Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (20)

Деветнадесета глава

Уъстър, 28 август, вторник вечер

Шапка от Гудуил

Оказа се, че бар Библиотеката е само на миля от кампуса и то на същата улица, по която бяха минали преди четири дни с Мик Сарджънт на път за президента. Ларс обясни, че заведението било лесно за намиране, щото било точно до големия градски магазин на Гудуил. Иван Иванич обяви, че иска да отиде сам и то пеша; трябвало му да подиша чист въздух.

Едноетажната сграда на Гудуил, разположила се от дясната страна на просторната улица, се виждаше отдалече. Иван Иванич приближи, пресече паркинга между автомобилите и спря пред остъкления главен вход. Вътре светеше. Между шарените стелажи се движеха хора. Доцентът продължи покрай магазина и подмина единична врата с надпис „Приемане на дарения“.

Стигна до ъгъла, спря и заоглежда. През обширния паркинг, досам улицата видя друга тухлена сграда, и тя с плосък покрив като Гудуил, но доста по-малка от магазина. Думата „Библиотека“ беше изписана с бели неонови тръби над входа.

Иван Иванич погледна часовника си. Беше рано. Реши да влезе първо в Гудуил. Мина покрай касите и тръгна по пътеката, между две дълги редици от употребявани дрехи, всяка на закачалка, всички грижливо подредени по вид и цвят. Стигна до секцията с обувки, продължи покрай куфарите, хвърли любопитен поглед на купищата тенджери, тигани и стари порцеланови чинии на щанда за домашни потреби, отпусна се за минутка на плюшен фотьойл в отдела за мебели, после спря до стената, при стелажа с джунджурии.

Отзад, скрито между порцеланови ангелчета съзря гипсово прасенце, седнало върху жълта водна лилия. Прасенцето беше облечено в черно сако с жълти копчета и снежнобели панталони. Иван Иванич измъкна статуетката, хвана я внимателно за основата, повдигна я пред очите си и я заразглежда.

Прасенцето със самоотвержен вид гризеше гигантски морков. От джобовете на сакото му се подаваха още два моркова. Дясното ухо беше отчупено. Черните му очи излъчваха меланхолия. На основата имаше ръчно написан етикет: „На диета съм, цена 50 цента_._“

— От понеделник съм на диета — обеща си Иван Иванич, после върна прасенцето на мястото му сред ангелчетата и премина към стелажите с шапки. Взе първата, която му попадна — мека филцова шапка с неопределен сивкаво-зеленикав цвят и лента над широката периферия.

Обърна я и я огледа отвътре, като я държеше за върха там, където се събират около челото трите дълбоки вдлъбнатини. Не беше много захабена. Доволен, нахлупи шапката върху гъстите си къдри, придърпа предната част на периферията по-ниско над очите си, нагласи чантата през рамо и се заоглежда.

— Приличате на Индиана Джоунс — усмихна му се слаб мъж с прошарена коса, понесъл голям железен тиган към касата.

— Щом е така, ще я купя — ухили се доволен доцентът.

Плати един долар на касата, нахлупи шапката и излезе. Пред входа се размина с майка, която водеше за ръка тригодишно момиченце.

— Харесва ми шапката ти — усмихна му се с пъстрите си очи жената.

— Харесва ми шапката ти — повтори момиченцето.

В отговор, Иван Иванич ги погледна, прихвана предния край на периферията с дясната си ръка и учтиво кимна с глава.

Бар Библиотеката

Доцентът се отправи към заведението отсреща. Влезе и се заоглежда.

Помещението беше доста пълно. Не видя познати обаче. Май беше подранил. Или пък другите бяха закъснели. Както и да е. Нямаше значение. Реши да си поръча питие. Нареди се след момче и момиче и зачака.

Барманката, дългокоса брюнетка в жълта тениска и тесни джинси, тъкмо се протягаше да свали бутилка скоч от горната полица. Иван Иванич се загледа в гърба й. „Всеки глупак може да критикува, да обвинява и да се оплаква“ — пишеше отзад на жълтата тениска на момичето, „и повечето глупаци го правят_._“ Амин — рече си доцентът.

