Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (7)

Шеста глава

Банско, 15 декември, петък сутрин

Без закуска и кафе

— И ти ли изпусна закуската? — рече Марго Василева, като се приближи до Иван Иванич, който тъкмо беше застанал пред затворената врата на трапезарията на Дома на учените в Банско.

През двойната остъклена врата се виждаше как една лелка в бяла манта грижливо изтърсва трохите от покривките на пода. В далечния край на трапезарията ранобудният Драго Денев току-що беше изправил неголям екран до огряната от утринното слънце бяла стена и вече се мъчеше да фокусира прожекционния апарат.

Открай време двамата доценти и професор Василева работеха задружно в катедрата по нова и най-нова история. От две години Марго Василева, която умееше да се държи едновременно и приятелски, и респектиращо, беше шеф на катедрата.

— Нищо, аз и бездруго тази сутрин не съм гладен… Дойдох пет минути преди заседанието, че да мога да се запозная предварително с програмата, това е по-важно от някакви си там закуски — отвърна оптимистично Иван Иванич и посочи към окачения на вратата лист, после добави: — Днес има интересни мероприятия, ще присъствам на всички.

На листа пишеше:

Международен симпозиум за Източна Европа

15 декември 1989, петък — работна програма за деня

7:30-8:30 Закуска

9:00-10:00 Пленарна сесия:

— Председател — д-р Рем Баранович от Москва

— Докладчик — проф. Василева от София

10:00-10:30 Почивка

10:30-12:00 Работно заседание — докладват:

— Игор Лавров от Москва

— Скот Хорн от Бостън

— Доц. Красьо Чулков от София

12:00-14:00 Обяд

14:00-19:00 Свободно време за неформални дискусии

19:00 Банкет

В долния край на листа някой беше добавил с молив: Закуска на закъснелите няма да се дава и да не носите храна по стаите! — от Ръководството.

— На мен едно кафе ще ми стигне засега — рече Марго Василева и разклати с леко кръгово движение полупразната пластмасова чашка. — А ти първо ми помогни да отпочнем заседанието, пък после ще имаш време за кафенце и каквото друго ти се услажда… Драго вече гласи прожектора, ама дали ще дойдат достатъчно хора? — с безпокойство продължи професорката, като се поизвърна назад към фоайето.

Във фоайето няколко души пушеха насядали около масичките, чакайки лелката да свърши с почистването и да отключи вратата към трапезарията, че да влязат за сутрешното заседание. Други пристигаха по стълбището и се нареждаха пред малкото барче до рецепцията. Кафе-машината съскаше ободрително.

Почетният председател на сутрешното заседание Рем Баранович, заместник-директор на института за нова история в Москва обаче никакъв не се виждаше. Наложи се Иван Иванич наистина да отложи кафето и да се упъти нагоре по стълбите към стая 305. В тази стая дълбоко спеше снощният д-р Баранович, който, съгласно недвусмислените инструкции на енергичната Марго Василева трябваше да бъде разбуден и безотложно доведен долу.

Рем Баранович

Иван Иванич почука решително на зелената дървена врата на стая 305, изчака, после повтори и потрети. През паузите между почукванията доцентът разглеждаше изрязаните от тънък шперплат цифри 3 и 5, залепени на вратата точно на нивото на очите му. Нулата между тях липсваше, а там, където е била залепена преди години, сега се виждаше потъмнялото дърво на вратата.

Четвъртото и най-гръмко почукване на Иван Иванич даде резултат: вратата на съседната стая се открехна и през процепа предпазливо се прокраднаха разрошените руси къдрици на младши научен сътрудник Игор Лавров.

— Рему Барановичу наверно еще хочеться спать… вчера на вечерном форуме он высказывался очень долго^[1] — премигна Игор, като се криеше зад вратата, опижамен със синьо-бели райета.

