Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (24)

Двадесет и трета глава

Уъстър, 22 ноември, четвъртък ранен следобед

Пръстен с диамант

— Голям късметлия съм — каза Иван Иванич на Хюсеин, като се изпъна назад върху облегалката на стола и в същото време изпружи крака под кръглата маса в дневната. — Още дошъл-недошъл в Америка, и вече печеля безплатен диамантен пръстен. Иначе, ако си го купиш сам, струвал цели десет хиляди долара. Сега ще ти го покажа.

Доцентът се пресегна с леко изпъшкване към полицата зад себе си, измъкна голям плик от купчината с поща, извади цветна диплянка, разтвори я пред Хюсеин и заобяснява с доволна усмивка.

— Ето тук има осем снимки на пръстена… целият е от солидно розово злато, но все още без диамант. Тук пък виждаш осем снимки само на диаманта. Накрая са снимките на пръстена с вече монтирания диамант. Има и голяма мъжка ръка, свита в юмрук, с пръстена на преден план. Красиво.

Хюсеин вече привършваше второто парче баница. Сдъвка последната хапка с доволен вид, пресегна се за салфетка, избърса ръце, надигна чашата с портокалов сок, отпи и се усмихна на доцента.

— Хората са ми пратили и удостоверение за автентичност — продължи да бъбри Иван Иванич, като в същото време измъкна рамкиран с варак лист от големия плик и го заразглежда.

— Издадено е само преди десет дни от лабораторията на Асоциацията за скъпоценни камъни и бижута в Лас Вегас. Изходящият номер се състои от дванайсет цифри.

Хюсеин пое удостоверението, задържа го пред погледа си за две-три секунди, в същото време облизвайки случайна капка портокалов сок от долната си устна, след което мълчешком го върна на доцента.

Иван Иванич пъхна удостоверението обратно в плика и го остави на масата. Погледна към чинията пред себе си, в която се мъдреше наченато парче баница, боцна го, резна си къшейче с ножа и го поднесе с вилица към устата си. Задъвка, преглътна, пийна от голямата чаша кафе и насочи поглед към Хюсеин.

— Сега ще ти прочета и официалното писмо — рече доцентът.

Пресегна пак към полицата, достигна роговите очила, нахлузи ги, след което извади от плика писмо на бланка с цветен монограм и зачете със сериозен вид.

— Драги господин Иванов, поздравяваме Ви със спечелването на златен пръстен с диамант от рекламната кампания на Американската асоциация за скъпоценни камъни и бижута. Пръстенът е от солидно злато… диамантът е от най-високо качество… вижте приложените снимки и официално удостоверение. Обаче, за да получите тази ценна награда, трябва да покриете разноските по монтирането на диаманта върху пръстена, като за целта изпратите незабавно чек за петдесет долара на адрес… пощенска кутия еди-коя си в Лас Вегас.

Хюсеин се усмихна отново.

— Ако не съм им изпрател парите в петдневен срок, щели да дадат наградата на втория човек в класацията — обясни Иван Иванич, като си придаде угрижен вид.

— Добре дошъл в свободния свят, приятелю — отвърна Хюсеин. — Още пристигнал-непристигнал и вече се опитват да се сродят с парите ти. Бързат да го направят преди да си се огледал и разбрал кое-що. Това е неприятно, но няма как… свободата е еднаква за всички — и за човеците, и за хайдуците, значи задължително е съпроводена с рискове.

Иван Иванич запремига с невинно изражение.

— Абе що не взема да изям и аз още едно парче от тази баница, много е вкусна! — смени темата Хюсеин и посегна с вилица към тавата. Набучи парче, пое го с ръка от вилицата и отхапа.

Хюсеин

Тъкмо идеята за тази баница беше станала причина двамата мъже да се запознаят преди седмица в супермаркета. Тогава, след като вече беше прекарал един час в лутане из големия магазин и в четене на непознати етикети, Иван Иванич беше успял все пак да понатрупа едно-друго в количката и вече плащаше на касата.

— Намери ли всичко, от което имаш нужда? — усмихна му се касиерката, докато ръцете й чевръсто прехвърляха стоките от лентата към пълнача на торбите, в такт с одобрителното пиукане на скенера.

— Не, право да си кажа, не намерих — отвърна след момент на колебание доцентът. — Трябват ми по-дебели листа за баница, ама намерих само от ония, супер-тънките. Аз баница с тънки листа не харесвам. За българско краве сирене пък хич и не гледах. Вече съм разбрал, че не продавате такова.

Касиерката вдигна телефона и се обади на управителя.

Мъжът пристигна след десетина секунди, облечен в бяла работна престилка. Размени няколко думи с Иван Иванич и като разбра какво му трябва, обеща да достави експедитивно дебели листа до няколко дни и със сигурност преди Деня на благодарността, който бил чак след седмица.

Човекът се извини, че не можел да осигури българско сирене, защото нямало внос. Обясни обаче, че има качествено гръцко сирене в магазина, ако господинът се интересувал.

— Аз търся българско сирене, не гръцко — заинати се Иван Иванич.

— Ама то е едно и също, господине — обади се мъжки глас от опашката. — Само дето гърците му казват фета, а ние, българите, му викаме бяло саламурено сирене.

Иван Иванич се обърна и видя тантурест плешив мъж зад себе си. Забеляза, че коремчето на мъжа е досущ като неговото собствено.

— Ако искате, да отидем до щанда със сирената, там ще Ви го покажа — предложи мъжът.

Двамата оставиха количките при касата и закрачиха през магазина.

