Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (16)

Петнадесета глава

Уъстър, 24 август, петък предобед

Това се казва стандарт

Иван Иванич се измъкна на улицата и краката му сами го поведоха по познатия път до Къмбърленд Фармс. Спря пред витрината и се зачуди накъде да поеме.

От магазина излезе жена и се насочи към паркираната до бордюра кола. Иван Иванич се отправи енергично към нея и в същото време извиси глас: „Извинете, в коя посока е центърът?“ Жената го погледна стреснато, погледна към леко издутата му чанта, после безмълвно ускори крачка, заобиколи колата откъм улицата, отключи шофьорската врата, седна, захлопна, запали и отпраши напред. Доцентът я отпрати с поглед, замисли се, сви рамене и закрачи в същата посока.

По Главната тихо се плъзгаха нови и стари автомобили, непознати като екзотични риби в чужд аквариум. От двете страни на улицата сградите бяха наръсени като шарена сол. Иззад занемарени морави се пъчеха бели дървени къщи с обли кули по ъглите и с покрити тераси пред овехтели парадни входове. Червените тухлени туловища на стари пететажни кооперации с тесни прозорци надничаха иззад набързо сглобени едноетажни халета, даващи подслон на работилници и магазинчета с разноцветни фирми.

Тухлена църква с островърха камбанария се извисяваше до пуст паркинг. Широка тройна арка зееше като отворена челюст пред парадните врати. Високо над арката, гигантски кръгъл прозорец с потъмняло стъкло беше обърнат към улицата като око на циклоп.

На каменните стъпала пред затворената врата беше седнал слаб мъж с изпито скулесто лице, гъста брада и разпилени черни коси. Навел глава, с лакти на коленете и длани събрани отпред като за молитва, мъжът като че ли не забелязваше какво става наоколо.

Иван Иванич се насочи през улицата към спретнатата постройка на банка Фиделити. Спря пред голямото табло, изправено до входа, и го заразглежда. В левия му край беше изрисувано усмихнато ярко златно лъвче, което, изправено на задни лапи, сочеше тюркоазен надпис вдясно:

Добре дошли Уъстърски студенти и преподаватели!

Открийте си банкова сметка още днес и ще получите специален подарък.

Как се излъгах! — усмихна се на себе си Иван Иванич. — Минах се да дойда вчера и да си открия сметка без да ми дадат подарък.

Доцентът продължи бодро напред и след десетина минути забеляза, че стари бели къщи се виждаха все по-рядко, а вместо тях зачестиха магазини и закусвални. Мимоходом хвърли поглед към пластмасовите чинии и паници по витрината на магазин Всичко за един долар, весело поздрави мъжете, които пиеха чай на малки масички пред бакалия Сайгон и дружелюбно се усмихна на стария виетнамец, щръкнал пред сергията с намалени супи и мидени консерви.

Скоро стигна до оградено пустеещо място, спря се, хвана с ръце мрежата и любопитно заразглежда разхвърляните сред бурените загадъчно непознати боклуци: няколко полу-смачкани канчета Miller Light, станиолова торба Frito-Lay, стари вестници, пластмасово шише Valvoline, стъклена бутилка Captain Morgan с цветен пират на лъскавия етикет, бели мъжки гащи със същия надпис и същия пират, и свити на топка салфетки.

Паркирал човекът, пил, хвърлил през оградата и заминал, без въобще да се замисли за евентуално повторно използване… това се казва висок стандарт, това се казва жизнен ритъм — рече си Иван Иванич. — А нашенецът, беден човек, бавен, неорганизиран и с ниска производителност на труда, ще почне да се разтакава, да търси компания, да има претенции за мезета и разредители, после ще се настани на масата за мухабет, ха наздраве, ха наздраве, та до малките часове, а като свърши пиенето, няма да хвърли такава купешка бутилка от солидно стъкло и цветен пират на етикета, ами ще си я прибере, че да си я пълни с домашна ракия всяка година и така ще й се наслаждава дорде е жив.

Унесен в наблюденията си, доцентът не усети, че по тротоара приближава мъж с добре натоварена пазарска количка. Чак когато количката издрънча по фугата зад него, Иван Иванич осъзна, че не е сам и се врътна стреснато. Мъжът не му обърна внимание и продължи напред, а доцентът го последва и заразглежда любопитно.

