Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (12)

Единадесета глава

София, 4 април, сряда следобед

Кафеджийка в банка

Без да бърза, Иван Иванич излезе на улицата пред терминала, поспря и спокойно загледа след неколцината пътници, които с чанти в ръце се затичаха към спрелия на петдесетина метра градски автобус, като прескачаха неумело локвичките по разбития тротоар. Шофьорът на автобуса също изгледа пътниците и невъзмутимо затвори вратите преди да са стигнали, после потегли. Само след половин час пристигнаха два автобуса наведнъж и Иван Иванич успя да се качи на първия.

Двайсетина минути по-късно доцентът вече крачеше през безистена на университета към двора, с намерение да проникне в академията откъм задния вход. Подслонени до входа, студент и студентка играеха шах, приклекнали на сухата мозайка. Иван Иванич спря и загледа играта. След минута продължи през двора, шмугна се покрай портиерната, и кривна за кафе.

— Я, къде е Мариела, да не се е разболяла? — попита той непознатата жена с широк таз, която го посрещна в барчето с неочаквано строго „Добър ден!“

— Не познавам никаква Мариела, нито ми е дотрябвало — сопна се жената. — От вчера аз съм завеждащ обекта тук… Впрочем, един клиент ме информира, че въпросната Мариела напуснала внезапно, понеже неочаквано се уредила на хубава работа в някаква банка.

— Кафеджийка в банка? — вежливо се поинтересува Иван Иванич.

— Не, банкерка в банка — с назидателен глас отвърна жената, после се стегна и добави. — Не искам повече да обсъждам този въпрос обаче.

— В такъв случай може ли да поръчам две хубави и силни кафета наведнъж? — заумилква се като коте Иван Иванич. Като не получи отрицателен отговор, той се изправи до кафе-машината и зачака.

Движение на зигзаг

Понесъл готовите кафета в празна кутия от локум с дясната ръка и помъкнал тежката си пътна чанта с лявата, Иван Иванич успя да стигне до деканата, без да разлее нито капка от скъпоценната течност. Спря пред вратата и внимателно почука долу с крак.

След миг Валя му отвори и с разбираща усмивка пое кафетата. Иван Иванич седна на канапето за гости зад малката стъклена масичка, а Валя се разположи зад бюрото си — пред всеки от двамата по чашка еспресо. Отпивайки с наслада, те се унесоха в бавен и спокоен разговор.

— Какво ново има из Шумен, Иване? — присви приятелски очи Валя. — Нали знаеш, че аз по рождение съм шуменка?

— Новото е, че вече има цъфнали овошки — рече доцентът. — Две праскови и две череши. А, за малко да забравя, има и един цъфнал бадем. Иначе всичко друго си е по старому. Шуменското пиво и кайсиевата ракия още са си най-хубавите на Балканския полуостров… както и шуменките, разбира се. Ами тук из факултето какво ново?

— И тук има цъфтеж — напевният глас на Валя прозвуча с чистота, плътност и солидност на опитно мецосопрано. — Доцент Красьо Чулков вчера цъфнал в изборната листа на Демократичните сили като кандидат за народен представител от Партията на зелените демократи. По тоя случай събрал приятели на почерпка в кабинета.

Валя спря за миг, огледа се, усмивката й се скри и жената продължи да говори с тих и спокоен глас.

— Настанили се в кабинета на Красьо и започнали да пият от четири следобед, та откарали до четири тази сутрин. Призори другите се разотишли, а наш Красьо полегнал на канапето, че да си почине преди сутрешната си лекция, която в никой случай не искал да пропусне. Милка чистачката неволно го събудила, докато събирала празните бутилки в две чувалчета. Той не само, че не й се скарал, ами даже й благодарил. Казал й, че щял да става държавен човек и значи като такъв го чакали нови големи отговорности, за които той още сега трябвало да докаже, че е на нужното ниво. Обяснил каквото обяснил, изправил се, пооправил си дрехите и потеглил към аудиторията, залитайки, но без да пада, защото умело се опирал с ръка на стените, докато ходел из коридора.

