Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (13)

Дванадесета глава

София, 1 август, сряда следобед

Мъже с куфарчета

— По закон имам право да изнеса през граница цели трийсет долара — обясни Иван Иванич на десетината мъже и жени, скупчени пред една потъмняла от времето врата от солидно дърво, на която беше залепен лист с протекло по краищата жълтеникаво лепило и с напечатан на пишеща машина надпис:

Държавна спестовна каса — Отдел заеми

Молби на граждани

Работно време 14:00 — 16:00 (без пон. и пет.)

Само преди час, доцентът беше получил американска виза, след като в продължение на шест горещи юлски дни се беше явявал на редовни проверки в градинката зад мавзолея, в осем сутринта и в един следобед, за да запази реда си в специален списък, организиран и поддържан от самите чакащи. Излизайки от посолството, доцентът спря за минута на тротоара, отвори паспорта, разгледа големия червен печат на визата и даже го потърка с показалец, сякаш да провери засъхнало ли е мастилото. После хвърли приятелска усмивка към астронавтите, които се взираха в него през стъклената витрина, леко вдървени в скафандрите си, и зави покрай ъгъла към близкия клон на Спестовна каса, където щеше да иска заем, за да си купи еднопосочен самолетен билет от София до Бостън.

Сега Иван Иванич чакаше търпеливо на опашката, с надлежно попълнена молба в ръка.

— Аз, ако пътувах за Америка, нямаше да тръгна само с трийсет долара в джоба като Вас, ами щях да си скрия парички в сутиена — обърна се към Иван Иванич къносаната жена отляво, като присви очи лукаво, примлясна и кой-знае защо се разкикоти гръмогласно, при което грамадните й гърди се затресоха застрашително, като разбунтувани борци за права и свободи, натъпкани в тясна за размерите им килия, а обилното червило се размаза по месестите устни. — Много е лесно. Махаш подплънката и вместо нея слагаш доларите. Никой няма да се усъмни.

Двама мъже с дипломатически куфарчета се промъкнаха през скупчените хора, минаха с бързи крачки покрай късо подстриганата прошарено-руса жена, която попълваше формуляр, седнала на стълбището за горния етаж, и влязоха в стаята с надпис „Началник“ в дъното на коридора.

— Една американка ходила на почивка в Нова Зеландия и скрила незаконно две яйца от киви… Там де, в сутиена, едно отляво и едно отдясно. Така искала да ги пренесе в Щатите — обади се белокосият мъж отдясно, като механично поглади на темето си самотно островче от редичка коса. — Едното яйце взело, че се излюпило, докато летели над океана. Пилето си показало главата от деколтето. Поогледало се, па почнало да писка за червейчета. Като кацнали в Лос Анжелос, арестували я и не я пуснали да си ходи, докато не излюпила и другото яйце. Конфискували й двете кивита и даже я глобили… Това го пише в Паралели, те не лъжат, имаше и снимка.

— Едно време в гимназията даскалът по физическо носеше сутиен — ухили се плешив, с вид на топлийка дългуч. — Един ден, жена му намерила сутиен под седалката в трабанта. Питала го тя чий е, пък той казал, че е негов. Оттогава бил принуден да ходи със сутиен всеки ден.

— За стари вицове глобата е пет лева — назидателно рече белокосият.

— Най-добре ще е да накупиш златни бижута. Имаш право да ги пренесеш като лични вещи. Занеси ги в Америка и ги продай там — обади се отново къносаната жена. — Два-три пръстена, гривна, верижка с медальонче… това са все лични вещи. Никой няма да ти каже дума. Тук, у нас, златото е евтино, пък в Америка е скъпо, така че ще ти излезе на сметка. Още по-голям келепир ще е ако намериш начин да отскочиш до Истанбул, че да напазаруваш от Капалъ чарши. Там златото си е направо без пари.

Хората се умълчаха. Жената от стълбището свърши с писането, надигна се, поизтупа белия си панталон и се прилепи към опашката. Мъжете с куфарчетата се измъкнаха от стаята на началника и се отправиха към изхода. Никой не им обърна внимание.

След едночасово пристъпване от крак на крак, побутване, почесване, почопляне, покашляне, поизпотяване, дребни приказки и дребни разправии, Иван Иванич вече си беше изчакал реда, стигайки до самата врата, с лице на една педя от залепения надпис. Очакваше всеки момент да се вмъкне в заветната приемна, където, ако имаше достатъчно късмет, щяха да му приемат молбата за заем отведнъж, без да го връщат за допълнителни документи, удостоверения, декларации и подписи от милиционери и началници.

