Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (30)

Двадесет и девета глава

София 31 януари, четвъртък предобед

Ако Айнщайн беше българин

Така, както съм се разял, няма да ми остане мас за варене на сапун — рече си Иван Иванич.

Усмихна се към транзистора, който тихичко предеше на кухненския плот с новините на Хоризонт, придаде си престорено-самоотвержен вид и с решително движение на дясната ръка прихлупи капачката върху буркана.

Предишния ден Миланка му беше донесла от Кюстендил кило домашна сланина и голям буркан с бяла като сняг свинска мас.

Днес в пет сутринта доцентът се беше запознал на опашката за хляб с русолява учителка по химия и майка на близнаци-първокласници.

— Щом имаш мас, трябва ти само малко сода каустик и можеш да си направиш домашен сапун, че да има с какво да се изкъпеш — беше му казала жената.

— Нямам сода каустик… Аз съм само един обикновен доцент — оправда се Иван Иванич и в същото време невинно огледа лицата на хората от опашката.

— Какво като си доцент, това да не е нещо срамно? Ако Айнщайн беше българин, и той щеше да чака в тъмното за самун хляб като всички нас, какво като е Айнщайн? — ухили се учителката, след което миролюбиво добави: — Аз имам сода каустик.

Начаса двамата направиха бартерна сделка: половин кило сланина срещу едно бирено шише с разтворена сода.

Купиха си хляб. Учителката придружи доцента до блока и го зачака пред входа, като потропваше с ботушки по мозайката, че да не замръзне. Иван Иванич забърза навътре към гарсониерата си. Върна се след минута с парче сланина, увито в найлонова торбичка.

Сега пък той придружи жената до нейния блок. Зачака я на свой ред пред входа, като подскачаше насам-натам, за да се постопли. От време на време размахваше във въздуха дебелите си ръкавици, отправяйки удари към невидим съперник.

Жената се позабави и той започна да се тревожи. Но ето я, излиза през остъклената входна врата и му подава шише, увито с изписан лист хартия. Милата, беше му преписала и рецептата си за варене на сапун.

Иван Иванич се върна в гарсониерата си и реши да си доспи, преди да потегли за университета.

Моя страна

Беше вече 11 часът, когато доцентът се надигна от леглото за втори път днес.

В малката кухничка си свари чай от мащерка. Извади самуна от кутията и отряза крайчето. Реши да го намаже с масчица, само мъничко, колкото за вкус.

Намаза крайчето тънко-тънко и го посипа с чубрица. Придърпа стол, настани се удобно до масата и отхапа хлебец. Услади му се. Пийна и чай.

От хапка на хапка, крайчето свърши. Умислен, доцентът не забеляза как ръцете му пак отрязват от хляба и пак намазват филийката с мас. Като в унес излапа и нея.

Третото парче хляб намаза дебело-дебело. Наръси го обилно. Доволен, поусили музиката и леко заклати глава в такт, дъвчейки.

Надигна чашата и допи чая. Погледна към хляба, после отмести взор към добре наченатата мас.

Така, както съм се разял, няма да ми остане мас за варене на сапун — рече си.

Решително захлупи буркана и го премести на плота, до малката готварската печка. От шкафа под мивката извади биреното шише със сода каустик. Отвори вратичката на емайлирания шкаф, върху който се мъдреше печката и измъкна алуминиева тенджерка. От чекмеджето с прибори избра най-голямата лъжица, махна капака на буркана и загреба. Лъжица след лъжица, прехвърли всичката мас в тенджерката.

„Сложи маста на слаб огън“ — зачете Иван Иванич омачканата рецепта, след което постави тенджерката на големия котлон и го включи. Зачака. Долови позната мелодия от радиото и пак усили звука.

Маста се стопи и доцентът отново се взря в рецептата. „Прибавяй на малки порции разтвора от сода каустик, като бъркаш с дървена лопатка.“ Отвори чекмеджето с приборите и започна да ровичка припряно.

От транзистора прокънтя гласът на Емил Димитров.

Колко нощи аз не спах

колко друми извървях —

да се върна.

— Ето къде си била! — възкликна Иван Иванич и измъкна изпод ръкохватките в задния край на чекмеджето потъмняла дървена лопатка за готвене.

Колко песни аз изпях,

колко мъка изживях —

да се върна.

Иван Иванич ливна малко сода в разтопената мас, прихвана тенджерката с лявата си ръка и разбърка с дясната. Извади чинийка от горния шкаф и остави лопатката в нея. Пак зачете рецептата. „Ще получиш гъста кремовидна маса, която трябва да стане прозрачна. Остави я да престои 2–3 дни на хладно, докато се втвърди, след което я нарежи на късове и си готов за банята.“

Песента продължаваше.

Моя страна, моя България,

моя любов, моя България,

моя тъга, моя България,

при теб ме връща вечно любовта.

Доцентът свирукаше, доливаше сода и бъркаше.

Дано не спрат тока преди да съм свършил — рече си.

Не го спряха и сапунът стана. Доволен, захлупи тенджерката и я остави да изстива.

Направи си сандвич — парче сланина между две филийки хляб. Зави го във вестник и го пъхна в чантата. Навлече се добре, че да не студува навън, нахлупи ушанката, метна чантата през рамо и се отправи към автобусната спирка.

Кафе от жълъди

Иван Иванич стигна в деканата в два часа. Там имаше приемно време до четири.

Секретарката Валя вареше турско кафе на малко котлонче зад вратата.

— Иване, искаш ли една чашка? — покани го тя. — Само че истинското кафе свърши. Това тук е ръж и леблебия. Не знам какво ще правим по-нататък без кафе.

