Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (14)

Тринадесета глава

София, 1 август, сряда вечер

Ресторант Младост

Иван Иванич притвори вратата на ресторанта след себе си, спря за момент, вдъхна подканващата миризма на бира и огледа залата. На подиума за оркестъра, точно зад дансинга, четирима музиканти нагласяха инструментите и нещо си говореха. Няколко по-големи маси, всяка по за шест души, бяха вече заети от клиенти. На всяка от останалите все още свободни маси се мъдреха табелки Réservé.

Около една маса, току до дансинга, седеше младо семейство с две близначки, пет-шестгодишни.

Жената беше в официална черна пола и полупрозрачна бяла блуза над черен сутиен. Черните й очи бяха украсени с тънки изписани вежди и изкуствени мигли. Прилича на певица, която ей сега ще извиси глас — помисли си Иван Иванич.

Мъжът, крехък на вид, с източено тънко тяло като на бегач на дълги разстояния, отправи мимолетен поглед към Иван Иванич и му се усмихна, при което около очите на иначе гладкото му лице се появиха снопчета закачливи бръчици, скулите му палаво изпъкнаха, горната му устна се изпъна хоризонтално, а долната се изви дълбоко надолу, с което показа хубави здрави зъби и така оформи една леко предизвикателна, но все пак чаровна заешка усмивка.

Окуражен, Иван Иванич приближи и поиска разрешение да седне на другия край на масата, само колкото да изядял една наденица с гарнитура. Настани се удобно на стола и поведе разговор със сътрапезниците си.

Оказа се, че жената имала рожден ден и цялото семейство дошло да празнува в ресторанта: съпругът Валери, двете близначки, както и самата тя, Даниела.

Оркестърът засвири с пълна сила. Поръчките пристигнаха. Сътрапезниците на Иван Иванич похапваха и попийваха, смълчани под похлупака на децибелите. На съседната маса шестима яки мъжаги не се предаваха и надвикваха оркестъра, като редовно овлажняваха гърлищата си с мискет.

Беше вечер като вечер в ресторант Младост.

За тъщите и свекървите

Доцентът, приключил с наденицата, както и с гарнитурата от лютеница с лук и варени картофи, вече си допиваше чашата наливна бира и се готвеше да потегля за вкъщи, когато в заведението се вмъкна Цеко Цеков.

Шофьорът забеляза Иван Иванич, приближи се и седна смълчан на свободния стол между Даниела и доцента. Музикантите приключиха серията си с Очи чёрные, наредиха инструментите на пода и насядаха на масата за почивка.

— Тъщата е дошла дома на гости — обясни Цеко Цеков. — Живее чак при гробищата, обаче идва у нас когато си поиска. Без да пита. Секи път като дойде, язе идвам туканка. Поръчвам си едни уиски и си ги пием бавно-бавно, докато ми мине… кога имат уиски де, иначе водка се че имат.

Цеко се огледа за келнера, видя го да сервира питиета на музикантите и му замаха с ръка. Келнерът му кимна и Цеко се отпусна успокоен на стола. Чашата му с уиски скоро пристигна и Цеко я надигна и отпи. Чукна се с Иван Иванич, вдигна чаша за наздраве към Валери, и отпи отново.

После заразказва на цялата компания.

— Нощес сънувах кошмар с тъщата… требеше да се сетя, че иде. Сите сме на вилата, в съня де, и тя с нас. Ама хем е тя, хем не е… Боса, ама сложила некакъв голем лимонен халат. Халат не халат, ама пак й се види половината сбръчкана кожа. На главата отгоре вързала тройка панделки… една жълта, една кървава, и една бела на всеко отгоре. Глеждам я в лице, а то на десната й буза цъфнала една голема брадавица. Ама то не брадавица, ами цела ваза с букет от косми.

Даниела, която до сега разсеяно поглеждаше ту към дансинга, ту към мъжа си, сега се обърна към Цеко и го заслуша внимателно.

— Устните й начервосани. Зъбите й изгнили. И зела да налапа запалена пура… една такава дебела като краставичка. Хили ми се и ми нарежда какво да чиня. Требе да почистиш коминя, кай, много е мръсен и печката не тегли. Айде, оставяй тука краставиците и алкохола, земай топуза и парцалите и се качвай на покрива. И аз, будалата я слушам. Развалям си рахата и се качвам с такъмите на покрива, обаче скришно си земам и краставичките, и шишето с ракията.