Най-после влезе.

Кучешки храни

— Ей, нямат ли свършване тези хора… нямат ли си работа и задължения за вършене, че по цял ден висят по банките… И на тая запалка газта точно сега ли намери да свърши! — изръмжа Мариела, налапа незапалена цигара и зарови за кибрит в чекмеджето на бюрото.

Веднъж открила кибрита между кламери и печати, жената запали цигарата и смукна жадно, след което най-после забеляза чинно изправения до вратата Иван Иванич, стиснал попълнена молба в ръка.

— Я виж ти, кого виждам! Доцент Иванов! Ама заповядайте, добре дошъл, седнете и се чувствайте като у дома си. Колко се радвам да Ви видя!

Иван Иванич се настани на стола пред бюрото, усмихна се на Мариела и отправи поглед над главата й, където висеше удължен постер в тъмносива алуминиева рамка. Горната част на постера беше изпълнена от репродукция на Брюгеловата Вавилонска кула, все още в строеж. Долу гигантски надпис „Виенски музей на историята на изкуството“ заемаше почти толкова място, колкото и самата картина. Мариела проследи погледа на Иван Иванич и сама се поизвърна към постера.

— Това ми го донесе Рада от Виена… Картината била много известна. Не че е лоша, ама щеше да е по-добре, ако кулата беше показана изцяло построена и хубаво измазана отвън… а не така оставена в недовършен вид и запусната, също като нашия социализъм, хе-хе-хе…

— Не знаех, че Рада е пътувала до Виена — отбеляза Иван Иванич. — Не съм я виждал от януарската сесия.

— Тя не пътува, тя вече живее там постоянно с гаджето си, Манекена.

— Че как се издържат? — учуди се доцентът.

— Издържат се със собствен труд — усмихна се Мариела и духна облаче цигарен дим към Иван Иванич. — Рада си регистрира дистрибуторска фирма в Австрия. Внася кучешки храни от Щатите и ги предлага на едро на австрийските магазини. Тя върти фирмата, а Манекена й помага.

— Познавам го аз Манекена — Иван Иванич си припомни партито в кабинета си. — Голям кавалер е това момче.

— Кавалер е — кимна Мариела. — Той също ми донесе подарък, ей това прасенце — и посочи към ъгъла на бюрото си. — Ние с него станахме приятели.

Иван Иванич заразглежда порцелановата спестовна касичка, оформена като прасенце и с дупка за монети на гърба. Прасенцето беше изрисувано като пират, с моряшка фланелка на бели и сини ивици, с червена кърпа на мястото, където би трябвало да се намира шията, с черна пиратска превръзка на лявото око, с котва, татуирана на левия преден крак, точно над копитцето, и с черни линийки под зурличката, които би трябвало да изобразяват небръсната пиратска брада.

— Бащата на Манекена подпомогнал много яко Рада… със съвети. Той като външно-търговски банкер познава Запада доста добре. Вие случайно да се познавате с него? Не? Жалко, той е много свестен мъж, интелигентен, възпитан и много услужлив. Обича да даде едно рамо, щом човек има нужда. Рада ме свърза с него… само благодарение на него сега съм тук, в банката… иначе още щях да правя по цял ден сандвичи и кафета.

Мариела смукна от цигарата, с три умели пуфкания произведе три последователни димни пръстенчета, изгледа ги доволно как се отдалечават и продължи.

— Хубав човек. Той помогна много и на съпруга ми за банка Триадица… тази новата де, частната. Премести го там и хубаво стана, щото го бяха съвсем изолирали в неговия отдел в МВР. По цял ден седеше на едно бюро и никой не го търсеше за нищо. Сега работата му в Триадица е много по-интересна.

Мариела остави цигарата в пепелника.

— А вие, доцент Иванов, предполагам сте тук за заем, нали така… Я да погледна молбата.

Мариела пое попълнените формуляри и се зачете.

— Тука не е попълнено за какво ще се използват парите.

— Ще си купя еднопосочен самолетен билет до Бостън — обясни Иван Иванич. — След три седмици заминавам като гост-професор в Масачузетс… само за един семестър де. Там, като се напечеля с долари, лесно ще си взема билет за връщане, даже може и първа класа.

— Ха, и вие ли заминавате за Америка? — възкликна Мариела. — Май целият университет е тръгнал за нататък. Научих случайно, че доцент Чулков лети за Вашингтон в края на август. Той нали стана народен представител, порасна му работата.

— И той ли взе пари назаем? — полюбопитства Иван Иванич.

— А, не… хм… добре де, защо да крия, няма нищо срамно в това… Дочух, че го спонсорира банка Триадица. Спонсорират него и още някои шефове от Партията на зелените демократи.