— Пусть отспиться… протрезвеет^[2] — бързо схвана положението Иван Иванич. Позамисли се, приближи се леко към Игор, пое въздух с разширени ноздри, остана доволен, и с приповдигнат глас заяви. — А Вас, Игор Александрович Ви каня от името на организаторите да сте почетен председател на сутрешното заседание. Доклад ще изнесе нашата многоуважавана Маргарита Василева… само че побързайте да смените пижамата с костюм, че започваме след пет минути.

Макар и скорошни познати, Иван Иванич вече си знаеше хората. Преди три дни лично ги посрещна на летището в София със задачата да ги доведе здрави и читави в Дома на учените в Банско.

Вместо официално поканения директор на московския институт обаче в София неочаквано пристигна заместник-директорът Рем Баранович, който поясни още с пристигането си, че тази есен времето било нестабилно, поради което старият академик Поплавкин предпочитал да пази топлото директорско кресло в института вместо да пътува; затова Рем бил тук вместо директора, заедно с младия и перспективен Игор Лавров.

До този ден никой от организаторите на симпозиума не беше и подозирал за съществуването на Рем, нито пък че Рем пристига като заместник на Поплавкин.

При пристигането на аерогарата Рем Баранович, енергичен и решителен като десантчик, с татуировки по ръцете и с телосложение на носач от сточна гара отиде да се изпишка и, докато го чакаха, Иван Иванич научи от Игор, че и самият Игор бил изненадан от тази промяна в плановете на висшето началство. Според посмутения научен сътрудник, д-р Баранович станал заместник-директор на института съвсем наскоро, но преди това дълги години служел всеотдайно на същия този институт в качеството си на главен домакин.

Преди три месеца обаче, Рем Баранович, тогава все още домакин, неочаквано заминал на дългосрочна командировка в далекоизточния филиал на академията на науките във Владивосток. Два месеца по-късно, за всеобща изненада и удивление на институтския колектив, Рем се завърнал в Москва като доктор на науките, като обяснил, че защитил дисертация във Владивосток, след което бил незабавно произведен в длъжността заместник-директор на института.

Потокът от любопитни новини секна с появата на д-р Баранович, който жизнерадостно крачеше към двамата мъже, тръскайки мокрите си ръце.

— Каня ви на обяд! — обяви пред гостите Иван Иванич, след което тримата излязоха пред терминала. Иванич махна на едно такси, мъжете се метнаха в колата и само след трийсетина минути вече седяха около голяма, покрита с шарена битова покривка маса в механа Попското на площад Ленин.

Поредица от ниски сводове от тъмночервени тухли, разделени с чист снежно-бял хоросан дружелюбно свързваха ниските стени, които пък със сивата си каменна облицовка и водоравни тухлени кантове подсилваха интимния уют на заведението и като че ли подканваха към дълги, спокойни угощения. Руските гости се заоглеждаха удивени, а Иван Иванич без да губи време се зае да им превежда менюто.

Всички лесно се съгласиха на мешана скара. Иван Иванич даде подробна поръчка и накрая каза на келнера:

— Аха, и да не забравя — една бутилка каберне!

В този момент Рем Баранович спря виното с решителното:

— Нет! Нет! Нет!… Мы с этим покончили давно^[3]!

Иван Иванич подложи кабернето на повторно обсъждане, този път поглеждайки с надежда и към Игор Лавров, но и Игор, и Рем отхвърлиха идеята за вино с непоколебимата твърдост на комунисти на разпит.

— Разбирам — вдигна рамене Иван Иванич и се обърна към келнера. — Колегите не пият, така че донеси само за мен една малка гарафа от наливното червено.

Не се мина много и топлите мешани скари пристигнаха в съпровода на бухнали бели питки, две газирани води за руснаците, а специално за Иванич — стъклена гарафа, от която червеното стрелкаше със закачливи рубинени искри.

Оживеният до този момент разговор неочаквано започна да замира, да става все по-бавен и разпокъсан, като скоро заприлича на умореното клатушкане на изгубен в сухата пустиня и омаломощен от жажда отшелник. Гостите дъвчеха все по-смълчани, докато Иван Иванич всеотдайно изобретяваше какво още да каже за съживяване на компанията и току изплакваше изнервено гърло с глътка червено. Всеки път, щом Иванич надигнеше чашата, Рем и Игор се втренчваха в него и го гледаха с безизразни лица.

