Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (8)

Седма глава

Банско, 15 декември, петък вечер

На банкет като на банкет

Денят се изтърколи неусетно и дойде време да се ходи на банкет. Верен на уговорката, в 18:30 Скот Хорн слезе във фоайето. Точно в този момент Иван Иванич стоеше пред огледалото в банята, като се взираше във вчерашната си понабола брада и се чудеше: Да се бръсна или да не се бръсна, това е въпросът.

В крайна сметка доцентът реши да се избръсне, но го направи наистина бързо, заедно с къпането под душа, така че закъсня само петнайсетина минути.

Двамата учени се отправиха пеша към хотел-ресторант Балкантурист, при което Иван Иванич реши да се реваншира за закъснението си, като по пътя изиграе ролята на персонален екскурзовод. И наистина, българинът успя да предложи на американския гост информация, която може да бъде осигурена само от местен човек, който е вътре в нещата.

— У човека всичко трябва да бъде красиво: и лицето, и душата, и мислите, и дрехите, в това число и прането — сладкодумно заобяснява Иван Иванич. — Ето погледни този балкон, на него прането е простряно красиво, по видове: гащи до гащи, потници до потници, отзад блузи с дълги ръкави, пуловери, хавлиени кърпи и накрая чаршафи, при това всичко групирано по цветове, от най-светлите цветове с преход към най-тъмните. Само като погледнеш балкона с прането и разбираш, че това е един високо културен, образцов и хигиеничен апартамент.

Точно до него друг балкон, ама на него прането е простряно като по време на внезапно земетресение… пълна бъркотия, братче: гащите омесени със сутиени, а ризите — с поли. Ха, имаш късмет, погледни сега ей-там отсреща, срамежлива домакиня е сложила най-отпред големите чаршафи, че да закриват гащите… обаче така гащите доста бавно ще изсъхнат.

Увлечен в творческа интерпретация на уличните гледки, Иван Иванич не усети кога стигнаха до центъра и приближиха солиден като средновековна крепост блок. „Интересна работа, само двете букви Т са тъмни“ — помисли си доцентът, застанал на стълбите и загледан нагоре към козирката. Там се мъдреше голям надпис: „Балкантурист“. Беше изработен от ламаринени букви, остъклени отпред и осветени отвътре.

— Очакваме ви — показа се на вратата нетърпеливата Марго Василева. — Тук е и Рем Баранович. Сега многоуважаваните съветски и американски гости ще могат да се срещнат лично.

Във фоайето очаквателно стояха Рем Баранович и Игор Лавров в компанията на декана професор Бобев и на партийния секретар, доцент Арсо Бояджиев. Тук, разбира се, беше и доцент Драго Денев, който се беше справил блестящо със заръката на ръководството да доведе и двамата руснаци на банкета.

— Казвам се Скот Хорн, но хората ми викат просто Скот — подаде ръка Скот към Рем. — Работя в Бостън.

— Казвам се Рем Баранович, но хората ми викат просто Баран (Овен) — пошегува се Рем, после продължи сериозно. — Аз пък работя в Москва.

— Приятно ми е да се запознаем, драги… ъ-ъ-ъ… — запъна се американецът.

— Рем, името ми е Рем — великодушно му помогна руснакът, след което обясни: — Моето име е съветско, следреволюционно. Рем значи революция, електрификация, мир. В нашата велика страна името е много разпространено.

— Хайде да влизаме в ресторанта, че всички нас чакат — подкани дипломатичната Марго Василева. — Празната маса в средата е специално запазена за нас.

В индийска нишка групата премина през вратата на фоайето и навлезе в празнично украсения ресторант.

Вътре от стена до стена висяха гирлянди, направени от разтегателна хартия. По стените бяха налепени апликации от гланцова хартия — елхи, дядо мразовци, снежанки и елени с шейни. По масите се мъдреха вази с борови клонки и варакосани шишарки.