— С коя ли ръка се е подпирал, дали с лявата или с дясната? — полюбопитства Иван Иванич. — По ръката ще можем да познаем каква политика ще прокарва Красьо като влезе в кулоарите на властта, така да се каже. Ако се е подпирал по стените на коридора с лявата ръка, значи ще е либерал, а ако се е подпирал с дясната, ще е консерватор. Хубаво, че не е ходел по средата, така вече знаем, че няма да е центрист.

— Ха-ха-ха… Милчето ми каза, че човекът се движел на зиг-заг, ту подпрян на лявата стена, ту на дясната, затова тя много се притеснила да не падне. Щом залитнел по-силно, загубвал контакт с близката стена и се люшвал към отсрещната. Все пак всеки път успявал да се добере благополучно до стената като по чудо, без да се срути. Милка го проследила чак до аудиторията, за всеки случай, да му помогне ако се наложи. Не се наложило обаче.

Секретарката вдигна чашката с кафе, погледна в нея, леко я разлюля в кръг, пак се втренчи към дъното и накрая внимателно отпи.

— Красьо стигнал за лекцията само с десет минути закъснение. Ранобудни студенти вече го чакали насядали по банките. Нашият доцент се изправил в цял ръст на подиума, съвсем без да се подпира, и бавно и тържествено изрекъл следните слова: „Хубаво вино е това, което като погледнеш в чашата преди да го изпиеш, виждаш дъното, а като го изпиеш — нищо не виждаш!“ После отправил продължителен обаче незрящ поглед към залата, олюлял се и се строполил от подиума право долу пред банките. Двама по-яки студенти го хванали под мишниците и го вдигнали. Довлякоха ми го тук, в деканата, и го нагласиха седнал на канапето, точно където си седнал ти сега.

Иван Иванич се поотмести настрани и с престорен израз на смущение огледа мястото, на което беше седял до преди миг. Валя се усмихна.

Зелените демократи

— Знам, Иване, че си дискретен и деликатен човек, така че мога да разчитам този разговор да си остане между нас — сниши глас секретарката, поогледа стените и продължи. — Седнал-неседнал на канапето, Красьо взе, че ми изнесе една лекция по политическа просвета. Доста плетеше езика и не всичко разбрах, но и това, което схванах, ми стига да остана без сън довечера. Представи си, разправи ми, че Демократичните сили били пълни с какви ли не номенклатурчици, с разни преподаватели по марксизъм-ленинизъм, с цивилни офицери от Държавна сигурност, също и редови членове на Комунистическата… на Социалистическата партия де. Красьо вече почти съжалявал, че си е върнал партийния билет, щото напоследък имало съпартийци, които през клубовете ставали и членове на опозицията. Оказало се, че поне засега не било наложително да се отказва човек от старото си членство. Партията не била наказала нито един свой член за кръшкането му с опозицията. Според Красьо, един стар партиец като Желю Желев бил наистина много подходящ да води Демократичните сили. А и защо да не ги водел, вика Красьо… Желю бил само бивш комунист, човек почти дисидент… наистина по-подходящ и от секретаря, и от говорителя на организацията, които всъщност били вербувани от Държавна сигурност.

Секретарката стана и развълнувано се разходи напред-назад пред Иван Иванич, който възпитано я следеше с поглед, като послушно извиваше глава отляво надясно и после обратно, от дясно наляво.

Щом забеляза как Иван Иванич си върти главата, Валя се засмя, върна се зад бюрото, седна, извади цигара от пакета Стюардеса, щракна със запалката, пое дълбоко първата глътка дим, леко се закашля, после пое още една глътка дим, този път по-бавно и по-внимателно, и продължи да разказва.