— Отлично, каква новина! Значи ако имам късмет, всички ще пътуваме в един и същи самолет! — възкликна Иван Иванич. — Опиянява ме мисълта, че през целия полет над океана бих имал честта да дишам един и същи въздух с народни избраници! А като си представя, че ще имам шанс да пишкам цял ден в една и съща тоалетна с шефовете на зелените демократи, сърцето ми почва да бие често-често и даже да прескача от вълнение, поради което ми се налага да взема валериан.

След тези си думи, Иван Иванич най-сериозно бръкна в чантата, която както винаги носеше препасана през рамо, намери в нея опаковка с валерианови таблетки, изчопли две и ги сложи в устата си, след което запреглъща с ококорени очи, докато успя най-накрая да ги прекара без вода през гърлото си.

Неочаквана оферта

Мариела търпеливо и с лека усмивка на познавач изчака Иван Иванич да приключи с краткото си представление. После доби сериозен вид и отново запрелиства молбата му, като почукваше с молив по бюрото.

— Вижте какво, доцент Иванов, по принцип с тази молба за заем би трябвало да представите удостоверение от домоуправителя, в смисъл че сте едноличен собственик на апартамента и че не дължите никакви такси за вода, смет и чистачка. Трябва ми още и справка от ректора за заплатите Ви през последните десет години.

Мариела замълча, вперила очи в Иван Иванич. Доцентът й отвърна с чист невинен поглед.

— Аз ще направя едно голямо изключение специално за Вас… нали все пак Ви познавам от толкова години. — Мариела врътна очи към тавана, погледна Иван Иванич и продължи с дълбок гръден глас. — Все пак ти си ми бил редовен клиент в кафенето… така че ще одобря молбата ти ей-сега, така както си я написал. Ето, слагам параф, ето го и печатчето: тук… и тук… и тук… и даже след малко мога лично да те придружа до касата като си теглиш парите, че да не вземе да ти направи сечено там колежката, щото днеска като я видях на обед, не беше много на кеф.

Мариела връчи разписаните и надлежно подпечатани формуляри на Иван Иванич. Внезапно умислена в нещо свое си, жената механично посегна наляво към прасенцето, повдигна го, така че монетите вътре потропаха по порцелана, после го постави отдясно. Приятелско-приветливото изражение започна да се топи и да се оттича от лицето й. Жената заговори с тих и делови глас.

— Виж какво, Иванич… щом ще прекараш цял семестър в Америка, можеш да организираш бизнес там. Приятели на мъжа ми от службите му разправяли, че в Щатите имало някакъв интернет и че хората почвали да се свързват с тоя интернет по телефона. Според мъжа ми, тоя бизнес бил много перспективен. Точно сега бил момента подходящи хора да се впият там.

— Немам па̀ри престори се на македонец Иван Иванич.

— Пари ще се намерят. Ти да не си мислиш, че Рада е имала пари като е почнала кучешкия бизнес във Виена? Нали затова има банки! Мога да ти помогна с един умерен заем в левове от Държавна спестовна каса.

Мариела насочи изпитателен поглед към Иван Иванич. Той остана безмълвен.

— С левове бизнес в Щатите няма как да почнеш — обясни Мариела. — С левове обаче ще можеш да си купиш акции от банка Триадица. Това естествено не е за всеки, но мъжът ми ще го уреди, при това с хубаво намаление. Един път като станеш акционер в Триадица, там ще ти издействаме бизнес кредит, ама голям и направо в долари. Щом си акционер, ще ти дадат доларите без гаранции. Всичко ще се съгласува бързо и без големи формалности още преди да заминеш. Доларите пък ще прехвърлим безкасово, веднага щом сигнализираш готовност от Щатите. Тези неща най-лесно и удобно ще ги движим като съдружници. Ти, аз и съпругът ми.

— Ама, Мариела, ти тръгваш на голям риск, пък и съпруга си ангажираш… и това само да ми помогнете да се превърна в капиталист… забележителни хора сте… — с угрижен вид и в същото време като че ли трогнат и леко развълнуван рече Иван Иванич. — Право казано, тревожа се за вас двамата. Да допуснем за миг, че бизнесът с това, какво беше… интернет, нали така, да речем, че този бизнес не потръгне. Тогава фирмата ще се окаже в несъстоятелност и значи няма да върна заема. Мога да изхарча заема, теоретично казано де, и доларите ще изчезнат ето така, пуф!, днес ги има, утре ги няма, станали на въздух. За мен лесно, ще се преместя да речем от Бостън в Лос Анжелос, че е доста по-топло… през нощта ще спя на чист въздух под някой мост, а през деня ще ходя да крада пресни портокали от магазините. Теб и мъжът ти обаче ще ви арестуват тук и ще ви тикнат в затвора, а там живот няма, освен ако не ви сложат в семейна килия с хубава спалня.