Иванич реши да приключи с тези тягостни сцени, гаврътна всичкото останало вино на три солидни глътки, обърса устни с ръка, усмихна се на гостите като току-що насукано бебе и доволен рече:

— Готово!

В този момент Рем Баранович го изгледа с див поглед, наведе се към пода, взе дипломатическото си куфарче, постави го на масата и решително го отвори. В куфарчето лъснаха две големи бутилки Столичная, полегнали в компанията на разни научни списания, бележник, електронен калкулатор и метална кутия сельодка. Бутилките лежаха в куфарчето грижливо наредени, все едно ръчни гранати на старателен сапьор.

От другата страна на Иванич, Игор Лавров моментално повтори действията на шефа си с точност и подобие, на които биха завидели и най-добрите танцови двойки на Большой. Видя се, че и в отвореното на масата Игорово куфарче се бяха кротнали две бутилки Столичная, пак в компанията на научни списания и бележник, само дето вместо сельодка Игор носеше буркан кисели краставички.

— Заоткупорим бутылку водочки^[4] — вдъхновено рече Рем Баранович и речено-сторено, незабавно отвори първата бутилка, напълни водните чаши и вдигна първия тост.

От тук нататък пътуването на тройката до Банско протече по неочакван за Иван Иванич начин. Първата бутилка гостите изпиха още в Попското. Втората бутилка наченаха в таксито до автогарата, продължиха я в чакалнята и я изпразниха, докато автобусът за Банско стигна до пернишкия разклон. След това напрежението намаля и двамата гости изкараха останалия път до Банско само с третата бутилка, стратегически оставяйки последното шише водка в дълбок резерв.

Като влезе във фоайето на Дома на учените, Рем Баранович взе приветстващата го Марго Василева за камериерка, поръча й да отнесе багажа му горе в стаята, а самият той се отправи директно към барчето. Иван Иванич доброволно понесе всичкия багаж, последван от плетящия крака Игор и от изпепеляващите погледи на Марго Василева.

Всичко това се случи преди три дни. Оттогава Рем Баранович все още не се беше появявал на заседанията на симпозиума. Спеше до късно сутрин. Като се наспеше, заминаваше на дегустация из питейните заведения на градчето. Късно снощи го бяха видели да плаща цялата сметка на градската дискотека и да пъха двайсетачки в пазвите на сервитьорките в бара.

Затова сега, бидейки добре осведомен и реалист, Иван Иванич пренебрегна инструкциите на Марго Василева и вместо исканият от нея Рем Баранович, прояви инициатива и заведе долу на сесията Игор Лавров. На учудения поглед на шефката си Иванич тихо, но убедително отвърна: „От него ще стане екстра почетен председател… Трезвен е.“

Оптимистично съгласие

Двайсетина ранобудни участници се занастаняваха около застланите с бели покривки маси в трапезарията, като бутаха или дърпаха столовете настрани: или да направят място на приятели, или пък да виждат по-добре екрана.

В същото време, деканът Бобев, шефът на катедрата Марго Василева и новоизлюпеният почетен председател на заседанието, младши научен сътрудник Игор Лавров се настаниха на една специална маса отпред и близо до прожектора, като по този начин оформиха нещо като тържествен президиум.

Зад президиума се виждаше шубера за сервиране на храна от кухнята, а над него беше окачен малък лозунг:

Обещаваме да намалим стойността на един човеколеглохраноден с 1.7 стотинки!

Иван Иванич се паркира на един стол най-отзад в трапезарията, точно до открехнатата към фоайето врата. Председателят Лавров, в сив костюм, бяла риза и червена вратовръзка, вежливо изчака всички да седнат и да попритихнат, след което се изправи и заговори с приятен мелодичен глас, като представи на аудиторията дълъг списък от научни и обществени постижения на професор „Васылева“ — която повечето и без друго вече познаваха, но които като че ли останаха приятно изненадани от това какъв специален учен е тя и колко малко всъщност са знаели за нея до този миг.

