Джон Лескроарт
Фатална изневяра (9)

9

Училищната криза с Ейдън беше отвлякла мислите на Кейт през целия уикенд.

Двамата с Рон нямаха намерение да позволят на сина си да застраши иначе отличните си шансове да влезе в един от добрите колежи — беше отличник, а желанията му — насочени към „Станфорд“, Южнокалифорнийския и „Принстън“. От друга страна, се преструваха, че се гордеят с него заради принципите, които отстояваше. Също така казаха на Джейни, че се гордеят с нея, че е подкрепила брат си в това начинание.

В интерес на истината, не бяха толкова радостни, че децата им бяха направили всичко на своя глава и бяха взели решения, без да се допитат до тях.

До събота сутринта Кейт и Рон бяха стигнали до извода, че трябва да зарежат плановете си и да обърнат внимание на създалата се ситуация. Децата им бяха с приоритет. Винаги, винаги, винаги. Щяха да оставят всичко настрана и да заминат за уикенда в Оксидентал, където щяха да ядат огромни количества италианска храна в един от семейните ресторанти и да обсъждат как да решат проблема.

Така правеха всичко Джеймисън — като семейство: работеха заедно, обсъждаха проблемите си, стигаха до консенсус, който да е от полза за всички.

В спалнята в неделя вечерта Рон попита:

— Какво мислиш? Струваше ли си?

— Определено. Поне Ейдън ще продължи да ходи на училище до края на срока и ще ни спечели малко време. Ако се наложи, може да се премести в друго училище, но няма да се откаже от хубавите колежи. Освен това се гордея с теб.

— Защо?

— Мисля, че е доста смело от твоя страна да предложиш да говориш с отец Сайлъс.

Рон сви рамене.

— Той е разумен човек. Според мен също смята, че писмото от архиепископа е пълно с глупости. Просто не мога да повярвам, че в нашия град някой може да си позволи да уволни учител, защото е гей. Или защото проповядва толерантност. Всички само се преструват, че са съгласни с подобни виждания, за да не ядосват архиепископа. Говорим за много тънка линия, която Сайлъс се опитва да не прекрачва.

— Ейдън няма да има проблем да навакса изгубеното време, нали?

— Говорим само за два дни, така че не се съмнявам, че ще се справи.

— Каза адвокатът.

— О, да, определено ще направя страстно представление пред отеца. Бог ми е свидетел, че сме дали на това училище достатъчно пари…

— Не мисля, че това е от значение.

Рон се намръщи.

— Не се заблуждавай. Парите винаги са от значение. Може би в крайна сметка всичко това е благословия. Ако Джейни също иска да се откаже от католическото обучение и да влезе в гимназия, трябва да й разрешим. Така ще спестим доста пари, които може да са ни много нужни, ако преструктурираме фирмата.

— Не мисля, че…

Рон вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Освен това — продължи той — не мога да отрека, че беше доста забавно там в гората. Струва ми се, че ще ни се отразява доста добре да напускаме големия град от време на време, какво мислиш?

— Съгласна съм. Макар че вероятно съм качила два килограма от лазаня и каноли.

— Ако наистина е така, поне си ги сложила на правилните места. Рон потупа леглото. Защо не дойдеш да проверим дали съм прав.

* * *

На следващата сутрин цялото семейство стана рано и закуси заедно. Ейдън се завърна към рутината си — закара Джейни на училище, след което отиде в „Свети Игнатий“. Рон отиде на срещата си с отец Сайлъс. Кейт имаше запазен час при фризьора си за 11:00.

Докато миеше чиниите, си тананикаше заразителната песен на Фарел Уилямс „Щастлив“. Гледаше през кухненския прозорец как мъглата се наслоява на двора.

Животът отново се беше върнал към нормалния си ритъм.

Нямаше я цялата лудост от миналата седмица. За какво беше всичко? Какво си мислеше?

— Кейт? Там ли си?

Най-накрая съумя да отговори:

— Откъде намери този номер?

— Съпругът ти ми го даде, когато бяхме у Джеф.

— Не можеш да се обаждаш тук. Това е домът ми.