До далечната стена имаше танцова площадка, а до нея трима музиканти нагласяха микрофон и разни инструменти: китара, електрическо пиано и барабани.

— Коледна украса! — приятно изненадан промълви Скот Хорн.

— У нас Коледа не се празнува — охлади го Иван Иванич. — Украсата е за новогодишните банкети на трудовите колективи от района.

Всички останали участници в симпозиума вече седяха около четири дълги маси, наредени покрай стените. Шефовете и уважаемите гости насядаха около почетната маса в центъра.

Ако искаш да си щастлив

Келнерите започнаха да разнасят мезетата и бутилки с ракия и да наливат по чашите. За Скот Хорн се намери михалковска вода. За останалите имаше швепс, за разредител.

— Това тук се казва овчарска салата — обясни Марго Василева на американеца. — Прави се с домати, лук, краставички, печени чушки, българско сирене и кашкавал, гъбки, яйца и шунка. Много е вкусна. Вие в Америка такава салата нямате.

Шефовете откриха банкета с дежурните тостове. Музикантите засвириха, отначало тихо и дискретно. По масите си доляха от ракията, почнаха да се чукат по съседски с чашите и да замезват. Атмосферата стана топла и уютна. Започнаха се дружелюбни разговори.

— Аз получих първия Правец-16 Турбо в целия институт, и то с цветен монитор — похвали се Рем Баранович. — Бърз процесор, работи на 8 мегахерца, а паметта е цял мегабайт. Дискът е много голям, 20 мегабайта! Има си и флопи, естествено.

— Хубава машина е това — обади се Арсо Бояджиев. — Говорил съм с моя син, те в училище още нямат Турбо, ползуват стария модел, с ДОС^[1]. Учителят по информатика се казвал Досев, та децата отначало се чудели дали пък той не е измислил ДОС-а.

— Ние сме дали заявка за един Правец-16 за катедрата — включи се в разговора Марго Василева. — Нашата Руми вече завърши разни курсове и е готова да ни научи всички, само пи-си-то да пристигне.

— В института дават по 20 литра на месец за пи-си, същата норма като за голяма машина — рече Рем Баранович. — Водят ми се и четири принтера, за всеки ми се полагат по 15 литра на месец.

— Какви 15 литра, за какво става дума? — попита професор Бобев.

— Става дума за спирт за почистване на апаратурата — разясни Рем. — Чист спирт, но много силен. Трябва непременно да се разрежда, иначе е опасно.

Чашите бяха празни. Настъпи мълчание. Тогава Драго Денев клекна и започна да рови в кожената си чиновническа чанта, скрита до този момент под стола. Като се изправи, държеше в ръце еднолитрова стъклена бутилка от швепс със зеленикав етикет, на който пишеше „Лимон“ и на кирилица, и на латиница. Бутилката беше пълна догоре и запечатана със стара метална капачка.

— Домашна ракия от дренки — поясни доцентът. — Който не е пил дренковица, нищо не знае… има невероятен аромат. Сега сами ще се убедите.

Драго откапачи бутилката с дръжката на една вилица и разля по чашите. Хората подушиха дренковицата, опитаха малко и рекоха: чудна е. Тогава Рем Баранович реши да вдигне тост. Изправи се тържествено и огледа всички седящи около масата, после бавно заговори, като отделяше изреченията с подходящи паузи.

— Если хочешь быть счастлив одну минуту — покури!

— Если хочешь быть счастлив один день — напейся!

— Если хочешь быть счастлив одну неделю — заболей!

— Если хочешь быть счастлив один месяц — заведи любовницу!

— Если хочешь быть счастлив один год — женись!

— Если хочешь быть счастлив всю жизнь — будь здоров!

— Так выпьем же за счастье всех присутствующих — за здоровье!^[2]

Хората се пресегнаха през масата и се чукнаха.