В металния кафез на количката бяха набутани прокъсана пътна чанта, палатка в зелен военен калъф, както и пластмасова бутилка от портокалов сок, пълна с вода. Отгоре бяха накамарени стар спален чувал, пъстро одеяло, възглавница с неопределен цвят и омърляно шушляково яке. Оплескана с кетчуп найлонова торбичка с три недоядени хамбургера висеше от ръкохватката. От четирите страни на количката бяха закачени червени пластмасови плаки с надпис Supermarket Big D.

Отзад ми прилича на Джон Ленън — помисли си Иван Иванич, докато оглеждаше човека пред себе си. — Има неговата стройна фигура… същата гъста коса, падаща на вълни върху раменете… само че Джон със сигурност се е къпел от време на време… па си е препирал и дънките, защото не ми се вярва японката да го е перяла, макар че той от обич даже й взе името.

Неочаквано, бездомникът сви надясно, слезе на платното и забута количката напряко към едноетажната тухлена сграда на Армията на спасението от другата страна на улицата, без да обръща внимание на приближаващите автомобили.

Иван Иванич се поколеба, но след миг сам скочи на платното, вече забелязал как колите спират и изчакват в тишина. С три-четири бързи крачки настигна човека и даже скочи преди него на тротоара. Спря и загледа как онзи внимателно надига мъничките колелца през бордюра, така че да не си разпилее имуществото, как се насочва към широко отворена врата и как изчезва вътре с все количката.

Искрящи черни очи

Доцентът приближи към зарешетения прозорец, заслони очи с длан, впери поглед вътре и заразглежда насядалите покрай триметрова маса бездомници. Възпълен мъж с проядени зъби сърбаше супа от пластмасова паница. Африканец по тениска си кърпеше ризата. Двама мургави мъже седяха и си говореха. Млада бяла жена, още почти момиче, разглеждаше положен върху масата изписан лист.

Като че ли усетила погледа на доцента, жената вдигна глава и бляскавите й очи срещнаха очите му. Погледите им останаха свързани безмълвно за няколко дълги секунди, чак докато тя внезапно скочи от стола, стискайки изписания лист с лявата си ръка и трескаво приглаждайки с дясната късата си черна коса.

Иван Иванич побърза да се отлепи от прозореца и да отпраши покрай сградата. Пъргаво подмина залепения до Армията на спасението магазин на Moonshine Liquors и стигна до пресечката, където спря, загледан в блесналото на отсрещния светофар червено човече. В този момент жената го настигна, застана до него и му се усмихна. Поруменелите й бузи и нежният дъх на калвадос разбудиха в душата му образите на кюстендилски красавици сред ябълкови градини.

— Какво мислиш за това? — попита го тя, като тикна пред очите му листа хартия, вече сгънат като плик.

— Сидхарта Гаутама Буда — прочете на глас Иван Иванич трите думи в средата на плика. — Аз пък съм Иван.

— Казваш ми: „Аз пък съм Иван“ — бързо заговори жената. — А знаеш ли какво е това твое „Аз“, за което ми говориш? Разбираш ли какво е това „съм“, тази загадка, че си жив, че си единствен и отделен от всички останали, че си „Иван“?

Жената отново приглади коса.

— Какво значи, че сега те има, а после ще умреш и ще изчезнеш навеки? Какъв е смисълът на твоето „Аз“, щом времето след смъртта ти ще е безкрайно дълго, щом смъртта ти ще е вечна? Какъв е смисълът на живота ти, щом ти си само една прашинка в безкрайното време и пространство?

— Ей сега ще изчисля какъв е смисълът… — отвърна Иван Иванич. — Да речем, ще откажа алкохолите и спра да ям свински пържоли, та да стана столетник. Значи така, моят живот ще е един век, а вселенското време е безкрайно, следователно животът ми като част от вселената е ще бъде едно делено на безкрайност, а пък това е — нали отбираш от сметки — това значи е нула… това го научих от другарката по математика още в пети клас. Благодарение на нея още тогава разбрах, че моят живот в безкрайното време даже не е и прашинка, както казваш ти, а си е кръгла нула. Щом животът ми е нула части от времето, значи всъщност не съм живял, а щом не съм живял, за какъв смисъл можем да говорим?