— По места в провинцията положението с опозицията не било различно от центъра. Миналата седмица Красьо си ходил в Благоевград и там знаеш ли какво научил? Казали му, че местната Демократична коалиция се водела от петима души. Единият бил син на активен борец и партиен секретар, другият — бивш политически командир в армията, третият — съветник на Кастро, четвъртия — син на върховен съдия, и само петият човек бил наистина безпартиен. Агентите въобще нямало за какво да се тревожат, понеже под ръководството на Генерала Държавна сигурност укривала или пък направо унищожавала правилните досиета, така че в близко време всичко щяло да си е съвсем наред. Самият Красьо обаче бил искрено настроен срещу Ка-Де-Сарите^[1], доколкото човек можел да си позволи такова нещо. Не един и двама от тях в последно време се били наместили някак си в ръководството на зелените демократи и вече се изхитрявали да прокарват каквито си поискат решения. Това за малко да му струва мястото в изборната листа, понеже новите хора искали да пробутат свой човек вместо един честен и всеотдаен опозиционер като него.

Някой почука на вратата и без да чака отговор, полекичка отвори.

Мъглив банков фронт

В стаята предпазливо влезе Миланка от Кюстендил. Студентката беше облечена в стегнат сив костюм, който следваше извивките на фигурата й. Полата й обгръщаше ханша и се стесняваше надолу към коленете й. Ръбовете на сакото бяха обшити с бял кант, който служеше като контрапункт на телесните й линии и така ги подчертаваше.

— Извинявам се много, че ви безпокоя — заяви Миланка. — Може ли да говоря с доцент Иванов?

— Да, може — отвърна секретарката. — Може, но в момента имаме важен разговор, затова ако обичате почакайте навън в коридора. Като приключим, ще ви извикаме.

— Цял ден е така, студентите си мислят, че могат да почукат в деканата когато им е удобно — измърмори Валя, като завъртя очи след затварящата се след Миланка врата. — Та докъде бях стигнала… а, да, щом Красьо спомена главоболие, реших да отскоча до барчето за едно двойно дълго кафе, дано му помогне. Сервирах му кафето тук, а той го гледа, гледа, разклаща го, разбърква го, пак го гледа и накрая все пак го опита, обаче не му хареса. Хубавото кафе трябвало да бъде горещо като огън, черно като нощ, и сладко като любов, разправя ми той, а това дето съм му го донесла било хладно и недостатъчно сладко… отгоре на всичко миришело на боя за обувки. Скоро обаче не само кафе, а и боя за обувки нямало да има, заяви Красьо, понеже пари в хазната вече никакви нямало. Касата била празна, затова министър-председателят бил направил мораториума на външния дълг.

Секретарката угаси цигарата в пепелника, погледна Иван Иванич и продължи да разказва.

Според Красьо едно нещо било сигурно сега: вече нямало да има пари за вносни стоки. Нямало да има и за лекарства. Той обаче знаел как са изчезнали държавните парици, защото барманката Мариела му казала под секрет преди да напусне. Обяснила му, че парите на Българската народна банка своевременно били преточени в старите й клонове. Те сега пък се отделяли като нови банки… така вече можели да правят каквото си щат с капиталите. Самата Мариела, която според Красьо била една умна и надарена жена, съвсем правилно била зарязала неблагодарната кафеджийска професия, за да се уреди на мъгливия банков фронт.

Красьо много си харесал фразата „мъглив банков фронт“. Започнал бавно и полека да я повтаря, все по-бавно и по-тихо, докато главата му клюмнала безпомощно и човекът, явно уморен, се унесъл в дрямка с леко похъркване. Внезапно се стреснал на сън, събудил се, хлъцнал, с пълен глас извикал: „Мамка му на тоя крадлив народ уруспийски!“ и веднага пак заспал, но вече без да хърка.

— Трябваше да му повикам такси — продължи Валя. — С бай Георги портиера го отведохме до колата. Таксиджията отначало не щеше да го качи. Обясни ми, че вече добре го познавал. И друг път бил го возил пиян, а пък като стигнали, Красьо заявил, че е неплатежоспособен и отказал да даде пари. Наложи ми се с лични средства да предплатя целия курс. Уф.