Шнола в чинията

Веселбата се разгаряше. Музикантите увеличиха децибелите и засвириха песните на АББА. Заведението се изпълваше с облаци дим. Келнерите разнасяха по масите телешки филета с гъбен сос и бутилки с червен мавруд. Тези, които не бяха на дансинга, потропваха с крака под масите.

Рем Баранович не обърна внимание на сервираното му филе, довърши на един дъх своята дренковица, стана, приближи до Марго Василева и като леко се поклони, галантно я покани на танц. Марго Василева също довърши дренковицата си, после скочи и се втурна към дансинга, като в движение откачи шнолата си и така освободи и развя наляво-надясно дългата си кестенява коса, а шнолата безгрижно захвърли високо зад гърба си.

Голямата метална шнола описа висока дъга и цопна право в блюдото, току-що сервирано на Скот Хорн. Падайки в гледжосаната битова чиния, тежката шнола изпръска панталона на доктора със сос от гъби и с малко картофено пюре в добавка. Лютата чушка, от която американецът и без друго не се интересуваше, подскочи от чинията, та през масата долу на пода.

Изуменият Скот Хорн местеше поглед от самонастанилата се в чинията му шнола към оплескания си панталон и после към дансинга, където нищо неподозиращите Рем и Марго се вихреха в радостен танц.

В този критичен момент, Иван Иванич влезе в ролята на домакин, като внимателно извади с два пръста шнолата от чинията, рече: Нищо й няма на шнолата, сосът не е много гъст! — и покани американеца на акция по почистване на панталони и миене на шноли в тоалетната.

Неподходяща компания

След време всички пак насядаха заедно около масата. Дали поради алкохола или заради злополучния полет на шнолата, атмосферата вече се беше променила. Около масата витаеше негативна енергия. Някъде скрита в облаците цигарен дим като че ли се таеше буря.

— Сега е моментът да научим какво мисли Америка за перестройката на Горбачов — рече Красьо Чулков, докато примъкваше стола си от съседната маса, за да се настани за сладки приказки точно зад Иван Иванич и Скот Хорн.

Репликата стигна до руснаците. Рем Баранович присви очи. Игор Лавров побърза да заговори.

— Перестройката изобщо казано е положително явление — рече Игор. — Опасяваме се обаче да не би нещата да отидат прекалено далече. Съветската страна е изградена с цената на свидни жертви. Да вземем например Отечествената война. Червената армия е загубила поне 10 милиона бойци, а жертвите от гражданското население са още повече. Ще е истинска трагедия, ако великата ни родина, за която толкова хора са дали живота си вземе, че се разпадне.

— Много жертви може да има и без война — обади се Скот Хорн. — Гладът в Русия през 1920–21 година е уморил между 5 и 10 милиона души. Следващият глад, през 1932–33 година, който май е умишлено предизвикан в Украйна, е затрил между 3 и 10 милиона души, макар че никой не знае точно колко.

— Това е дребна работа — обади се Иван Иванич. — Големият скок в Китай по времето на Мао, през 1958–62 година, е уморил според някои минимум 15–20 милиона, докато други смятат, че настигнатите от гладна смърт били цели 80 милиона.

— Два и половина милиона били само умрелите от бой и мъчения — добави Красьо Чулков.

— Човек трябва да внимава какво говори — обади се партийният секретар Арсо Бояджиев. — Едно е да издъхнеш от глад или болест, съвсем друго е да паднеш като герой за победата на доброто над злото.

— Така си е — съгласи се Иван Иванич. — Да умреш на бойното поле е много по-достойно от някаква си там гладна смърт. „Какъв късмет извадих, мисли си военният герой, докато умира разкъсан от снаряд, че не умрях от глад.“ И обратно, чезнещият от гладна смърт сигурно съжалява, че тялото му пропада недостойно и без полза. „Ах, с какво съм по-лош от другите, вайка се несретникът, че да не заслужа да бъда продупчен, изгорен или поне разкъсан в името на правото дело.“

След тези думи на Иван Иванич, Рем Баранович се изправи и безцеремонно го покани навън във фоайето, а оттам го отведе в просторната тоалетна. Пред писоарите Иван Иванич се изправи покорно редом с Рем Баранович. Като свършиха, двамата застанаха един срещу друг, като си закопчаваха панталоните и се взираха в лицата си.