Иван Иванич поглади коремчето си и доволно добави:

— Аз много обичам да си мисля за безсмислието на живота.

— Да, да… но смисъл все пак има! Ето какво е прозрял Сидхарта, ето тук всичко е написано — и жената трескаво разгъна плика и впери очи в открилия се плътно изписан текст. — Времето ще бъде преодоляно — зачете тя на глас. — Всичко тягостно, всичко враждебно в света ще изчезне, страхът от смъртта ще изчезне, когато човек успее да отвърне мисълта си от времето.

— Така си е, времето е голям проблем. Хората правят какво ли не, за да отвърнат мисълта си от него. Вкопчват се като удавници в разни илюзии и им се отдават напълно, защото само така имат чувството, че живеят. Всеки е свободен да си избира илюзорни пристрастия по вкус: кариера, власт, пари, любов, секс, волски труд, религия, и какво ли още не. Даже може да си ги сменя за разнообразие, когато пожелае. Аз например отначало бях избрал да съм математик, а пък сега съм историк. Утре пък мога да реша да стана началник, да тормозя подчинените си и така да добия илюзията, че не съм нула. Добре, че имаме илюзии, иначе без тях животът ни ще е само една тиха, отчаяна безнадеждност.

— Почакай, не е така, няма нужда от илюзии, защото смисъл има, един смисъл за всички хора, един за цялата вселена. — Жената впери в Иван Иванич невиждащия поглед на сомнамбул и продължи да говори като в просъница. — Ето, прочети за голямата река… как тя непрекъснато тече и водата пред теб винаги е различна, също като хората, които се раждат и умират, обаче реката, въпреки че изтича, винаги е тук, вечна като живота.

Иван Иванич гледаше жената умислен, поглеждайки нежните й като праскова страни и искрящите й черни очи.

— Това тук е камък — внезапно каза тя, като посочи оплескания с дъвка бетонен бордюр и зачете отново от листа. — Този камък след време ще се превърне в пръст… от пръстта може би ще се роди растение, животно или пък човек. Този камък е камък, но той е и животно, и бог, и човек и аз го почитам и обичам… обичам го не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко.

Вдигна пламнали очи към него и добави.

— И ти, и аз сме като камъка, ние сме всичко и сме вечни. Това е смисълът.

Настъпи мълчание.

— Това звучи красиво — заговори Иван Иванич. — Обаче тук има и малък проблем. Виж сега, този камък си няма име, а ние с теб имаме… всеки човек има. Камъните нямат собствено „Аз“, а всеки от нас, човеците, е доживотен затворник, така да се каже, в егоистичната клетката на самосъзнанието… Абе ти къде ги намираш тези неща?

— Всичко е известно, всичко е написано, всичко го има в библиотеката — настоя жената. — И ти можеш да отидеш и да четеш, библиотеката е хей там по улицата, на половин миля към центъра, дето се виждат високите сгради.

— Аз обичам да вися по библиотеките, непременно ще отскоча — рече доцентът. А ти в Армията на спасението ли живееш, или отиваш някъде?

— Никъде не отивам… аз съм винаги на път — отвърна жената.

— Щом нямаш цел, не можеш да се загубиш — одобри Иван Иванич.

Вече си бяха казали всичко. Разделиха се безмълвно, без да погледнат накъде тръгва другият.

Обикновен ден в рая

Доцентът продължи по Главната. Крачеше сам. По тротоарите не се виждаше жива душа, но по улицата потокът от коли не пресъхваше. Шофьорите спираха покорно на всяка червена светлина. Чакаха търпеливо, с погледи, насочени право напред. Никой не се извръщаше да види кой е наоколо, да се загледа или да намигне. Като гигантски миди в стоманени черупки — помисли си Иван Иванич.

Зарадва се, като забеляза двама мъже, седнали в обширния сенчест вход на неугледна бяла сграда отсреща. Бяха разстлали спални чували пред обкованите с шперплат входни врати. До всеки имаше натъпкана раница с китара отгоре. Мръснобял кокер шпаньол с отпусната каишка се беше излегнал върху стар вестник.

