Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (31)

Тридесета глава

Уъстър, 30 август, петък вечерта

На бира в Библиотеката

Изминаха шест месеца, преди Иван Иванич да научи причината за неочакваното обаждане на деканката Уилма Снайдър — обаждането, което най-изненадващо го върна в Америка.

Това се случи една гореща августовска вечер, в деня на пристигането на доцента в Уъстър.

Иван Иванич седеше на хлад в Библиотеката и си говореше с Марк Горман в компанията на кана студена бира.

— Студентите се разбунтуваха, затова си тук — каза Марк Горман. — Всички знаеха, че си кандидатствал в конкурса за постоянен асистент.

Марк си доля бира и препълни чашата. Продължи да разказва.

— Веднага след Коледната ваканция, Лорън, Елиза и Мерилин отишли при Мик Сарджънт и му казали, че всички студенти предпочитат теб и се надяват ти да получиш мястото. Така или иначе, Мик вече беше поканил за интервюта трима кандидати и ти не беше между тях, разбира се, нали току-що беше заминал за София. Хората дойдоха в кампуса, изнесоха лекции, срещнаха се с тоя-оня и си заминаха. Няколко дни по-късно, на закрито заседание, комисията избрала най-силния от тях, млад докторант от Харвард, който веднага приел назначението. Студентите скоро научиха и се разлютиха като разбутан от мечка кошер. За няколко дни събраха подписка, в която искаха Мик Сарджънт да бъде уволнен. Притисната, Уилма Снайдър побърза да пусне доклад за уволнение. Беше уплашена до смърт, защото и нейните крака се клатеха. Президентът безапелационно уволни Мик, като все пак го обезщети с две годишни заплати.

— Чудна работа — рече Иван Иванич, близвайки пяна от пълната с бира чаша. — Не си давах сметка, че постоянен професор като Мик Сарджънт, който е и шеф при това, може да бъде уволнен, само защото е предпочел докторант от Харвард вместо моя милост.

— Не си въобразявай, че са го уволнили заради теб — каза на доцента Марк Горман и също като приятеля си близна бирена пяна, от своята чаша. — Ще ти кажа какво се е случило, то вече не е тайна. На закритото заседание на комисията естествено станало дума за теб и за това, че студентите много те искат, при което Мик Сарджънт рекъл, че мнението на студентите не го интересувало. Изпуснал се човекът. И най-умният си е малко прост, нали така. Мик забравил за момент, че студентите плащат сметките и че поради това гледат на професорите като на хора, които са длъжни да изпълнят всяко тяхно желание, горе-долу като готвачите в студентската столова. Репликата на Мик раздразнила студентите и те набързо решили да покажат на всички кой пие и кой плаща.

— Ама нали заседанието на комисията е било закрито? Там не е имало студенти. Как са могли да научат за изцепката на Мик?

— Освен Мик в комисията бяха Анди Пийкок и Уайнона Бекман — загатна Марк Горман.

— Уайнона е пропяла — отгатна Иван Иванич. — Личеше й, че иска да стане шеф.

— Така си е. Но не стана, защото е нарушила правилата за конфиденциалност. По принцип и нея трябваше да уволнят, но тя отърва кожата. Ако го бяха направили, студентите щяха още повече да се разгневят.

Двамата приятели се умълчаха. Марк Горман погали с длан студената си чаша. Иван Иванич нежно погали своята.

— Образованието е бизнес като всичко друго — обясни Марк с мъдро изражение. — Бизнес, в който студентите са клиенти, а ние сме обслужващ персонал. Поради това се налага да правим това, което е най-добро за тях, от тяхна гледна точка, разбира се, иначе може да се случи катастрофа.

— Или поне да се правим, че го правим — ухили се Иван Иванич и вдигна чаша към приятеля си.

— Или поне да се правим — засмя се в отговор Марк Горман и също вдигна чаша.

Чукнаха се весело.

Това обаче е друга история

Иван Иванич изкара три безгрижни години като гостуващ професор в Уъстърския университет. През последната година кандидатства в университети из цялата страна, но не и в Уъстър. Не си правеше илюзии, че след уволнението на Мик Сарджънт би могъл да получи постоянно място тук.

Отзова се на първата покана за интервю и без да му мисли много прие първото предложение. Поработи, след това се прехвърли на друго място, после на трето…

Така Иван Иванич остана в Америка. Годините се занизаха една след друга. Той продължаваше да се носи през живота както си знае — с усмивка и в компанията на добри приятели, добра храна и хубаво вино, докато един ден… но това вече е друга история!