— Не си прав ти, Иван Иванич — заговори руснакът, вече леко залитайки и плетейки език. — Смъртта на бойното поле е смърт на достойните. Гладната смърт е за враговете. Не трябва да петниш паметта на героите… Но понеже сега е перестройка, няма да те пратим в Сибир… не се безпокой, ние знаем, че не си лош човек. Движиш се обаче в неподходяща компания.

Рем Баранович щракна с токата на армейския си колан.

— Твоят американец, Скот Хорн, е едно рогато говедо^[3] — демонстрира езиковата си култура Рем. — А пък Красьо Чулков, този новоизлюпения демократ, той просто е един кирлив чорап, това е той^[4]. Върнаха се на масата. Иван Иванич, ни лук ял, ни лук мирисал, отвърна с невинна усмивка на разтревожения поглед на Марго Василева.

— Я виж ти, вече са сервирали торта Гараш — възкликна той доволен, като нетърпеливо се захвана с десерта. — Не се тревожи, Марго, всичко с мен е наред. Няма да ме пращат в Сибир.

— Ти не си ми единственото притеснение — поясни Марго Василева. — Май не си забелязал, но около дансинга се навъртат 4–5 яки мъжаги, от местните. Щом излезе някоя двойка от нашите да танцува, отиват и отмъкват дамата, ще не ще. Мен Игор ме покани на танц, пък те и на нас налетяха… обаче аз твърдо им отказах. Вече не смея да танцувам. Тези хора са пияни и гледат на кръв. Може и на бой да налетят. Мисля, че е време ние да си ходим, пък ако някой ако иска, нека остане.

Рем Баранович заяви, че остава, а другите от масата се сбогуваха с него и потеглиха навън. Нощта беше мразовита, но да се ходи на чист въздух беше приятно след часовете, проседени сред тютюневия дим.

Съвсем други хора

Групата се насочи по най-прекия път към творческия дом. Водеше Марго Василева в компанията на Иван Иванич и Скот Хорн. След тях крачеха Драго Денев и Игор Лавров. Красьо Чулков и Арсо Бояджиев останаха в ариергарда.

— Да пресечем напряко през тази поляна — предложи Марго Василева. — Има пътека, аз вече съм минавала.

Поляната беше покрита със суха трева. Тук-там на лунната светлина просветваха разни боклуци. Резливият вятър си играеше с парченца бял найлон.

Ето, стигнаха до средата на отвореното пространство. В този момент чуха зад себе си трополене като от копита на бягащи коне. Обърнаха се и видяха мъжката тайфа от ресторанта да ги настига на бегом.

След няколко секунди мъжете спряха срещу нашите хора с юмруци, стиснати за бой и крака, стегнати за ритници. В този момент партийният секретар Арсо Бояджиев се изправи сам срещу агресорите и заговори с тих и спокоен глас.

— Ние не сме тези, които търсите. Ние сме съвсем други. Не виждате ли?

Мъжете гледаха учудени и объркани. Те знаеха, че да, именно тези са чантаджиите от ресторанта, които те гонеха и с които искаха да се сбият. Осъзнаваха, че човекът с тихия глас ги лъже, но в същото време думите му ги объркваха и възпираха.

— Нали виждате, ние не сме същите. Ние сме съвсем други — повтори Арсо Бояджиев.

Тогава преследвачите се обърнаха назад и се отправиха бавно, с подвити опашки към ресторанта. Марго Василева пък бързо поведе малката си група през пустеещата земя към творческия дом.