Даниела присви начервените устни и несъзнателно опъна гердана от изкуствени камъни. Все едно, че иска да го разкъса и да го размаха като камшик — помисли Иван Иванич.

— Значи кеся си аз на керемидите, чистя си комина, отпивам ракийка и си замезвам с краставици, па си викам тука убаво, мога да изкарам и до утре. Обаче тя усетила нещо и излиза на двора. Гледам я аз, махнала пурата, турила си червени боксови ръкавици. Размахва ги нагоре и ми вика да слизам веднага. Това беше голема изненада за мене, така че изпуснах бутилката в комина… и тогава по инерция се метнах вътре, да я спасявам. Фанах ракията, ама се заклещих в коминя и само краката ми стърчат отгоре. Спотайвам се значи вътре в черното и се чудя как да се спасявам.

Цеко отпи отново и продължи да бъбри.

— Пък тъщата влиза доле и яз я слушам през коминя да нарежда на жената. Била станала слугиня на некакъв си там таксиджия, вика й, а пък требело навремето да земе Ангелчо, още додето я искал… щото сега бил строителен инженер и се вози на полски Фиат. Накрая вика: „Я да зема да запаля печката, че тоя твой никакъвец с Москвича да изтрезнее от пушека и саждите.“ Закашлях се от пушека и се събудих, а то излезна, че прозорецът в спалнята бил отворен и влизал въздух от града.

— Хайде стига с тези тъпи истории за тъщите — извика с дрезгав глас Даниела, като изгледа злобно Цеко Цеков и, кой-знае защо, и Иван Иванич. — Вие мъжете, като знаете толкова много, можете ли да обясните защо няма вицове за свекървите?

— Нека аз да кажа, нека аз да кажа! — заяви Иван Иванич, който като нетърпелив отличник вдигна нагоре ръка и без да дочака отговор, престорено занарежда. — Няма толкова вицове за свекървите, щото жените са интелигентни, умни, търпеливи и с правилно виждане по проблемите на семейното положение. Вие, съпругите, сте наясно, че по принцип бихте могли да съжителствате в мир със свекървите, за разлика от съпрузите, които твърдо вярват, че тъщите никога няма да ги оставят на мира. И съпруги, и свекърви, всички вие си налагате да премълчите туй-онуй. Премълчавате, дори когато се случват неща, които съвсем не ви устройват. Още преди сватбата вашите два лагера си дават сметка, че отношенията не трябва да водят непременно към открита война. Дълбоко в душите си осъзнавате, че мирното съвместно съществуване е най-разумната форма за продължаване на прикрита класова борба. Сега в залата следват бурни, продължителни ръкопляскания.

Занемяла за миг, Даниела понечи да отговори, но в този момент оркестърът, току-що върнал се на подиума след почивката, засвири Компарсита. Едър, набит мъж с черна коса и поолисяло чело се надигна от съседната маса и застана между Даниела и Валери.

Подутина под окото

Непознатият се обърна галантно към Даниела.

— Може ли да Ви поканя на танц?

— Благодаря, много сте любезен… но все пак ми се налага да откажа. Този танц не го мога.

— Как да не го можете? Тангото е танц, в който дамата не трябва да прави кой-знае какво. Само ще се полюшвате леко насам-натам. Ще се оставите да Ви водя, без да ми пречите с излишни блокажи.

— Добре, но все пак предпочитам да пропусна този танц.

— Не ми отказвайте удоволствието от това танго с Вас. Хайде, заповядайте на подиума.

Мъжът посегна над масата да хване Даниела за ръката, при което съпругът й Валери се надигна, леко се олюля, като че ли нежен минзухар над пролетен сняг, изведнъж с рязко движение прихвана протегната ръка на мъжа в своята и му каза:

— Я ела навън с мен за малко да потанцуваме двамата — после пусна мъжа и се отправи с невъзмутимо лице към вратата.

— Кой, ти ли бе? — изсмя се мъжът и с готовност тръгна след Валери.

Втори як мъжага се надигна от масата, намигна на останалите четирима от компанията и повлече крака след Валери и другия.

— Валери е деликатно, обаче дългокрако момче… сигурно умее да бега много бърже — изкоментира Цеко Цеков.

— Той е завършил спортно училище, ще се оправи — спокойно отвърна Даниела.

След две минути вратата на заведението отново се отвори. Първи влезе Валери, все със същия невъзмутим израз, който имаше и на излизане.