Младата жена се обърна, остави бутилката на плота, извади две чисти чаши и се зае да приготвя питиета за двойката. Иван Иванич с изненада установи, че и отпред имаше за четене. „Когато животът ти поднесе лимони…“ — започваше надпис със солидни черни букви над гърдите на момичето. Надписът продължаваше отдолу в ярко син курсив: „… направи си лимонада с водка.“ Между двата надписа беше изрисувана цилиндрична чаша, пълна с искряща течност и украсена с резен лимон на ръба. Опъната от гърдите, средната част на чашата изглеждаше по-широка от основата и от горния ръб.

Иван Иванич си поръча чаша бира, плати, прибра рестото и се заоглежда за свободни места. Хареса си висока маса за четирима, точно до остъклената стена. Приближи, отпи глътка, остави бирата в средата на потъмнелия дървен плот, настани се на висок дървен стол, внимателно качи краката си на пречките и доволен погледна през витрината навън.

В дъното на паркинга се виждаше страничната стена на Гудуил. Досам стената, чак до плоския покрив, се издигаше квадратно скеле от боядисани в оранжево метални тръби. От двете му страни имаше товарни рампи, плътно затворени с бели рулетки.

Доцентът заразглежда колите, пръснати тук-там из паркинга. Зачуди се дали шофьорите са на пазар в Гудуил или се наливат с бира тук, в бара. Поогледа мъжете около масите. Отпи нова глътка и се смръщи.

И в бара да са, няма голямо значение — помисли си. С това нещо тук нормален човек не може да се напие. Пикнята на Рем Баранович сигурно има повече алкохол от тая бира.

Пак отпи и пак се смръщи. Ех, нямаше да е никак зле, помисли си, ако тук и сега имаше ледено пиво от Дълбок зимник.

Размечта се.

Боби Балдъзата

— Здрасти, как си? — каза Ларс.

— Здрасти… много съм добре — отвърна Иван Иванич. — Не съм видял кога сте дошли.

До Ларс стоеше дребно момче с ангелски къдрици и невинно лице.

— Това е Боби — каза Ларс. — Следва социология.

Иван Иванич се представи. Боби кимна и се отправи към бара. След малко се върна с двулитрова пластмасова кана с бира и празни чаши. Наля на всички. Чукнаха се. Боби изпи чашата на екс и си наля втора.

— Боби е с разбито сърце — обясни Ларс. — Днес му се е наложило да скъса с двете сестри. Той първо се залюби с голямата. Заварката с нея стана още през пролетта на една скучна лекция. Месец по-късно започна да се среща и с малката. Тя все още е ученичка в гимназията… за щастие е над 16 години. Боби твърди, че инициативата за сближаване била нейна.

Ларс отпи глътка бира и се усмихна на Боби.

— Така или иначе, двамата успяваха да пазят връзката си в тайна от голямата сестра. Каката нищо не подозираше, щото Боби продължаваше да се среща редовно и с нея… малката нямаше нищо против. Днес обаче голямата открила предателството на Боби и сестричката си. Изпортил ги средният брат, който някак си научил за двойната игра. Голямата сестра поискала незабавна среща на четиримата, да обсъдели ситуацията. Боби отказал под предлог, че му се налага да прекара нощта в библиотеката и ето ни тук.

Боби, който мълчеше като риба, надигна чаша и отпи. Ларс също отпи, погледна Иван Иванич и продължи.

— Казах на Боби, че ти си специалист по история на сексуалността. Сведущ си по всички възможни сексуални връзки, даже и такива, за които обикновените хора не подозират, че могат да съществуват. Виж сега, човекът е много депресиран. Може би ще намериш начин да го разведриш.

Доцентът кимна с разбиране. Лицето му стана сериозно. Извади кутията с роговите очила от чантата. Отри стъклата в ризата. Нахлузи очилата и погледна Боби.

— С брата имал ли си връзка, или само със сестрите? — запита строго.

— Неееее! — изквича с неочаквано тънък гласец Боби. — Само със сестрите! Само със сестрите…

Калигула и трите му сестри

— А, така ли? — разочаровано възкликна Иван Иванич. — Хм. Така значи… Погледнато в исторически план, твоето е само лек и невинен флирт. Виж, император Калигула е бил съвсем друго нещо. Той се е сношавал не с две, ами с три сестри, при това неговите собствени. Толкова ги е обичал, че пуснал специална монета. На едната страна бил той самият, а на обратната — трите сестри, една до друга. Имал е обаче слабост към средната, Друзила. С нея започнал още докато била непълнолетна, в къщата на баба им Антония. След време Друзила се омъжила, което не попречило на Калигула да продължава да я ползва като своя жена. Много си я обичал.