— Добре. Повече няма да те търся там. Дай ми мобилния си.

— Не можеш… не мога…

— Разбира се, че можем. Трябва.

— Не е забавно.

— Не се опитвах да бъда забавен.

Отново настъпи тишина.

— Кейт? Там ли си още?

— Да. — Пое си въздух. — Какво искаш, Питър?

— Мисля, че е очевидно. Искам да те видя. Или поне да говоря с теб.

— Сега говорим.

— Не така.

Телефонът на Кейт имаше спирален кабел, който можеше да се разтяга до четири метра. Тя отстъпи от плота и се завъртя, уви се в него, след което се завъртя отново, за да се освободи. Това й отне известно време. Най-накрая каза:

— Питър, слушай ме. Мисля, че решихме да не правим това.

— Какво е това, което не правим?

— Няма значение. Бяхме заедно веднъж и точка.

— Това ли решихме? Не си спомням подобно нещо. Не се ли обади в офиса ми в петък?

Не последва отговор.

— Не се ли обади?

— Да.

— Добре, защо го направи?

— Не знам. Исках да чуя гласа ти. Исках да те видя.

— Но сега не искаш?

Кейт запази мълчание за момент, но накрая отговори:

— Различно е.

— Кое е различно?

— Всичко.

Питър се засмя изкуствено.

— Тук и двамата сме на едно мнение.

— Нямах това предвид.

— А какво точно имаше предвид? Как така всичко е различно?

— Не знам… просто… Мисля, че беше грешка.

— Значи да ми се обадиш в петък също е било грешка? Изведнъж става понеделник и ти казваш да забравим всичко?

— Да. Опасявам се, че да.

— Ами ако не мога да го направя? Ако не искам да го направя?

— Питър…

— Какво се случи през седмицата? Къде ходи, между другото?

Кейт не отговори веднага.

— Откъде знаеш, че съм ходила някъде?

— Знам, че не си беше у дома.

— Не си се опитвал да се обадиш, нали? Господи, кажи ми, че не си оставил съобщение на гласовата поща.

— Не съм — отвърна той. — Просто минах покрай вас.

— Минал си покрай къщата ни?

— Два пъти. В събота и неделя.

— О, господи, Питър. Какво си мислеше?

— Мислех си, че искам да те видя. Не да ти дойда на гости. Просто да те зърна.

— У нас? Не може у нас!

— Нямах намерение да почукам на вратата ти или нещо подобно. Просто исках да те видя отново.

— Мамка му, Питър, мамка му. Как би ме видял, ако не дойдеш да почукаш на вратата?

— Не бях го измислил дотам. Помислих си, че ако съм наблизо, ще те видя да излизаш по някое време. Честно казано, не виждам голяма разлика между моите действия и обаждането ти в петък. Смятах, че след четвъртък… не знам… някак си сме свързани.

— Не такъв беше планът, Питър. Просто нещо се случи.

— А сега не се случва?

— Нямах намерение да наранявам някого. Особено теб.

— Минало време вече, така ли? Слагаш край на всичко с лека ръка?

— Не знам какво друго да кажа. Съжалявам. — Кейт изчака известно време, но когато Питър не отговори, добави: — Ще затварям.

И го стори.

* * *

— Не можеш просто да… — успя да каже.

Но тя беше затворила.

Пръстите на Питър бяха побелели от стискането на слушалката, той погледна надолу към нея, когато чу свободен сигнал, и я върна на мястото й.

Облегна се на стола зад бюрото в офиса си и скръсти пръстите на ръцете си. Вратата му беше затворена, дори я беше заключил, за да се увери, че Тереза или някой друг няма да влезе по време на разговора му. Навън мъглата се залепяше по огромните прозорци и затъмняваше света около и под него.

Това беше неприемливо.

Кейт беше преобърнала живота му с главата надолу, както и цялостната му представа за самия него. Заради нея или заради промените, които настъпиха в главата му заради нея беше застрашил семейството и кариерата си. Нима всичко случило се нямаше никакво значение и беше просто нейна прищявка? Как така й беше позволил да получи такава власт над него?