След него се вмъкна едрият мъж с олисяло чело, този, който беше канил Даниела на танц. Докато следваше Валери, човекът размазваше с ръка кръвта, която течеше от лявата му ноздра, поглеждаше учуден окървавената си длан, после пак размазваше.

Другият след него пак тътреше крака, като на излизане, но сега вече имаше голяма, прясно зачервена подутина под лявото око. Всички се настаниха отново на предишните си места.

— Ама как така? — понечи да каже нещо Цеко Цеков.

— Ами така, на всеки по един ляв прав и готово — кротко обясни Валери.

Настъпи мълчание.

— Черпя всички на масата с питие по избор — поднови разговора Иван Иванич, като тактично смени темата. — Заминавам на работа в Америка. Вече имам и билет.

След тези си думи, Иван Иванич се разрови в чантата, измъкна билета и го показа на сътрапезниците си. Валери не прояви интерес, но Цеко Цеков го грабна и заразглежда.

— Значи пътуваш на двайсе и първи август в шест часа. Я че те откарам на летището, па ти че обещаеш да видиш Ниагарския водопад заради мене — рече Цеко и върна билета на Иван.

Компанията поръча питиета за сметка на Иван Иванич и ги изпи. После Цеко Цеков извика по едно за всеки на масата, като обясни, че било за здравето на тъщата. Хората се чукаха, пиеха, замезваха и се надвикваха с оркестъра. Атмосферата в кръчмата ставаше все по-задушевна и жизнерадостна.

Арестуван, но за малко

На съседната маса, мъжът с подутината, вече леко посиняваща, извади от джоба на ризата вносен пакет Уинстън и захапа незапалена цигара.

— Може ли кибритчето — обърна се той към Даниела.

Получи кибрита, запали цигарата, посегна да върне кибрита на Даниела, но отдръпна ръка щом жената се опита да поеме кутийката. После пак и пак, мъжът с подутината протягаше ръка с кибрита към Даниела, но щом тя посягаше да го поеме, бързо дръпваше ръката си.

След третия път мъжът доволно се разкикоти. Внезапно Валери скочи, блъсна го от стола на пода, прихвана с две ръце изотдолу плота на масата и ловко я преобърна върху отсрещните мъжаги. Разнесе се силен трясък от срутващи се и чупещи се на пода чаши, бутилки и чинии.

Мъжът с отока се изправи и опита да удари Валери с юмрук в корема, но Валери хладнокръвно го свали отново с отмерено ляво кроше. Трима от приятелите на падналия обаче, вече поокопитени, наобиколиха Валери и го заудряха кой както може, докато той се въртеше като пумпал и им отговаряше с отмерени удари.

Като по команда, оркестърът ентусиазирано засвири Село Бреница. Мъжете от съседните маси скочиха и се включиха в боя. Цеко Цеков се скри под масата. Даниела, леко пребледняла, заобиколи масата и застана зад столовете на близначките. Децата се изправиха и се притиснаха в полата на майка си.

Иван Иванич също се изправи и любопитно започна да мести поглед ту към биещите се, ту към свирещия оркестър. След десетина секунди, в ресторанта не се виждаше седнал мъж. Хората се биеха в жизнерадостен музикален съпровод.

Иван Иванич премести поглед към Даниела и децата. „В село Бреница, с вино карат воденица, животът там е същински рай“ — извиси глас певецът. Доцентът се приближи към момиченцата, хвана всяко за ръка, кимна подканващо на Даниела и предпазливо се отправи към изхода, като внимаваше да не отнесе някое непредвидено кроше. Малката групичка се измъкна успешно навън.

Четиримата спряха на тротоара, на два метра от входната врата и се ослушаха… „Ой, Мариана, моя малка Мариана, аз ще те чакам, чак до зори.“ Певецът привърши припева и оркестърът подкара акомпанимента. Чу се звън от разтрошаваща се бутилка, изтрополяване на дървен стол по маса, злостен вик, последван от силно изохкване. „Мъжете там са вечно пияни, а пък жените — лозя небрани“ — поде певецът отново с пълен глас.

Даниела отправи разтревожен и като че ли умоляващ поглед към доцента. Иван Иванич въздъхна, и промълви: „Стойте тук.“ Влезе в кръчмата, притвори вратата и огледа заведението. Всичко си беше, както го беше оставил преди по-малко от минута. Мъжете се млатеха, кой-когото стигне, а оркестърът свиреше. „Да бях аз щъркел, или друга пойна птица, гнездо бих свил си в село Бреница“ — романтично извиваше глас певецът.