— А с другите две сестри какво станало? — поинтересува се Ларс.

— Другите две сестри, Ливила и Агрипина, Калигула също харесвал доста. Не бил стиснат мъж и от време на време ги предоставял на свои приближени мъже. Двете сестри обаче се забъркали в заговор за убийството на Калигула, или поне така твърдял самият той. На делото представил писмени показания в смисъл, че сестрите му били мръсници и развратници.

Иван Иванич отпи бира. Този път не се намръщи. Усмихна се, увлечен в разказа си.

— Калигула е бил щедър император. Раздавал е внимание и любов не само на сестрите си, ами и на чужди жени и мъже. Човекът обичал да прави големи семейни партита за приближените си… нали бил император, имало ядене и пиене в изобилие. Виновен ли е бил, че съпрузите се напивали като свини и заспивали по пода? Оттеглял се в спалнята си и оттам привиквал някоя самотна съпруга, че да й прави компания, докато жената чака нейния пияндур да се освести. За да не го обвинят в дискриминация обаче, сношавал се не само с жени, но и с мъже от най-различни потекла. Бил е доста активен, но разправят, че му се е случвало и да е пасивен.

Бели и пъстри карамфили

Иван Иванич замълча. Ларс хвана чашата си за ръба и започна да я върти в кръг, втренчил поглед в движението на бирата вътре, с вид на химик в лаборатория. Боби сведе глава. Лицето му се сгърчи в мъчителна гримаса. Беше сразен от разказа за Калигула. Внезапно се понадигна, отвори широко очи, кръгли като топчета, втренчи се в Иван Иванич и заговори развълнуван.

— Срамувам се от себе си, но заявявам от сърце, че съм обичал искрено и двете сестри… макар че хич не ми е ясно как е възможно това, освен ако не съм някакво морално чудовище.

Боби спря за момент, посъбра си мислите и лицето му се проясни.

— Вярвам все пак, че съм направил нещо наистина добро… дадох любов на две момичета, които имаха доста ясно изразена нужда от нея. При това бих могъл да кажа, че пожертвах себе си. Трябваше да се крия и да хитрувам, макар че мразя да лъжа. Отгоре на всичко, приятелите ми започнаха да ми се присмиват и да ми викат Боби Балдъзата. Сега поне с този прякор ще се свърши, надявам се.

— Не си морално чудовище… мисля, че горе-долу си нормален — реши да успокои момчето Иван Иванич. — Нека ти обясня сега. Един мъж може да обича дълбоко повече от една жена… при това по едно и също време. Да речем например, че след време станеш баща на две-три дъщери, ще ги обичаш ли всичките, а? Ще ги обичаш, и още как… и не само тях, а ще обичаш и жена си, и майка си, а може и някои лели, някои братовчедки и прочее… всичките едновременно! Ами да, би било неестествено една година да обичаш само жена си, другата година — само майка си, а третата година, да речем, само голямата дъщеря. Е, и с гаджетата е така… макар и малко по-трудно, защото те обикновено ревнуват и те искат изцяло и единствено за себе си… но все пак е възможно да обичаш две от тях наведнъж, както сам знаеш от опит. Щом човек може да обича няколко роднини едновременно, не е за чудене, че може да е същото и с хора извън родата.

Иван Иванич слезе от стола, изправи се зад масата като зад катедра, огледа пълния бар като да беше университетска аудитория и заговори с поучителен тон.

— И наистина, какво е любовта? Любовта е силна привързаност, желание да си колкото може повече с другия и да го притежаваш напълно и докрай… и то само за себе си! Естествено човек може да има повече от едно собственическо желание — за луксозна кола, за голяма къща, за гаджета, за съпруг или съпруга, за деца… при това деца, които ще обича безрезервно и които в крайна сметка ще разбият сърцето му, щом пораснат и го изоставят. Абе отношенията родители –деца са си цяла любовна трагедия, ама това е отделна тема.

Иван Иванич седна обратно на стола. Свали роговите очила. Прибра ги.