Питър погледна към телефона, сякаш беше живо същество. Отново сложи ръка на слушалката. Наясно беше, че ако й се обадеше, тя щеше да откаже да говори с него или веднага щеше да му затвори. Освен това нямаше какво по-различно да каже.

Стана от стола и отиде до прозорците, за да погледа белия воал, който обгръщаше всичко. Обърна се и погледът му се спря на снимката на Джил и момчетата. На нея тримата се държаха непринудено, закачаха се, лицата им бяха грейнали от радост, притиснати един до друг на плажа в Капалуа. Питър беше направил снимката преди три години по време на ваканцията им за Деня на благодарността и тогава като че ли беше уловил същността им — щастливи, близки, разчитащи един на друг, изпълнени с доверие.

Макар той да не принадлежеше на тази снимка поради куп причини, поне се чувстваше удобно, в свои води, предимно доволен от живота си. През повечето време.

Отиде до фотографията и я взе в ръце. Винаги беше смятал усмивката на Джил за изключително привлекателна. Докато я гледаше сега обаче, не изпита нищо друго, освен тъга — още по-лошо дори — съжаление. Стореното от него щеше да я унищожи, ако научеше, и въпреки това дори да успееше да го запази в тайна, никога повече нямаше да е способен да я приема по същия начин. Тя щеше да е някоя, която беше успял да заблуди, която беше успял да направи на глупачка.

В интерес на истината, тя вече беше такава.

Питър се загледа в усмивката й, запечатана през времето на това парче хартия, и осъзна, че вече е прекалено късно. Никога повече нямаше да я обича истински. Не и като равна нему, не и като негова партньорка в живота. Самият факт, че нямаше да научи какво беше направил, че нямаше да разбере, я принизяваше в очите му.

Това не беше честно спрямо нея, разбира се, но какво можеше да направи? За него положението беше такова.

Какво щеше да се случи с момчетата?

В пристъп на гняв хвърли снимката и стъклото се пръсна по пода.

Все още стоеше над останките й, когато Тереза опита да влезе, но установи, че вратата е заключена, и почука.

— Питър, добре ли си?

— Момент. — Погледна към бюрото си и размести набързо някои неща. Прескочи парчетата стъкло и отиде до вратата, за да я отвори. — Много съм непохватен.

— Какво стана?

— Оставях една папка и без да искам съборих любимата си снимка.

— Не се тревожи за това. Можем да й вземем нова рамка. Добре ли си? Приличаш на призрак.

Питър поклати глава.

— Просто съм ядосан. — Изпусна дълга въздишка и продължи: — Съжалявам. Последните два дни бяха трудни за мен. А сега и това.

— Няма за какво да се извиняваш. Поне не на мен. Ще се обадя на чистача и ще го накарам да изчисти. Междувременно защо не си починеш малко? Мога да ти донеса кафе.

— Мисля, че това е чудесна идея. Благодаря ти.

Тереза се подвоуми за миг, пристъпваше от крак на крак.

— Не искам да си пъхам носа, където не ми е работа — започна тя, — но това свързано ли е с личния въпрос, с който се занимаваш? С онази жена?

Питър я дари с бърза усмивка.

— Не. Опазил ме бог. Тя е семейна приятелка. Не е заради нея. — Посочи към бюрото си. — Заради всичко това е. — След което добави: — Защо мислиш, че е жената?

— Не знам. Като за начало си заключил вратата си, а ти никога не правиш това.

— Просто не исках да бъда обезпокояван. Много съм изостанал с работата.

Тереза вдигна ръце.

— Не те съдя. Само споменавам. Но може би не е лошо да си вземеш малко отпуска. Истинска отпуска, Питър.

— Може би си спомняш, че ме нямаше миналия петък, което означава, че съм с един ден назад с работата. Ще ми мине. Ще се оправя.

— Нямам съмнения за това, но наистина изглеждаш малко преуморен и започвам да се тревожа.

— Затова си най-добрата секретарка на света. Добре съм наистина.

— Убеди ме. Но ще те наблюдавам. А през това време ще изпратя чистача и ще ти донеса кафе. Не стъпвай върху парчетата стъкло.