Накрая Игор бръкна в десния джоб на сакото си, извади поизмачкан лист, прочете от него темата на доклада и приключи уводната церемония, като даде думата на Марго Василева. Присъстващите изръкопляскаха и затихнаха отново, а професорката се изправи до прожектора и нагласи заглавния слайд.

— 1953 е повратна година в европейската и световна история — заговори с напрегнат глас Маргарита, пое дълбок дъх и като че ли малко припряно мина на следващия слайд. — На 5 март умира Йосиф Висарионович Сталин. Неговата неочаквана кончина поставя верижна реакция на бавни, но необратими процеси и промени в целия социалистически лагер, на които ставаме свидетели и днес.

Облегнат на стола и изпружил удобно крака, Иван Иванич слушаше съсредоточено, вперил приветлив поглед в говорещата Марго Василева, като през цялото време сериозно кимаше с глава в знак на оптимистично съгласие.

От лявата страна на доцента беше вратата към фоайето, а от дясната имаше стенна ниша с остъклена метална врата, в която се мъдреше навит на руло сплескан пожарен маркуч. На стената, току до нишата с маркуча беше залепен стар цветен плакат, на който един руменобуз пожарникар беше вдигнал предупредително ръка. Под пожарникаря с едри червени букви пишеше: Поддържай маркуча си в изправност!

Близване по носа

Десетина минути след началото на доклада доцентът се прозя сладко, протегна назад ръце с длани, сплетени на темето, усмихна се невинно на докладчицата — която междувременно вече се беше успокоила и уверено извисяваше глас като морска сирена — после тихичко стана, измъкна се в опразненото фоайе, притвори леко вратата зад себе си и се насочи към барчето, където го чакаше, готова да го обслужи с кафе и закуски млада жена в елегантен домашно плетен пуловер на преливащи се бели и сиви ивички и с дълга тъмна, завързана на конска опашка коса.

— Може ли едно турско кафе и една орехова баклава, ако обичате, моля — вежливо си поръча доцентът.

— Турското кафе днеска е виетнамско — извести барманката. — Ако го подсладиш добре, не е лошо. Ореховата баклава пък е с фъстъци… друга няма в склада. Искаш ли?

— Искам, как няма да искам — прие предложението Иванич. — Нека да е сладко. Сгорещи го хубавичко и ми го подслади добре.

Не мина много, и Иван Иванич внимателно, но доволно сръбна първата глътка кафе, приседнал на рипсено канапе пред парче баклава в поочукана чиния на ниската масичка.

От полуотворената служебна врата до рецепцията се измъкна едро, добре гледано коте, като скумрия на тъмни и светли ивици. Като забеляза седналия Иванич, котето спря на половин крачка, с преден ляв крак останал вдигнат във въздуха, и така неподвижно за десетина секунди, проучи и оцени обстановката, после продължи по маршрута си уверено, метна се на фотьойла точно до Иван Иванич и се излегна, като провеси предните си лапи над извивката на седалката.

Барманката се измъкна иззад щанда, приближи и коленичи в светлите си вълнени панталони на пода пред фотьойла, после бавно приближи лице към лежащото коте, а то нежно я близна по носа.

Иван Иванич се загледа в младата жена и, дали заради сиво-белия й пуловер или заради събраната й на опашка коса, тя му заприлича на котка. Въображението му заработи и кой знае докъде щеше да го отведе, но в този момент входната врата на Дома на учените се отвори и през нея от улицата във фоайето нахлу доцент Красьо Чулков.

Еволюционна революция

В устрема си Красьо Чулков блъсна пътната си чанта в рамката на вратата. Котето подскочи и избяга нагоре по стълбите, барманката се върна при кафетата и баклавите, а Иванич се изправи.

