противен случай ще им се наложи да проумеят, че не могат да ни игнорират.“

Иван Иванич вдигна рамене и се отправи към стаята с общия Макинтош. Съчини заявление, отпечата го на лазерния принтер, завъртя му един подпис и го отнесе на Мариса, която го прибра в кантонерката, в чекмедже с надпис „Конкурс 1990-1991“.