— Иван Иванич, личи си, че нямаш опит в бизнеса… Е, това не е трагедия. Сигурна съм, че ще се очукаш бързо. Тя и Рада беше така, отначало се тревожеше за какво ли не. Как можело търговията с кучешки храни да не върви, как можело австрийците въобще да не й ги купуват, и не знам си още какво. И май наистина не върви де. Манекена обаче, отракан човек, умее да я успокои. „Кучета ги яли кучешките храни“ — разправя ни той един път като ни бяха двамата на гости. „Така и така е добре да трансформираме дистрибуторската фирма в нова фирма… даже в две-три нови фирми, такива, дето нямат земане-даване с кучета. Като не върви с кучешки храни, казва, ще потръгне с други неща.“

Мариела смукна от цигарата, пусна дима към прасенцето-касичка, сведе глава, погледна към Иван Иванич изпод очи. Заговори бавно и тихо.

— Иване, не е нужно да си банкер, че да се сетиш… С туй преструктуриране следите на заема лесно изчезват… все едно лисица си замита дирите по снега с опашката. Чат си, нали?

— Нещо не мога да загрея — отвърна Иван Иванич с объркан вид, сякаш беше изтеглил най-проклетия въпрос на изпит по висша математика. — Аз вече забравих за какво говорихме в началото. Нали по професия съм историк, съвсем съм отвикнал да помня.

Доцентът се изправи, стиснал формулярите в дясната си ръка, благодари на Мариела, сбогува се, забърза към вратата, отвори я, изчака една клиентка да се вмъкне нетърпеливо, леко забърсвайки го, после прекрачи през прага. Затвори вратата зад себе си и вече вън, докато се промушваше между чакащите тела, дочу как вътре Мариела кресна нещо на жената.

Освободи се от прегръдката на Мариелината опашка и въздъхна облекчено, след което се изкачи по стълбата до втория етаж, където се присламчи към чакащите пред касата.

„Не е голяма опашка, рече си той, докато изпея две-три патриотични песни и редът ми ще дойде.“ И без да отлага, Иван Иванич си затананика наум: Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода с човешки правдини.

Мина се не мина и ето, Иван Иванич получи парите от касиерката. Скъта пачката банкноти надлежно в чантата, слезе на улицата, зави обратно към Американското посолство, подмина го и закрачи към бюрото на френските авиолинии. Успя да се вмъкне точно когато служителят се канеше да пусне кепенците, двайсетина минути преди края на работното време. Леко кисел, но като че ли обезоръжен от добродушната усмивка на доцента, мъжът се съгласи да го обслужи, като врътна ключа след него, да не вземели да се вмъкнат и други напористи хора.

Мухльо с мухльо

Четвърт час по-късно, Иван Иванич се намери отново на улицата. С лека походка, като че ли не беше човек от плът и кръв, а само едно пухесто облаче в синьото небе, той се понесе към таксиметровата пиаца до църквата Света Неделя. Вече имаше работа в Америка, имаше виза, имаше самолетен билет, имаше даже и петдесет лева, останали неизхарчени от заема, значи можеше да запразни и да се повесели. Доволен, скочи в първото свободно такси и каза на шофьора да кара по най-бързия начин нагоре към комплексите, право в ресторант Младост, дано да имат нещо свястно за вечеря.

— Май сме се виждале некъде — рече Цеко Цеков, докато завиваше покрай Партийния дом по Дондуков. — Чекай да пусна малко сиртаки по касетофона. Пушиш ли, че съм свършил цигарите, пък тука не е удобно за спиране.

— Ъхъ, пусни сиртаки. Не, хич не пуша. Да бе, да, познаваме се. Вечеряхме веднъж сладко-сладко двамката в Дълбок зимник… време колкото за една бременност от тогава.

— Ха! Така беше… на 10 ноември… големата промена… комшията от Младост… хе-хе-хе… — припомни си Цеко Цеков. — Сега чекаме да видим що ще се роди от тая бременност. А кажи сега, че стане ли Желю Желев президент или нема да стане, ти как сметаш?

В колата се разнесе музиката на Зорба гърка. Цеко Цеков пусна дясната си ръка от волана и се разлюля в такт, пляскайки ритмично по дясното си коляно.

Иван Иванич закима доволен.