— Няма страшно, на кафето все ще му намерим колая — усмихна се Иван Иванич на Валя. — Оня ден в Пловдив пих много хубаво кафе от захарно цвекло. Един приятел измъкнал някак си една глава от Захарната фабрика, измил я, нарязал я, изсушил парчетата, изпекъл ги до тъмнокафяво, смлял ги и ето ти, вари чудно кафе… Но това твоето тук е по-хубаво. Ароматът му е истински деликатес.

— Какво време доживяхме, Иване — погледна го Валя с тъжни тъмни очи, като му подаваше чашката. — Сестра ми се обади тази сутрин от Бургас. В града нямало ни ръж, ни леблебия. Неин познат я откарал с колата в Странджа. Там си събрали по една торба жълъди. Изчистили жълъдите от капачките, нарязали ги, поизсушили ги, а после ги изварили да се махне горчилката, пак ги изсушили, изпекли ги и ги смлели. Според нея кафето от жълъди било доста прилично… съвсем нелошо.

Иван Иванич пое чашката с кафе от Валя и премина в стаята на заместник-деканите.

Сапун Гълъбица

Доцентът окачи ушанката на закачалката и се поразхвърли. Седна зад бюрото си, извади сандвича от чантата и го разви. Приглади вестника с пръсти, заобикаляйки ловко мазните сланинени петна. Отхапа от сандвича и зачете напосоки, дъвчейки. Отпи кафе и пак отхапа.

Телефонът иззвъня. Иван Иванич остави сандвича върху вестника и вдигна слушалката.

— Ало, тук доцент Иванов, а там кой?

— Как сте, доктор Иванов? — попита деканката Уилма Снайдър от Уъстърския университет. — Имате ли няколко минути за телефонен разговор? Мога да се обадя по-късно, ако в момента сте зает.

Гласът й трепери — помисли си доцентът.

— Благодаря, не съм зает — каза. — Пийвам си кафе от ръж и леблебия, и си похапвам сандвич със сланина. Това не ми пречи да говоря.

— Сандвич със… сланина?

— Със сланина. От моята докторантка. Сложил съм й чубрица, много е вкусна.

— Чубрица?

— Точно така, чубрица, колко хубаво го произнесохте само, все едно, че сте родена в България. Чубрицата е една много специална подправка, с нея всичко става по-вкусно, даже и хамбургерите.

Уилма Снайдър въздъхна дълбоко. Въздишката й прелетя през океана и изшумоля тихичко в дясното ухо на доцента. Иван Иванич отхапа от сандвича и задъвка.

— Мога ли да Ви бъда полезна с нещо? — проговори Уилма Снайдър. — Имате ли нужда от каквото и да е?

— Амиии… — проточи глас Иван Иванич и понечи да каже „не, благодаря, нямам нужда от нищо“, обаче спря навреме, размисли и важно-важно изрече: — Когато бях в Уъстър, личният ми лекар препоръча сапун Гълъбица, бил най-подходящ за кожата ми. Тогава го пробвах и наистина се оказа много добър, всичките сърбежи изчезнаха. В Уъстър свикнах с него. Тук обаче сапун Гълъбица няма. Липсва ми. Ще се радвам, ако някой може да ми изпрати малко от него.

— Какви количества искате? — треперливо попита Уилма Снайдър.

Интересна работа, плувкиня и спортистка, пък се задъхва от един най-обикновен телефонен разговор — помисли си Иван Иванич. Диша така, като че ли само допреди секунда е бягала с все сили пред свиреп ротвайлер и едвам е затръшнала вратата пред муцуната му. — Нужен ми е поне един калъп, но няма да откажа и повече — заскромничи на глас доцентът. — Една опаковка с осем сапуна ще ми дойде много добре. Надявам се да не искам прекалено много.

— Ни най-малко, хич не го споменавайте — отвърна деканката. — Ей сега ще кажа на секретарката да пусне експресна поръчка, ще я получите след три дни в София. А сега нека Ви попитам, има ли нещо друго освен сапуна, с което бих могла да Ви бъда полезна.

Доцентът се почувства неудобно. Нямаше да е нужно да моля за сапун Гълъбица, ако сега бях в Уъстър — помисли си той.

— Моля Ви, кажете ми! — наруши паузата Уилма Снайдър.

Иван Иванич не знаеше какво да й каже.

— Нямаше да е нужно да моля за сапун Гълъбица, ако сега бях в Уъстър — изтърси механично.

— Това е лесно да се уреди, стига да го желаете — отвърна деканката, чийто глас зазвуча по-уверено. — Още сега мога да Ви предложа назначение като гостуващ професор, при същите условия, както и през миналия семестър, само че за три години. Интересува ли Ви?

— Три години? — полюбопитства Иван Иванич.

— Три години е пределният срок, на който университетът може да назначава гостуващи професори — извини се Уилма Снайдър. — Но за сметка на това пък ще можем всяко лято да покриваме пътните Ви разноски между София и Уъстър, ако желаете.

Доцентът желаеше. Деканката се зарадва. За минута уговориха подробностите.

— Много се радвам, че се разбрахме така добре. Оттук нататък ще контактувате директно с Линдзи Шуорц. Линдзи е новият ръководител на департамента по история — заключи Уилма с прояснен глас и преди Иван Иванич да реагира на новината и да я заразпитва, тя побърза да продължи. — Кажете, ако има още нещо, което аз лично да мога да направя за Вас.

Доцентът се замисли сериозно.

— Абе я пратете още една опаковка сапун Гълъбица — заяви накрая с щастлива усмивка.

Разговорът приключи. Иван Иванич сложи слушалката на вилката. Странна жена, тая Уилма — помисли си. — Иди, че я разбери. Тръсна глава и се захвана отново със сандвича.