Миланка от Кюстендил

Настъпи мълчание. Валя и Иван Иванич тихомълком допиха кафетата. После жената се извини, че трябва да тръгва, така че щяла да остави доцента сам в деканата и без компания. Смятала да мине из магазините да потърси нещо за вечеря, а пък те както били празни, не се знаело какво друго освен яйца и нектар от кайсии ще се намери.

Иван Иванич добросърдечно обнадежди Валя, че можело и боб консерва да има. Излизайки Валя се размина на вратата с Миланка, която влезе и погледна очаквателно към доцента. Иван Иванич се настани зад бюрото, а на момичето предложи стола отстрани.

— Много хубав костюм — рече доцентът с цел разчупване на ледовете. — Прилича на чужбински, тук по магазините такива не се намират, нали така.

— Благодаря, но не е чужбински — отвърна Миланка. — Мама ми го уши преди месец, когато си ходих в Кюстендил.

— Сръчна майка имаш — рече Иван Иванич. — А баща ти как е?

— Баща ми е окей.

Миланка се умисли за няколко секунди.

— Обаче той се тревожи за щяло и не щяло. Сега като се е запритеснявал за демокрацията, за изборите и тям подобни. Седнали сме у дома на вечеря, пък аз съм облякла новия костюм за първи път. Той обаче нищо не забелязва и естествено не се сеща да направи комплимент, ако не на мен, то поне на майка ми, че го е ушила толкова хубав. Наплашен човек… ако Демократичните сили спечелели изборите, „ще требе да блъскаме като добитък“ — вика — „че да си изкараме насъщния.“ Ако опозицията вземела властта, тогава сите сме щели да сме за мустака, щото Съветският съюз веднага щял да ни спре нефта, газта и рудите. Пък майка ми се смее и му казва: „Да се тревожи който има мустаци, че ние немаме.“ Но той не чува и все неговото си знае: как председателят на градските Демократичните сили бил уж партиен член, комунист, ама вече изключен заради кражба на цял камион с ябълки, така че нямало хаир от него да видим.

— Така си е — съгласи се Иван Иванич. — Демократичните сили още са опозиция, ама вече създават какви ли не мъчнотии, тъй че човек с право се чуди какво ли ще стане ако дойдат на власт. Ето сега режимът на тока, сигурно и той е заради опозицията. След десет минути ще го спрат за три часа и ще ни обгърне повсеместна тъмнина, така че казвай какво има, че да можеш навреме да се върнеш на улицата.

— Ами видях във вестника обява за асистентско място. Аз нали завършвам тази година, иска ми се да кандидатствам. Реших все пак да попитам дали имате вътрешен кандидат, че да не се натрапвам напразно.

Иван Иванич си нахлузи роговите очила, както си му беше обичая в подобни случаи.

— Може и да имаме вътрешен кандидат, кой знае. Имам чувството, че портиерът бай Георги е решил да кандидатства, а това наистина би било съвсем разумен ход от негова страна. Той е един дългогодишен служител, старателен, дисциплиниран, с висок морал и отговорност… ентусиазиран гражданин, който е ходил на всички първомайски манифестации без изключение. Е, и бай Георги си има недостатъци. Например още не е защитил дисертация и значи не може да се мери с доктор Рем Баранович, който от обикновен домакин в института за нова история в Москва се издигна направо до заместник-директор. За асистентско място обаче докторат не се изисква, така че дисертацията не е проблем за бай Георги, както не е проблем и за теб, разбира се. Дерзай!

Миланка си тръгна и доцентът затвори вратата след нея.

Разговор с Мик Сарджънт

Иван Иванич се настани на стола, бръкна в чекмеджето на бюрото, извади джобно електрическо фенерче, включи го за проверка и веднага го изключи. Внимателно постави фенерчето до големия черен телефон, после скръсти ръце върху плота, приведе се както си беше седнал, положи извита настрани глава върху ръцете си и отправи морен поглед към телефона, който беше загадъчно притихнал на сантиметри пред очите му в компанията на угасеното фенерче.