На втория етаж на сградата прозорци нямаше. Върху издадената напред козирка бяха наредени еднометрови букви от бяла ламарина, в които се виеха помътнели неонови тръби. Кино Капитол. Киното изглеждаше отдавна фалирало. Името на последния филм бе все още набрано върху бяла решетка с черни пластмасови букви, вече поразкривени: „Пристигане в Америка“.

Иван Иванич го беше гледал в София. И той самият, също като африканския принц от филма, беше току-що пристигнал. И той като него обичаше да си говори с хората. Нетърпеливо пресече улицата и се изправи радостен пред мъжете.

— Добро утро, момчета! — звънко поздрави Иван Иванич.

— Хей, да ти го начукам! — излая по-младият.

— Да, да! Да ви го начукам и аз! — отвърна с възторжена усмивка Иван Иванич.

По-възрастният от мъжете, с гъста бяла брада, развята около лицето му като поличка на балерина, вдигна ръце до главата си и с всяка от тях показа на доцента по един голям среден пръст с дълги черни нокти, останал за миг с безмълвно отворена уста, от ъгъла на която висеше угаснал фас.

По-младият, рус мъж с буйна мазна коса, падаща от средата на темето към ушите като листа на ряпа, със заострени мустачки и клинообразна брада, стана внезапно, с пъргав скок се озова на по-малко от метър от Иван Иванич, вдигна ръце, наподобявайки с пръстите си мечешки нокти, и нададе рев, право в лицето му, все едно стръвница, канеща се да си убие овца за вечеря.

Иван Иванич се усмихна на мъжа, обърна му гръб и се отдалечи по тротоара. След миг осъзна, че до него спира градски автобус. Вратата се отвори и той без да се колебае скочи вътре. Вече не му се разхождаше по Главната, центъра на града щеше да види друг път, а библиотека имаше и в университета. Докато плащаше билета, чу как китарите зазвъняха. Мъжете запяха.

Oh, think twice; it’s just another day for you, You and me in paradise.

Just think about it, paradise, just think about it. Paradise, paradise, paradise^[1].

Вратата се затвори, автобусът потегли и песента се изгуби.

Петнайсет минути по-късно доцентът се вмъкна в климатизирания си кабинет. Беше рано за обяд, но се почувства гладен. Изяде домашния си сандвич и се напи със студена вода от чешмичката в коридора. В сградата като че ли нямаше жива душа.

Върна се в кабинета и заключи отвътре. Седна и отпусна морно гръб на високата облегалка. Подпря ръце на подлакътниците. Удобно. Усети как тялото му поисква да си дремне, макар и за малко, моля. Човек трябва да си слуша тялото — каза си, отпусна се и задряма като пеленаче.

Някоя жена (или някой мъж)

Иван Иванич се събуди навреме за информационната сесия с новите професори. Наплиска си лицето в тоалетната и се разбърза към административната сграда. Свеж като краставичка, седна на първия ред в малката зала и докато повечето новаци клюмаха уморено отзад, той слушаше внимателно, вперил очи в говорещите, току кимаше с глава в знак на съгласие и не пропускаше нито една възможност да зададе въпрос.

Започна се с Ана Ковалска от Информационни технологии. Тя представи университетския компютър Вакс-11, прожектира слайдове с менюто и командите на електронната поща Пайн и накрая попита има ли въпроси, на което Иван Иванич каза, че да, има един въпрос и той е дали госпожа Ковалска не е от Полша и ако тя е наистина полякиня, дали няма честта да е рода с Леон Ковалски от филма Ловец на хуманоиди.

Дребната тъмнокоса женица отправи тъжен поглед към Иван Иванич и обясни с уморен глас, че съвпадението е случайно и че Ковалски било най-разпространеното полско фамилно име. Поколеба се за миг и добави, че онзи Ковалски от филма бил андроид, а не човек, след което започна да раздава ръководствата за ползуване на електронната поща.