— Какво трябва да се направи сега? — замислено изрече Иван Иванич, след което се обърна към Боби. — Трябва някак си да се сдобриш с двете сестри.

Боби пак разля бира по чашите и погледна дъното на каната. Тримата отпиха и приближиха глави като заговорници. Започнаха да обсъждат как да стане сдобряването.

След още една кана бира решиха, че Боби непременно трябва да подари на момичетата по един разкошен букет цветя. Ларс предложи алени рози в знак на обич. Иван Иванич контрира с предложение за карамфили, бели на голямата сестра и пъстри на малката. Момчетата го изгледаха с недоумение.

— Белите карамфили символизирали чиста и непорочна любов, както и пожелание за късмет — обясни доцентът, — а пъстрите били израз на искрено съжаление, че любовта не може да бъде споделена.

— Супер — рече Боби и хукна да купува карамфили.

Певицата

В бара нахлу тайфа момчета и момичета. Иван Иванич разпозна Лорън, Мерилин, Лио, Криста и им махна. Бяха в компанията на две непознати момичета. Всички се скупчиха около масата. Иван Иванич се засили да купува кана с бира. Ларс го последва на бара. Посочи му висок буркан на плота, в който се виждаха монети и банкноти.

— Винаги трябва да оставяш бакшиш — каза му. — Тези хора само от това живеят… надниците им са символични.

Иван Иванич послушно пусна рестото в буркана. Върнаха се при масата и наляха чашите. Разговориха се.

В заведението беше шумно. Хората се надвикваха и бяха щастливи. Присъединяваха се към една група, приказваха си няколко минути, после преминаваха към друга. Движат се също като на партито при президента, помисли си Иван Иванич_, само че тук е по-весело._

По някое време се чу как долу в подземието започва да дъни оркестър. Певица извиси глас. Лорън заяви, че слиза долу в дискотеката. След минута Иван Иванич взе чашата си и го последва.

Долу в мазето беше полутъмно. Малък оркестър свиреше — две китари, електрическо пиано, ударни. Дребна чернокоса певица пееше. Хората танцуваха.

Иван Иванич се изправи до стената. По нея бяха накачени чуждоезични плакати на холивудски филми. Заразглежда ги. Имаше плакати на турски, сръбски, испански и руски. На чужди езици, имената на познатите филми изглеждаха смешни.

Приключил с плакатите, Иван Иванич заразглежда певицата. Сладурана! — помисли си.

Песента свърши. Певицата остави микрофона и стремително се отправи към доцента. Той я погледна удивен. Сърцето му леко подскочи.

— Отивам да пишкам — каза момичето, като мина с бързи крачки покрай Иван Иванич и изчезна в тъмния коридор до него.

Върна се след минута-две.

— Отивам да пея — подхвърли тя с кадифен глас, минавайки покрай доцента.

Оркестърът пак засвири. Жената взе микрофона и запя.

Омекнали крака

Иван Иванич реши, че е крайно време и той да посети тоалетната. Пое по коридора. Влезе. Видя писоари и кабинки. Изпод повдигнатата врата на средната кабинка се подаваха чифт полегнали крака в черни велурени панталони, сиви чорапи и бели маратонки. Приближи, открехна вратата и надзърна вътре. Видя рус мъж с фина сива риза.

Мъжът се беше изтегнал на пода, с шия на ръба на гърнето и лице, обърнато навътре. Спеше. Много неудобна възглавница — помисли си доцентът. Утре ще го боли не само главата, ами и вратът.

Притвори вратата. Избра си свободен писоар. Предвидливо измести чантата отзад на гърба и дръпна ципа надолу.

— Харесва ми шапката ти — каза мъж до него. — И чантата ти ми харесва, само че не знам какво можеш да извадиш от нея.

Иван Иванич се върна на мястото си до стената. Застоя се, заслушан в музиката и загледан във виещите се млади тела. След време реши да се качи пак горе. Хвърли един последен поглед към певицата и тръгна по стълбата. На средата спря.

Пред него момче с омекнали крака се катереше с усилие нагоре, стиснало перилата от двете страни. Взимаше едно стъпало, залиташе назад, задържаше се, почиваше си и опитваше следващото стъпало.