Не след дълго някой някъде дръпна един голям шалтер надолу и повдигна друг голям шалтер нагоре. В същия момент всички светлини във вече празната сграда на университета и в околния квартал угаснаха. Настъпи непрогледна тъмнина. Беше точно 19 часа. До началото на двучасовия прозорец за телефонно интервю с Уъстърския Университет имаше цял час. Иван Иванич, вече готов за интервюто, изпадна в приятна дрямка — така, както си беше седнал зад бюрото и прихлупен върху него.

Два часа по-късно, телефонът зазвъня. Вибрациите на апарата се предадоха по дървения плот директно в отпуснатата глава на спящия доцент, комуто отначало се стори, че университетският зъболекар се опитва да пробие с бормашината дупка в главата му.

— Ало, кой там? — сънено измърмори в слушалката Иван Иванич.

Оказа се, че там е шефът на департамента по история в Уъстърския университет, професор Мик Сарджънт. Като чу английска реч, Иван Иванич бързо-бързо се събуди.

Оттук нататък интервюто започна да тече гладко като по сценарий. Шефът четеше стандартни въпроси от своя списък, а Иван Иванич отговаряше.

— Do you have a PhD?^[2]

— Yes, I have^[3]… — отвърна Иван Иванич, като размърда крака под бюрото и продължи да говори, без да се смущава от внезапно появилото се шумолене и пукане по линията. — Аз имам само един докторат, та се надявам да не търсите човек с два-три.

— Моля? — дочу се през пукането учуден глас откъм другата страна на Атлантика. — Всъщност, мисля, че разбирам, значи имате докторат. Много добре. Значи така… нужен ни е заместник на колегата Дейвид Левин през есенния семестър, понеже самият Левин заминава в творчески отпуск в Израел. Професор Левин е нашият специалист по най-нова история. Ако Ви наемем като заместник на Левин, ще очакваме да проведете неговите два курса, а именно Съвременна Латинска Америка и История на сексуалността. Мислите ли, че сте подготвен да преподавате такива курсове?

— Ами… — започна Иван Иванич и аха да изтърси: „Не, право да си кажа, не съм подготвен за съвременната сексуалност в Латинска Америка или каквото беше там!“ но си припомни лаконичното указание от телеграмата на Мери Хорн да бъдел „гъвкав и ентусиазиран за нови отговорности“, усмихна се в тъмнината, весело размърда крака и извиси въодушевен глас, който се примеси с отново появилото се шумолене и пукане.

— Разбира се, че съм подготвен, тези два курса за мен са нищо работа. Аз съм гъвкав и ентусиазиран за нови отговорности! В целия Балкански полуостров няма да намерите човек по-добре запознат от мен с Латинска Америка. Що се отнася до сексуалността, мисля, че има един македонец, който е горе-долу добър колкото мен на тази тема, обаче той не ще да ходи в Америка, щото по-убаво от Македония немало.

— Моля да ме извините, професор Иванов, тук в нашата линия изглежда има проблеми и от време на време се появяват силни шумове. Все пак, уверен съм, че долавям правилно смисъла на отговорите Ви и разбирам, че сте ентусиазиран. В такъв случай има още нещо: ако Ви наемем, бихме искали да водите и един студентски семинар по ваш избор. Самият Левин по традиция води семинар за живота на евреите под немска окупация. Официално името на семинара на Левин е „Живот под окупация“. От Вас ще очакваме семинар, свързан с алтернативния Ви житейски опит… бихме могли да наречем вашия семинар „Живот зад Желязната завеса“. Семинарът ще се събира един път седмично, по за един час. Ще е интересно за студентите, да не говорим, че всичко за Желязната завеса сега се котира много добре. Съгласен сте? Отлично! Така… Разкажете ни сега как организирате работата си. Как подхождате към задачите? Имате ли опит и умения с координирането на проекти? Ще е хубаво, ако дадете примери, благодаря.