Иван Иванич скочи пъргаво, кавалерски измъкна купа брошури от ръцете на жената и ги зараздава на колегите си вместо нея. Ана Ковалска пък връчи на всеки запечатан плик с потребителско име и парола, след което си отиде, а на нейно място се изправи Сайръс Вилегас от Правния отдел.

— Ако някой студент ви обвини в дискриминация или в насилие, това може да доведе до съдебен процес срещу университета, а също така да предизвика и края на академичната ви кариера — обясни Сайръс. — Трябва много да внимавате. Нормално е да помагате на студентите, но с мярка и не прекалено много, защото прекалената помощ може да се тълкува като натрапване и неуместно сближаване, а оттам до обвиненията за нежелани сексуални аванси има само една крачка. Що се отнася до дискриминацията, не бива да питате студентите от коя страна са и какво значат имената им.

— Ако вече сме питали някоя жена от коя страна е, трябва ли да й се извиним и да си вземем думите назад? — изправи се Иван Иванич с тревожен вид.

— От извинения не би имало нужда — отговори Сайръс, като изгледа Иван Иванич с подозрение, но като видя как доцентът го гледа с широко отворени искрени очи, реши, че човекът е сериозен и продължи. — Все пак не забравяйте да третирате и мъжете, и жените по един и същи начин. Като пример, разрешете ми да перифразирам въпроса на доктор… доктор… ах, да, благодаря, доктор Иванов, та ето сега ще перифразирам въпроса на нашия гост от чужбина по един полово неутрален и полово коректен… искам да кажа, политически коректен начин — и Сайръс се изпъчи, и бавно и тържествено занарежда — „Ако вече сме питали някоя жена (или някой мъж) от коя страна е тя (или той), трябва ли да й се извиним (да му се извиним) и да си вземем думите назад от нея (него)?“ Така зададен, този въпрос третира равноправно и жените, и мъжете.

Сайръс продължи с правилата за политическа коректност, а пък Иван Иванич си водеше записки, прилежен като първокурсник и даже поизплезил език от старание.

Да умреш на правилното място

Мей Флорес от Човешки ресурси пристигна с количка цветни брошури. Оказа се, че дебелите брошури са за медицинската осигуровка, а по-тънките — за зъбната.

— Ударението в нашия медицински план пада на профилактиката с цел предотвратяване или поне ранно откриване на сериозни заболявания — ведро заяви Мей. — Всеки, било то мъж или жена, има право на безплатен годишен профилактичен преглед. Специално за жените на възраст над 40 години осигуряваме безплатна годишна мамография за ранно откриване на рака на гърдата.

Иван Иванич се размърда неспокойно, вдигна високо ръка и след секунда се изправи.

— Формулировката за мамографията малко ме смущава, щото май не третира мъжете и жените равноправно… та се чудя дали не може да се поизмени, че да няма дискриминация на основа пол и възраст… ето така например: „Специално за жените и мъжете на възраст над 40, точно на 40, както и под 40 години, осигуряваме безплатна годишна мамография за ранно откриване на рака на гърдата.“

— За щастие, или за нещастие — усмихна се Мей като човек, който от добро възпитание е готов да приеме и неуместни шеги, — от рак на гърдата боледуват жените от 40 години нагоре.

В отговор, Иван Иванич заразказва, при това без сянка от смущение, любезно полуобърнат и към Мей, и към другите в аудиторията.

— А бе имах аз един колега в университета в София, дълги години стар ерген, казваха му Шибока. Преди да се пенсионира, взе, че се ожени за докторантката си Верчето, хубава девойка от Курило. За зла беда, само една година след сватбата Верчето разви рак на гърдата и скоропостижно се помина. Шибока беше безутешен и кой какво прави, той само за рак на гърдата говореше. Де кого видеше, разправяше как нощем напипвал бучката във Веркината лява гърда, как я карал да се прегледа при доктора, как тя в отговор само опипвала неговата лява гърда, смеела се и му разправяла, че и той има бучка, да не би и той да има рак на гърдата. Като умряла Вера, продължаваше Шибока, изведнъж му просветнало, че да, и неговата бучка е рак, нищо, че е мъж. Ходил три пъти на доктор и му се молел да го лекува, но докторът го изгонвал, без да го погледне, въпреки, че Шибока му показвал медицински учебник, според който шансът на всеки мъж да развие рак на гърдата не бил нула, ами едно на хиляда… в библиотеката го бил открил. Вайкаше се по цял ден, че има рак на гърдата и че скоро и той ще умре. Всички мислехме, че се е побъркал от мъка. Това продължи, докато изпаднал в делириум на улицата. Милиционерите помислили, че е пиян и го откарали в изтрезвителя, а там бил дежурен студент медик, който отбирал и от пиене, и от рак. Той прегледал Шибока и го изпратил незабавно с линейката право в Онкологията… съвсем навреме, че да може да умре човекът неопетнен на правилното място.