Забеляза Иван Иванич зад себе си. Лицето му придоби решителен израз. „Не се предавам!“ — заломоти момчето. „Мен всяка стъпка напред ме кара да се чувствам по-силен и подготвен за следващата стъпка.“ Продължи да се катери самоотвержено.

Ах, колко интересно!

Горе Елиза седеше сама на маса. Пред нея имаше висока чаша с прозрачна течност, украсена с резен лимон на ръба. Иван Иванич се присламчи.

— Това водка ли е?

— А, не… днес пия само вода с лимон.

— Колко струва чашата вода?

— Без пари е.

— Тогава и аз минавам на вода с лимон. И на мен ми писна от бира.

— Аз обичам бира — обясни Елиза. — Днес обаче се въздържам. От понеделник се опитвам да отслабна.

— Изглеждаш ми добре — рече доцентът. — Не бих казал, че си пълна.

— Майка ми не мисли така.

Иван Иванич отскочи до бара и се върна с чаша вода.

— Наздраве! — усмихна се доцентът и чукна чаша с Елиза. Двамата отпиха.

— Добре, че не сме в Русия — рече Иван Иванич. — Там вместо вода трябва да пием водка и да изпразваме чашите на екс… ако не искаме да ни изкарат другомислещи и да ни пратят на лагер в Сибир.

Елиза заразпитва доцента за пътуванията му в Русия. Иван Иванич заразказва. Девойката слушаше с неприкрит интерес, полуизвила глава към него, с разширени зеници и леко отворена уста. От време на време връхчето на езика й се вдигаше леко, опираше до зъбите и докосваше горната устна.

Половин час мина неусетно.

— Легално, можех да изнеса само 30 рубли, а магнетофонът струваше 90 — с увлечение разказваше доцентът. — Преди да замина от София, смених пари на черно и пратих 90 рубли в плик на свое име, до поискване в Самарканд. Като пристигнах там, изчаках опашката в пощата и за голяма изненада, получих писмото. Парите си бяха вътре. Купих си магнетофона. В България магнетофони по това време не се намираха, дори и втора употреба… а пък аз моя го купих чисто нов! Върнах се с него в София. На митницата се зачудиха откъде съм намерил пари за магнетофон, а пък аз им казах, че съветските другари са ми го подарили в знак на братска дружба.

Доцентът млъкна, като че ли поуморен. Погледна Елиза. Тя повдигна очи към него, после отмести невиждащ поглед към бара. Пое дълбоко дъх и заговори.

— Ах, колко интересно е всичко това. Искам да науча руски. Искам да пътувам в Южна Америка. Всеки път, като отида в библиотеката, взимам купища книги. Просто минавам покрай стелажите, разгръщам ги, дори ги подушвам, като че ли съм ловно куче и ги трупам в ръце, докато повече не мога да нося. Искам да знам всичко за света.

От подземието се носеше екот на електрически китари.

— Искам да се науча да свиря на ситар — рече момичето. — Ех, да можех да съпроводя Джордж Харисън в Индия и да взимаме заедно уроци от Рави Шанкар… Понякога бленувам с часове за това. Обичам Бийтълс и Пинк Флойд, а ти?

Иван Иванич каза, че и той ги обича.

— А, да не забравя! Горещо ти препоръчам „Кажи ми честно“ на Пола Абдул! — възкликна Елиза. — Снощи я гледах в Club MTV. Тя танцува страхотно…

Големи лъжци

Неочаквано, девойката млъкна. Приведе леко глава. Русите й коси се разпиляха покрай скулите. Челото й се сбърчи. Усмивката й внезапно изчезна. Ъгълчетата на устните й провиснаха тъжно. Умисли се.

Иван Иванич я загледа притихнал.

Минута-две минаха в мълчание.

— Понякога се гледам в огледало и се питам, това аз ли съм… но какво всъщност съм аз… — заговори с тих глас тя. — Чудя се какво… в крайна сметка… съм… Защото съвсем не мога да си представя, че може да ме няма, а любимото ми телевизионно шоу ще продължи без мен и аз никога няма да знам какво се случва по-нататък.

Елиза въздъхна, изправи глава и прибра косите зад ушите.