— Откак станах заместник-декан, организационният ми опит нарасна много, даже бих казал прекалено много, щото от ректората непрекъснато ми искат разни сводки, отчети и концепции. Да не говорим, че и колегите от деканата ми прехвърлят своя работа, понеже съм бил най-млад, така че съм постоянно зает с обогатяващи опита организационни задачи — започна да обяснява Иван Иванич и мислено отправи един ритник към гранясалата университетска бюрокрация.

Едновременно със самата мисъл за ритник и двата му крака автоматично направиха леко паралелно движение напред под бюрото, с което дадоха сигнал за отприщването на нов порой от шумолене и пращене.

— Всеки ден получавам от ректората какви ли не писмени искания, и то всичките с краен срок вчера. Един път трябваше да пиша две бумаги наведнъж. Едната беше план за развитието на учебните програми през следващото двайсетилетие. Другата пък беше пълна сводка за инвентара във факултета. Писах какво писах, па тръгнах лично да предам материалите в съответните служби. Исках да походя из ректората, че да ми се проветри главата. Първо минах през канцеларията на заместник-ректора по учебните въпроси. Оставих им, както тогава си мислех, учебната концепция и се упътих към заместник-ректора по материалната част да им предам сводката. Вървя си аз по коридора, поглеждам в ръцете си и какво да видя — държа учебната концепция… значи погрешно съм оставил на учебния заместник-ректор сводката за инвентара! Спрях в коридора между канцелариите, замислих се и нещо ми просветна. Вместо да се върна и да поправя грешката, реших да оставя учебната концепция при шефа по материалната част. Така и направих. След това зачаках, ден след ден кога ще се обадят тези хора и да ме нахокат, че съм направил грешка. Мина една седмица, никой не се обажда. Мина втора седмица — пак нищо. Разбирам значи аз, че чиновниците са щастливи с каквото им бях дал. Тогава сложих един голям кашон в деканата, отстрани на моето бюро. Получа ли писмо с искане за не знам какво си, прочитам го внимателно, приглаждам го нежно и с любов го нагласям в кашона, при по-вехтите му събратя, без да правя каквото и да е. Оттогава отговарям само на повторните искания, ама те са доста редки.

Иван Иванич приключи с отговора си. Мик Сарджънт помълча няколко секунди, после въздъхна. Мигновено, въздишката прелетя през Атлантика. Тръгна от огрения от следобедно слънце кабинет на завеждащия департамента по история в Уъстър, Масачузетс, където професор Сарджънт седеше зад огромно бюро на стол с колелца и специални подплати за гърба, и за миг стигна до тъмния деканат на историците в София, където доцент Иванов се усмихваше доволно в мрака.

Златно мълчание

Минаха още няколко секунди, след които Мик Сарджънт се прокашля и заговори отново.

— Окей. Следващият ни въпрос се отнася до предпочитаната от Вас работна обстановка — формална или неформална? Изобщо казано, какви условия за работа ще очаквате при нас?

— Ами аз си падам повече по неформалните работни обстановки, като тази в Дълбок зимник например — отвърна Иван Иванич и стоплен от спомена за ресторанта, изпружи крака като добре наспало се коте.

Продължи да говори, вече в обичайния съпровод от шумолене и пукане по телефонната линия.

— Там, в Дълбок зимник, осъществявам дълги, задълбочени и плодотворни дискусии с колеги и студенти, както и с най-разнообразни представители на обществеността. Хубаво ще е, ако има нещо такова и при вас, особено ако не спират вечер тока.

— Хм… добре… така че… искам да кажа… предполагам, че говорите за университетския клуб… да, това е добре… наистина много добре! Благодаря Ви! И ние имаме университетски клуб, това е място специално за преподавателите. Там ще сте винаги добре дошъл, сигурно ще Ви хареса. А сега нека за последно Ви попитам защо желаете да напуснете вашата Алма Матер за цял семестър… семестър, който да прекарате далече от дома си при нас в Уъстърския Университет?