В залата настана гробно мълчание. Мей Флорес объркано огледа безизразните лица срещу себе си, после се извърна плахо към Иван Иванич.

— Някой мъж или някоя млада жена като нищо ще заведат дело за дискриминация и току-виж, осъдили университета да плати милиони заради една нескопосана формулировка — продължи безмилостно Иван Иванич. — Пък после всички трудещи се ще плащат сметката.

— А в страната, от която идвате, тази формулировка за мамографията как звучи? — направи последен опит за спасение малката храбра Мей.

— У нас мамография не се прави и дискриминация няма.

Кифла с каничка кафе

Мей Флорес се оттегли и на нейно място пристигна русокосата Хеда Гарнър от касата, закръглена като пумпал и вечно засмяна. Хеда се завъртя из малката зала, раздавайки данъчни формуляри за попълване.

— Тези формуляри са за предварителни данъчни удръжки от заплатите — обясни ентусиазирано Хеда. — Ако поискате удръжките да са малки, накрая ще доплащате, а ако са по-големи, ще получите надвзетите пари обратно, накуп, което е по-приятно, отколкото да доплащате. От вас зависи. Попълнете внимателно домашните си адреси, защото на тях ще ви изпратим годишните данъчни справки. А, да не забравя, тези от вас, които пристигат от чужбина, трябва да кандидатстват безотложно за федерални осигурителни номера.

Хеда тръгна да събира попълнените формуляри. Стигна до Иван Иванич, пое изписаната бланка и прочете името и адреса.

— Харесва ли ти апартамента? — неочаквано попита Хеда. — Аз съм хазяйката.

— Всичко ми харесва, особено че го даваш така разнообразно мебелиран — отговори с любезна усмивка доцентът. — А това, че си ми оставила и готвено в тенджерата за добре дошъл е супер… не помня през живота си да съм ял такива вкусни картофени люспи. Да не вземеш някоя сутрин да ми донесеш виенска кифла и каничка кафе, че ще ме уплашиш! Няма как да не си помисля, че съм в Рая и значи съм умрял.

— Апартамента не го давам мебелиран — застина Хеда неподвижна, за пръв път откак бе влязла в залата. — Мик Сарджънт първо спазари наема с мен, а после прати мейл на целия университет. Писа, че идваш от България без особени средства и че би било добре да ти помогнем с употребявани мебели, кой с каквото може. Дадох ключ на Мариса и тя координираше пренасянето с дарителите. Необелените картофи пък сигурно ги е сготвила Сюзи Сарджънт, тя нищо не бели, че било много по-здравословно. Тя е запалена по такива моди, всички я знаем.

Иван Иванич застина на свой ред. Хеда го погледна, но той остана безмълвен. Жената се раздвижи и се усмихна отново.

— Ще е най-удобно да ми носиш чека с наема в касата, така няма да се хабиш за пощенски марки. Дъщеря ми Кристъл така прави, предава ми наема направо в службата. Донася го или тя лично, или съпругът й. Те наемат долния етаж, точно под теб. Надявам се бебето им да не те буди през нощта. А сега да те оставя, че фотографът чака.

Иван Иванич се снима за служебна карта. Наложи му се да почака няколко минути, докато му я отпечатат. С картата вече можел да ползува библиотеката, залата за фитнес и басейна. Прибра я в портфейла и се върна в Карсън Хол. За втори път днес се заключи в кабинета си. Този път обаче не заспа, а се зачете в диплянките и формулярите от информационната сесия.