— Ще стане, що да не стане. Той Желю умее да се хареса и на едните, и на другите — заговори доцентът. — Това ми го каза една важна клечка, директор в Първа програма. Познаваме се двамата от Дълбок зимник, той е вътрешен човек там. Спомням си, преди месец идва в ресторанта… ама то вече късно, всичко затворено и само свои хора. Каним го при нас на масата, а той вика: „Няма да сядам… единствено грабвам една бутилка вино и бегам пак в телевизията, че на Желю не му е добре. Само преди два часа, казва, му пуснахме подробно изявление в ефир за пред целия народ в смисъл, че подкрепя другаря Младенов. След това обаче Желю се притеснил и ето ти го, връща се в телевизията. Иска да пуснем още едно изявление, само че тоя път да е в смисъл, че си оттегля подкрепата и вече не го подкрепя_._ Обаче няма как да го пуснем на живо, щото човекът е съвсем зле, притеснен и пребледнял, все едно ще колабира. С малко вино обаче, казва, ще го посъвземем и ще го излъчим след късните новини, а сега да тръгвам, вика, че ме чакат с виното в студиото.“

— Коя ли клета майка те роди тебе, мухльо с мухльо! — внезапно кресна Цеко през отворения прозорец, като в същото време наби докрай спирачките и все още спрял, изпрати с продължителен поглед подтичващия наляво към градинката на Паметника Левски пешеходец. — Ей, тоя народ как не се научи да си отваря очите и да мисли. Извинявай, нещо да не те прекъснах?

Времето е наше

Иван Иванич като че ли не го чу. Цеко Цеков беше заковал спирачки точно до голяма обла колона за обяви. Доцентът, извил глава надясно към отворения прозорец, беше втренчил поглед в афиша на Кукления театър. Всички са на конци — мислеше си той, докато разглеждаше рисунките на куклите по афиша… — Всички говорят с чужди гласове: Хензел, Гретел и вещицата, Спящата красавица и принцът, Червената шапчица и вълкът, Котарака в чизми.

Даже Котарака в чизми, макар че е котарак, също е на конци… има конец и на опашката. Значи някой скрито я управлява, вместо той самият да си я маха насам натам, когато и както му е кеф — като един истински котарак. Обладан от мислите си, Иван Иванич повдигна ръце, завъртя ги наляво-надясно, после наведе глава и огледа краката си. Хубаво е, че не съм вързан с конци — успокоен си помисли доцентът. — Засега съм свободен и такъв искам да си остана.

Откъм спрелите отзад коли се чуха клаксони. Цеко Цеков усили звука на касетофона и потегли с пълна газ, та да изсвирят гумите както подобава на душевното му състояние, но скоро се успокои и подкара нормално. Регулировчикът на кръстовището пред университета, кацнал като пойна птичка във високата будка, говореше нещо в микрофона. Таксиджията пак набра скорост, хвана жълтия светофар на Орлов мост, и пое нагоре по булевард Ленин.

След десет минути таксито спря пред ресторант Младост.

— А-а-а-а… не мога да ти върна, немаш ли точни? — рече Цеко, като погледна десетолевката в протегнатата ръка на Иван Иванич, после смукна от стюардесата, обърна глава наляво и духна струя тютюнев дим през прозореца.

В този миг от отворените прозорци на околните панелки се разнесе мощен възглас, все едно има мач по телевизията и някой е вкарал гол. Моментално последваха прегракнали викове откъм високите балкони: „Де-мо-кра-ци-я! Де-мо-кра-ци-я…“

— Избрали са Желю за президент! — радостно възкликна Цеко Цеков и се обърна към Иван Иванич. — Айде, влачи, нема нужда да плащаш! Бегай да се почерпиш от мен за големото събитие. Язе отивам да пусна телевизора у нас, че да се осведомим.

Изправен на тротоара, Иван Иванич проследи отдалечаващия се жълт Москвич, после се огледа. Монотонно-сивите блокове бяха освежени единствено от цветните изборни афиши, все още налепени по прозорците — синьото лъвче на Демократичните сили и розата на Социалистическата партия. Оживени хора започваха да излизат по балконите в топлата вечер, като си разменяха по някоя дума по съседски. Един мъж изнесе Веф, наду го докрай, и песента закънтя между блоковете:

Развод ми дай, развод ми дай, и повече не ме мъчи!

Вземи панелите, Трабанта, но въздуха ми остави!

Иван Иванич тръсна глава, като че ли да се разсъни и се отправи към вратата на заведението, което се помещаваше в голяма барака с ламаринен покрив и обковани с ламарина стени.