— Чувал съм, че в Америка човек можел да получи домашен телефон без чакане, без молби и без връзки — обясни доцентът невъзмутимо и без да му мигне окото и този път гласът му прозвуча ясен като кларинет по кристално-чистата за момент линия. — Така че искам да дойда в Америка, че най-после и аз да получа домашен телефон.

— Ха-ха — засмя се учтиво професор Сарджънт. — Виждам, че имате и забележително чувство за хумор. Знаете ли какво, мисля, че с Вас ще се разбираме много добре. Даже мога да Ви направя неофициално предложение за работа още сега. Предлагам Ви назначение като гост-професор по история в Уъстърския Университет за есенния семестър на учебната 1990–1991 година, с брутна заплата от 15 хиляди долара за четирите месеца, които ще прекарате с нас. Билетите за пътуване и всички разноски тук естествено ще трябва да заплатите сам. Какво мислите?

Иван Иванич се замисли, смълча се и се увлече в сметки. С доцентската си заплата в университета плюс разни странични хонорари, той успяваше да си докара към 5000 лева годишно, значи около 5000 долара по официалният курс. Сега от Уъстърския университет му предлагаха три пъти повече за една трета от времето. Предлагаха му девет пъти по-голямо заплащане от софийското. Но дали беше чул правилно 15 хиляди долара, или само му се беше сторило?

Мик Сарджънт, приел мълчанието на доцента за колебание и като че ли леко разстроен от това, заговори отново.

— Професор Иванов, знаете, че икономическото положение в момента не е особено добро. Ние сме само един малък частен университет и средствата ни са доста ограничени. За уникален учен като Вас обаче ще убедя нашата деканка, доктор Уилма Снайдър, да отделим още три хиляди долара, така че заплатата Ви за семестъра да стане 18 хиляди, но това е на границата и оттук нататък не бихме могли да вдигнем сумата. Ако се съгласите на 18 хиляди, нашият международен отдел ще Ви изпрати документи за виза. Надяваме се да приемете.

Иван Иванич прие и разговорът скоро приключи. Доцентът и бъдещ американски професор пипнешком отпусна слушалката на вилката. Опипа в тъмнината по бюрото, намери фенерчето, запали го и освети часовника на ръката си. Беше девет и половина и значи нямаше да пуснат тока още половин час.

Щастлива нощ

С фенерче в ръка, Иван Иванич се понесе по тъмния коридор към изхода като залутана самотна светулка. Голямата университетска порта беше заключена, така че на доцента се наложи да разбуди портиера бай Георги.

На въпроса какво прави толкова късно и по тъмно в университета Иван Иванич невъзмутимо отговори, че имал работа. Провел бил важен телефонен разговор с Америка, оттам го навивали половин час за сътрудничество и той хъката-мъката, накрая се съгласил. Темата била свързана със секс и Латинска Америка, нали сега е перестройка, значи може. Всичко минало добре, само дето имало проблеми с качеството на връзката.

— Шнурът на директния ми телефон минава точно под бюрото — обясни Иван Иванич. — Малко е протрит и прокъсан и всяко допиране с крак създава невероятни шумове и пукотевици. Допреш ли шнура с крак, нищо не се отбира от разговора, махнеш ли крака, линията става чиста и ясна като американска. Виж какво можеш да направиш по въпроса. Нищо, че си портиер, знае се, че доста разбираш от слушалки и микрофони, та може да се разчита на теб, щом работата опре до телефонни линии.

Иван Иванич затръшна вратата след себе си. Портиерът завъртя ключа, ослуша се и ясно долови отдалечаващо се тананикане:

Телефон все ни свързва,

телефон ни дели,

трала-ла-ла-ла-лааала,

трала-лала-ла-ли…

Локвите, оставени по улицата от следобедната буря, проблясваха тайствено в тъмнината. Безгрижен, Иван Иванич закрачи направо през тях.