— Хората не могат да проумеят смъртта… не могат да я възприемат като реалност — каза Иван Иванич. — Преструват се, че търсят смисъла на живота, но всъщност той не ги вълнува толкова, колкото ги тревожи смисълът на смъртта… нейната мистериозна неизбежност и какво значи тя за всеки жив човек. Всичко може да бъде избегнато, даже и от живота може да се избяга, но не и от смъртта. Може би затова тя е табу. Хората не искат да мислят за нея и предпочитат да се преструват, че проблемът не съществува. Помисли си само, по природа всички ние сме големи лъжци, дори и най-честните от нас. Залъгваме преди всичко себе си, за да не мислим за нея, за да я забравим. Иначе животът ни би бил невъзможен дори и за миг.

Групата от съседната маса се надигна от столовете с шум. Говорейки високо, хората изчезнаха навън в нощта.

Резенче лимон

Иван Иванич по навик разклати чашата, взирайки се вътре, после допи водата. Елиза го погледна, усмихна му се и разклати своята чаша, досущ като него. Резенчето лимон се откачи от ръбчето на чашата й. Падна на пода, недалеч от Иван Иванич.

Барманката приближи с голяма лъскава табла. Остави я на освободената маса и започна да събира празните чаши.

Иван Иванич я погледна, после протегна крак към лимончето, с намерение да го придърпа под масата. Не успя да го достигне.

— Не се тревожи — успокои го Елиза и посочи към съседната маса. — Тя и без друго ще почисти след нас.

Застанала точно зад таблата, която леко се опираше на корема й, жената хващаше едновременно по две чаши, по една във всяка ръка, вдигаше ги предпазливо и с премерени синхронни движения на двете си ръце ги поставяше внимателно от двете страни на таблата.

Приключи с разчистването и повдигна пълната табла с две ръце. Пречеше й да вижда пода. Тръгна напред, настъпи резенчето лимон, подхлъзна се и леко залитна.

Подсъзнателно, доцентът посегна да я прихване. Жената инстинктивно се дръпна от него, правейки енергична крачка напред. Неволно, десният й крак закачи празен стол. Столът се сгромоляса с трясък надясно, а барманката, отскачайки от стола, се отклони наляво.

Набирайки скорост като билярдна топка, жената се устреми напред към друг празен стол, задържайки таблата в протегнатите си ръце. Левият й крак ритна стола и той падна шумно, а самата тя рикошира към стъклената витрина. Излетя през нея, все още държейки таблата с чаши в ръце. Отвън, между падащите парчета стъкло се мярнаха вирнатите й крака, после и те се смъкнаха надолу покрай външната стена.

Всички разговори секнаха. За миг хората се втренчиха във витрината. На мястото на стъклото зееше голяма дупка. Беше останала само металната рамка. През нея се виждаше паркингът. В далечния му край, хванало се с две ръце за оранжевото скеле на Гудуил се беше привело момче. По паркинга до него водеше пътечка от повръщано.

Клиентите заизлизаха. Повечето се трупаха отвън, около барманката. Други си отиваха. В далечината се чу полицейска сирена.

— Май е време да си тръгваме — рече доцентът на Елиза. — Става късничко, пък утре работа ни чака, нали така?

Без да се бавят повече, двамата излязоха навън. Иван Иванич пое обратния път покрай Гудуил. Елиза се отправи в противоположната посока.

Доцентът крачеше бързо, смръщил чело. Знам си аз, че от диети полза няма — мислеше си той. — Нагъваш моркови по цял ден. Единственият резултат обаче е, че си ходиш гладен и дебел. Ако Елиза не беше на диета, нямаше да пие вода с лимон и този инцидент можеше да не се случи. Лимоненото резенче нямаше да падне на пода, барманката нямаше да се подхлъзне, аз нямаше да се опитвам да я спасявам и тя нямаше да излети през стъклото, при това с все табла и чаши. Сигурно си е омаскарила хубавата тениска. Те ти булка лимон и лимонада!

Настигна две момчета и момиче, които се клатушкаха по тротоара. Плетейки крака, момичето се държеше за момчетата, прегърнало ги здраво през вратовете. Момчето отляво беше високо. Дясната му ръка грижливо придържаше момичето през кръста. Момчето отдясно беше по-ниско от нея. Лявата му ръка приятелски подпираше стегнатия й в къса червена пола обемист задник. Нахлупил шапка, Иван Иванич ускори крачка и ги изпревари, без да ги поглежда.