— Не ми се вярва гръцката фета да е толкова хубава, колкото е българското сиренце, ама ще си купя все пак една кутия да проверя — рече Иван Иванич, докато въртеше ламаринения куб в ръце и четеше надписите.

Върнаха се на касата със сиренето. Иван Иванич плати и изчака тантурестия мъж пред магазина. Поговориха, вече не на английски, а на български.

След няколко минути доцентът вече знаеше, че мъжът се казва Хюсеин, че е роден в Пловдивското село Черешово, че сега е на 50 години, но че още десетгодишен избягал от къщи, след което сам-самичък се добрал до границата, пресякъл я без да го убият и се появил ни лук ял, ни лук мирисал при чичо си в Истанбул, за когото само бил чувал, но никога не бил виждал.

С обичайната си блага усмивка Хюсеин разказа как се минал цял месец, докато чичото успял някак си да прати успокоителна вест в Черешово на ужасените от изчезването на момчето баща и майка.

След няколко години Хюсеин завършил гимназия в Истанбул. После поел към Америка, където далечен роднина го приел временно и му помогнал да се устрои.

Още там, пред супермаркета, Хюсеин покани Иван Иванич у дома си на гощавка за Деня на благодарността. Нямало да бъдат много хора — две български семейства, майката на Хюсеин, баба Бейза, дошла на гости чак от Черешово, както и жена му от 26 години, която била американка. Казвала се Синтия и работела като директорка на градския дом за деца без родители.

В двора на дома била и къщата им, служебна, на два етажа и с хубава градина.

— Щом е за гощавка, ще дойда — съгласи се Иван Иванич.

Усмихнати, мъжете размениха телефони и адреси и се разделиха.

Баница с фета

Вчера, една седмица след запознанството си с Хюсеин, Иван Иванич пак беше отишъл на пазар. В супера намери не един, а два вида дебели кори. За всеки случай си купи по два пакета и от едните, и от другите, да не би да свършат.

Тази сутрин доцентът спретна баница с фета, яйца и спанак. В ранния следобед, Хюсеин пристигна да го вземе с колата. Иван Иванич пък го покани да похапнат баница преди да тръгнат.

— Вземи си още — посочи доцентът към баницата. — Тавата е наполовина пълна. Сам няма да се справя. Няма да успея да я изям навреме и баницата ще изсъхне. Ще се сбръчка като стогодишна бабичка. Ще се напука като ръцете на престарял дюлгерин. Сиренето ще започне да се рони като извара. Баницата вече няма да става за ядене. Ще трябва да я изхвърля на боклука. Ще стане зян. Язък и за хубавата баница, и за гръцката фета.

— Мерси — отвърна с усмивка Хюсеин. — Хапнах доволно. Май е време да тръгваме за вкъщи.

— Нека попътно минем през супера — заговори доцентът, докато се навеждаше да си върже обувките. Лицето му се зачерви от усилието. Изправи се, дръпна стола от масата, седна и продължи да връзва. — Ще ми се да купя букет цветя и бутилка вино.

— Ама за какво?

— Цветя за домакинята и вино за домакина.

— Това е хубава идея — рече Хюсеин, след което замълча за миг-два, умислен. — Наистина много мило от твоя страна. Обаче магазините вече са затворили за празника. Да… Хм… Горката Синтия е алергична към цветя, а пък вино и двамата въобще не пием. Ако обаче много искаш да донесеш нещо, нека да е баницата. Прекрасна е. Между другото, Върдж и Пеги ще осигурят ябълков пай, а пък Аспарух и Офелия казаха, че ще донесат българска ракия.

Иван Иванич нареди баницата в пластмасова кутия. Излязоха и затрополиха надолу по дъските на външното стълбище. Метнаха се в колата на Хюсеин и след петнайсетина минути бяха в предградията.

Скимтене по гръб

Караха покрай дълга ограда от телена мрежа, зад която се виждаше общежитие и поляна с пожълтяла есенна трева. На ливадата две момчета си хвърляха кафява топка с формата на пъпеш и със заострени краища. Недалеч, три момичета седяха на пейка и гледаха момчетата.

Колата мина покрай общежитието, насочи се нагоре по хълма, пресече горичка от кленове с оголени клони и се спусна към служебното жилище на директорката. Хюсеин паркира на алеята пред къщата.

На боядисаната в сиво входна врата висеше празничен венец, покрит със златисти кленови листа. Между листата се показваха разноцветни кратунки.

Влязоха в антрето. От вътрешността на къщата долиташе жуженето на микровълнова печка. Потракваха съдове. Внезапно силен кучешки лай заглуши всичко. През открехнатата вътрешна врата се шмугна бежов кокер шпаньол с огромни уши.

Скимтейки от радост, кучето направи три кръга около Хюсеин, махайки с опашка толкова усилено, че заедно с нея въртеше и целия си задник. След третата обиколка кокерът спря пред Хюсеин, просна се по гръб, неистово размаха лапи нагоре и заквича щастливо с все глас.

— Здрасти, Спарки! — каза Хюсеин, след което се наведе и погали кучето по светлия корем.

Изправи се и се усмихна на Иван Иванич.

— Спарки ме обича най-много от всички. Щом се върна у дома, ляга по гръб, маха с лапи и скимти от радост, че ме вижда. Никой друг не прави такива неща, като ме види… ни жена ми, ни майка ми, ни децата. Най-много да кажат здрасти, и с това се свършва.

Иван Иванич се наведе на свой ред и загали корема на Спарки.