— Къде ли е тая от рецепцията — огледа се наоколо Чулков, докато се здрависваше с Иванич. — Не съм мигнал цяла нощ. Може и да си чул, снощи имахме голям митинг в София, бая до късно. След туй се събрахме наш’те от Екологичен шепот. По едно време дойдоха и важни хора от Демократичните сили. Изказвахме се дълго-дълго, та свършихме в малките часове и аз оттам на колата и право тук. Сега ми трябва набързо един горещ душ и ще съм нов и готов да си изнеса доклада на симпозиумчето. Това кафе какво е, дето го пиеш, турско ли е? Я да си поръчам аз едно дълго двойно еспресо докато чакам другарката от рецепцията, дано да не се забави.

— И така, много народ се събра снощи около коня и Народното събрание — приседна на канапето Чулков, вече поуспокоен от топлия допир до пластмасовата чашка еспресо. — Истинска обсада, жива верига, лозунги, студентите крещят за автономия, тълпата скандира за избори и да отпаднела ръководната роля на Партията.

Чулков сръбна и продължи да разказва оживен.

— По едно време Петър Младенов излезе от Народното събрание и взе да се мъчи да държи реч с некакво мегафонче, ама кой ти го слуша… те го освиркаха, а той взе, че се изпеняви нещо и се прибра вътре. Тълпата така се беше разгорещила, че аха-аха да пометат и Народното събрание, и всичко, ама Желю се показа на балкона на студентския дом и вика: „Айде сега да сте културни и възпитани и да си ходите, утре елате пак в 17 часа да чакаме и да видим какво ще стане, обаче без насилие.“ И хората, какво да правят, той нали им е водач, почнаха да се разотиват. Иначе ако Желю не се беше намесил, ставаше същинска революция.

— Тоя митинг го видях по новините — приобщи се Иванич към темата. Сръбна кафе, усмихна се добродушно и продължи да каканиже. — Прав е Желю да възпира хората, да не се изложат, че насилието е знак за слаба култура. Румънци, немци, поляци и не знам какви си, те нека си правят техните буйни революции. Ние, българите, сме различни, за нас най-добре ще е да си спретнем една еволюционна революция, така да се каже.

Красьо Чулков изгледа Иван Иванич и не се знае какво щеше да каже, ако в този момент не беше влязла регистраторката, която рече: „Бях до клубчето да си платя тока.“ Жената се изправи очаквателно на рецепцията. Чулков си дигна чантата и се разбърза да се регистрира и настани.

Скот Хорн

Иван Иванич се върна към баклавата. Тъкмо я довърши и по стълбището се зададе доцент Скот Хорн от Бостън. Американецът беше станал още в 6 сутринта, беше се избръснал и изкъпал, беше слязъл долу да закуси, после се беше върнал в стаята си да поработи, а сега слизаше окончателно приготвен за сесията на симпозиума.

Скот Хорн беше висок и стегнат, добре подстриган, с хубава, леко прошарена коса. Носеше черно спортно сако, тъмносив панталон с остри ръбове и кафяви кожени обувки със солидни подметки. Главата му беше увенчана със светъл каскет на ситни карета и с очила с хромирани дръжки. Асистентът се насочи към Иван Иванич, спря на метър от далечната страна на масичката, усмихна се и поздрави.

— Good morning, Ivan. How are you doing today?^[5]

— I am doing great, thank you, John… could not be better. How about yourself?^[6]

— I am doing really well, thank you. May I join you?^[7]

След инцидента с посрещането на руснаците, Марго Василева без особени церемонии бе прехвърлила Иван Иванич като официален съпровождач на американеца, като му каза: „Ти Иванич си завършил английска гимназия и най-добре от всички ни знаеш езика.“ Руснаците пък бе зачислила на известния с предпазливостта си Драго Денев. Така от два дни Иван Иванич бе прикачен към кроткия Скот, Драго правеше компания на Игор, а Рем Баранович се грижеше сам за себе си.