Не знаех, че щъркелите са пойни птици — рече си доцентът, после се загледа в хората, които се биеха на дансинга. Валери беше в центъра, наобиколен от разгорещени мъжаги. Той не се предаваше, но и те не спираха с ударите. Всички се въртяха диво, като в някакъв сюрреалистичен балет.

Иван Иванич прочисти глас, после нададе силен вик.

— Стой! Милиция!

Музиката и шумът от боя го заглушиха. Никой не го чу. Никой не му обърна внимание.

Иван Иванич погледна към ключовете за лампите на стената. Бяха му под ръка. Хвана и двата едновременно и загаси светлината. Задържа тъмното за три секунди, после светна за три секунди. Пак загаси и изрева отново.

— Стой! Милиция! — и светна лампите.

Оркестърът спря. Певецът занемя на средата на припева, все така вдигнал микрофона пред устните си. Китаристът застина с ръка, спуснала перото над струните, като че ли всеки момент щеше да ги удари. Кларинетистът остана безмълвен, все още захапал мундщука. Барабанистът замръзна, с палки, вдигнати за удар.

Всички мъже в ресторанта бяха замрели в моментните си пози, все едно някой беше спрял внезапно прожекцията на див уестърн. Един мъж стоеше изправен, с все още вдигнат над главата си стол, готов да удари. Мъжете около него просто бяха стиснали юмруци.

Постепенно и бавно, лицата на всички започнаха да се извръщат към Иван Иванич. Към доцента се насочиха десетки питащи очи. Той пък уверено закрачи право към Валери и го хвана здраво зад лакътя на дясната ръка.

— Арестуван си! — заяви Иван на Валери, решително и с висок глас. — Тръгвай с мен!

Леко дърпайки се, Валери все пак последва доцента към изхода. Веднъж озовал се навън, Валери се откачи от хватката на Иван и вдигна ръце в боксова поза, готов да заудря. Даниела се намеси и заговори бързо: „Човекът значи само искаше да ти помогне, спри сега, хайде вече да се прибираме, нали имам рожден ден.“

Валери отпусна ръце. Вече с поизразходвана енергия, мълчаливо прие ролята на добър съпруг и тръгна с жена си и децата по тротоара към дома си. Иван Иванич изпрати с поглед отдалечаващото се семейство.

Бавно и по тротоара

От утихналата кръчма се измъкна Цеко Цеков. Спря при Иван Иванич и заговори.

— Евала, брато, такова нещо не бех видел. Музика и бой със столове и бутилки като в американски бар, пък ти влизаш вътре и сам-самичък прекратяваш патакламата. Също като в ковбойски филм. Направо си готов за Америка. Шапка ти свалям.

Цеков, който не носеше шапка, се поклони театрално на доцента. Поогледа улицата, поослуша се, после заговори отново.

— Викам вече да се изпаряваме… истинските милиционери секи момент могат да дойдат. Бе айде да си одиме.

Двамата мъже закрачиха в нощта, рамо до рамо. Единият, ако случайно позалитнеше, другият го подпираше. Бавно и по тротоара, повтаряше Цеко при всяко залитане. По тротоара, по тротоара, съгласяваше се Иван Иванич.

Така задружно стигнаха до булеварда, пресякоха на пешеходната пътека, преминаха през паркинга, покрай кафенето и стигнаха до Цековия блок. Шофьорът хлътна във входа си, а доцентът продължи през асфалтираното игрище.

Иван Иванич вече се беше отдалечил на двайсетина метра, когато Цеко Цеков се показа навън от входната врата, върнал се от стълбището.

— Кога чеше да одиш у Америка? Нали че те карам на летището? — изкънтя Цековият глас между високите блокове.

— След три седмици! — провикна се Иван Иванич, без да спира.

— Ама кога беше, предобеда или следобеда?

— Предобеда, предобеда…

— Дека сакаш да те чекам, пред блока или пред ресторанта?

— Пред блока — уточни Иван Иванич.

— Ама да не забравиш! — забезпокои се Цеко Цеков.

— Няма да забравя, след три седмици, предобед, пред блока — потвърди Иван Иванич и вече наближил дома си, хлътна в тъмния вход, посегна да светне стълбищните лампи и замърмори на себе си. — Я да внимавам да не ме тресне токът в тъмното, че този ключ няма капачка.