— Скот, ще пийнеш ли едно сладко турско кафенце с баклавичка — побърза да излюбезничи Иван Иванич, още докато Скот Хорн се настаняваше на същия този фотьойл, на който не преди дълго бе седяло дебелото коте, което накара доцента да си помисли: Задникът му ще стане целия в котешки косми.

— Благодаря, Иване, много си любезен, но стомахът ми е пълен, пък и отбягвам захар и сладкиши — отказа Скот Хорн. — Между другото, има ли някакви промени в програмата за деня?

— Няма промени, разбира се, денят ще мине според предварително обявения план. На нас, българите, може да се разчита — кажем ли нещо веднъж, то става закон за нас. А България е страна, в която законите се спазват.

Американецът си замълча, Иван Иванич впери изпитателно поглед в него, после продължи.

— В момента говори професор Василева, но ти и без друго не разбираш български, така че не е проблем, че изпусна доклада на шефката. След почивката е работното заседание. В програмата ти си номер две, а аз ще превеждам. Следобедът е свободен за неформални дискусии и както разбрах, всеки сам ще се организира… народът май реши да ходи на ски. Довечера от 19 часа е банкетът, но не тук в трапезарията, а в хотел-ресторанта на Балкантурист. Ако се срещнем тук във фоайето в 18:30, ще стигнем навреме и даже ще можем да разгледаме магазинчето на хотела. Там продават американски цигари, а може да са пуснали и уиски.

— Благодаря ти, Иване, много съм впечатлен, за всичко си помислил — рече Скот Хорн. — Аз не пуша и не пия. Има само едно нещо… бих искал да се обадя по телефона на съпругата си в Бостън, а в стаята няма телефон. Какво може да се направи?

— Това да са ти проблемите — рече доцентът. — След като се наобядваме, отиваме в пощата, даваме международна поръчка и сядаме на пейката да почакаме. За час-два ще ни свържат.

— Добре… ще го оценя високо… Мери сигурно се тревожи, ще се зарадва като й се обадя — рече Скот Хорн, после извади кожен портфейл от вътрешния джоб, а от портфейла измъкна цветна снимка, която подаде на Иван Иванич. — Тук сме двамата на десетата годишнина от сватбата.

Иван Иванич погледна снимката. Изправена до Скот, от гланцовата хартия се усмихваше къдрокоса руса жена. Допрели рамене, двамата съпрузи държаха в ръце миниатюрен модел на кола: жълт шевролет, чието предно колело беше оформено като часовник с червени стрелки и червени кръгчета по периферията, вместо числа.

— Автомобил-часовник — обясни Скот. — Истинско бижу. Подарих го на Мери за годишнината.

— Деца нямате ли? — поинтересува се Иван Иванич, като върна снимката на Скот.

— Така се случи, че нямаме. Не можехме да си го позволим преди Мери да се дипломира и преди аз да завърша моя докторат. После трябваше да си търся работа. Бях късметлия да получа място в Масачузетския университет… хубаво, ама през седемгодишния изпитателен срок децата бяха наистина невъзможни. — Скот Хорн поспря и погледна ръчния си часовник. Видя, че има още доста време до заседанието. Насочи поглед към Иван Иванич и продължи.

— След седмата година ми дадоха постоянно назначение, но точно по това време бизнесът на Мери потегли напред, което ни накара пак да отложим… Аз самият и сега съм зает прекалено много. След две години ще кандидатствам за професура, а за това са необходими силни проекти и публикации.

Лицето на Иван Иванич доби престорено-съчувствен вид.

Изкуството да се ловят мъже

Скот Хорн въздъхна и се вгледа в Иван Иванич.

— Извинявай Иване, ако те засягам с въпроса си — каза американецът. — Ти семейство имаш ли?

— Аз нямам семейство, живея си сам-самичък като кукувица в моята панелка — със сериозно изражение отговори Иван Иванич. — Добре ми е така, без грижи, без проблеми и без жена.

— А, така ли? — рече Скот Хорн. — Не си се женил, а?

— В живота ми на ерген е имало опасности, разбира се — призна Иван Иванич. — Винаги обаче съм съумявал да ги избегна с една проста техника.

Иван Иванич сръбна от кафето.

— Щом някоя приятелка започне да намеква за сватба, поканвам я на среща в хубав бар. На срещата занасям един дебел том на Война и мир, обаче подвързан в амбалажна хартия и саморъчно надписан с друго заглавие. Жената идва, целува ме, сяда и взима менюто. Аз в това време изваждам книгата и кротко я поставям на масата, като внимавам заглавието да е отгоре. Приятелката, като види заглавието, ме пита каква е тази книга. Отговарям й, че книгата е лично моя и че макар и да е написана за жени, аз си я чета от време на време. Тогава тя става незабавно, взима си чантичката и заминава завинаги… съвсем доброволно и без сцени.

— А какво ли би могло да бъде това заглавие — попита Скот Хорн, като че ли малко смутен от разказа.

— Ами заглавието е Изкуството да се ловят мъже: ръководство за интелигентната жена. Има такава книга, от Албърт Елис. Той е американец, може и да си чувал за него — с готовност поясни Иван Иванич.

— Приятел от психологията ме научи на номера с книгата едно лято, още докато бяхме студенти. Викаха му Насо Свинята, ама не беше лош човек. Онова лято с него отидохме заедно на море в Созопол. Там той се сближи скоропостижно с една мекичарка… ако не знаеш, мекиците са нещо като вашите понички. Понички, мекици, все едно, важното е, че мекичарката ни прибра в нейния фургон. Така с един удар Насо осигури и покрив, и храна, и туй-онуй, та така цяло лято. Лежим тогава с Насо на плажа, а той ми разправя за този Елис. Човекът бил разработил цяла символична система как за нищо да не ти пука и да не се тревожиш… система с А, В и С и формули, все едно математика. Тогава ми разправи и за книгата. Студентски работи…

Иван Иванич вдигна очи към Скот Хорн и му се усмихна.

— На мен тази книга ми е вършила много хубава работа, макар че ползувам само заглавието. Та за какво говорехме? Аха, да, за банкета. Накратко казано, през деня ще консумираме научни идеи, а довечера ще консумираме храна и напитки. Те двете неща вървят ръка за ръка, ако мога да се изразя така.

Настъпи мълчание. Скот Хорн грижливо прибра във вътрешния джоб портфейла със семейната снимка, леко потупа отвън сакото си, като че ли да се увери, че всичко си е на мястото: и той, и Мери, и колата-бижу. Успокои се и придоби делови вид.

— Иване, щом нямаш семейство, можеш лесно да пътуваш, нали така. Сега и границите вече се отварят. Би могъл да прекараш един семестър в някой щатски университет. Тук можеш да вземеш творческа отпуска. Оттатък пък жена ми може да ти помогне да си намериш място като гост-професор. Нейният бизнес точно това прави: устройва университетски преподаватели от чужбина. С хора от цял свят работи — поляци, индийци, бразилци, аржентинци и какви ли още не. Хората нищо не плащат предварително, само нещичко след като тя ги устрои на работа. Като се върна в Бостън, мога да предам на Мери твоя адрес. Тя ще ти изпрати инструкции, формуляри и договор, поне да ги видиш. На плика ще пише „Международни академични услуги“. Това е името на Мериния бизнес, а под името има и мото: „Животът е като каране на колело: ако не се движиш, губиш равновесие и падаш.“ Искаш ли да се пробваш?

— Ще се пробвам без да ми мигне окото — с лекота потвърди Иван Иванич. — Толкова години съм карал колело в България, що да не покарам и в Америка.

В този момент от трапезарията се чуха заключителните слова от доклада на Марго Василева. Понесоха се ръкопляскания, после участниците затропаха със столовете, надигайки се за почивка. Иван Иванич реши да му удари още едно кафе като подготовка за предстоящото работно заседание, затова любезно кимна на Скот и побърза да отиде до барчето преди да се е натрупала опашката.