Джон Лескроарт
Фатална изневяра (11)

11

Новината достигна „При Тадич“, преди Питър да получи поръчаната риба. Без да осъзнава какво прави, той остави пари на масата и се нареди на опашката, за да излезе от заведението, макар че хората се движеха много бавно. Когато най-накрая се озова на улицата, забеляза, че целият трафик на запад е спрял, затова тръгна на север с идеята, че може да стигне до офиса си и да разбере какво точно се беше случило от сравнително безопасния небостъргач.

Каквито и планове да си правеше, те се превръщаха в пълна бъркотия. Не беше способен да контролира мислите си.

Господи! Дали Кейт беше мъртва? Възможно ли беше да умре по този нелеп начин? Да си отиде от този свят така?

Нямаше съмнение, че тя все още се намираше в сградата, когато атаката беше започнала. Макар да им беше хвърлил само бегъл поглед, ставаше ясно, че жените имаха намерение да се задържат. Но дори да бяха поискали сметката в същия момент, нямаше шанс да са платили и да са си тръгнали за периода от няколкото минути между момента, в който ги видя, и началото на експлозиите.

Хората около него използваха думата „терор“ във всичките й форми. Тук, в Сан Франциско? Това беше, помисли си Питър, невъобразимо.

Предположи, че така си бяха мислели и в Париж. И в Бомбай. И в Ню Йорк. И навсякъде другаде.

Сирени — неизвестен брой, безкраен жален писък — прорязваха суматохата на тълпите и се смесваха с рева на хеликоптерите над главите им.

Питър се опитваше да си проправи път през тази жива стена и постигаше добри резултати. Стигна до сградата си за шест минути и се изненада, когато видя, че хората се опитваха да излязат от нея. Справи се и с това препятствие и се качи в асансьора, в който беше единственият пътник за нагоре.

Рецепцията беше опустяла, макар че зад ъгъла видя, че някои от секретарките все още бяха в кабинките си с погледи, залепени за мониторите.

Тереза не беше на мястото си. Питър прибяга до офиса си, където вратата му беше леко открехната, и влезе в него.

Секретарката му стоеше до високите прозорци, през които се виждаше небе, почерняло от пушек.

Жената го чу, че влиза, и се обърна към него, като в същото време изтри сълзите от очите си.

— О, господи, благодаря на бога — каза тя и с три-четири крачки стигна до Питър, който затвори вратата след себе си. Прегърна го и той я притисна силно към себе си, преди да се отдръпне, за да го погледне. — Помислих си, че си долу. Каза, че ще ходиш там, нали? Във Фери Билдинг?

— Промених си решението. Вместо това отидох в „При Тадич“ и съм добре. Вече разбра ли се какво се е случило?

Тереза отстъпи крачка назад.

— Казват, че е било терористична атака. Поне четирима мъже с ръчни гранати и автомати. Има много убити и ранени. Ела тук, видя ли това? — Секретарката се върна при прозореца и при трите кръгли отвора в дебелото подсилено стъкло.

Питър проследи погледа й и забеляза дупките от куршуми. Колкото и плашещи да бяха те, не успяха да го подготвят за гледката долу, където Фери Билдинг все още беше обвита в черен пушек и ярките езици на оранжев огън.

— Толкова се страхувам — каза Тереза. Обърна се и отново се върна в прегръдките на Питър.

* * *

Един от помощниците във фирмата на Рон и Джеф бягаше по коридора и крещеше.

— Има стрелба във Фери Билдинг!

Секунди по-късно Рон влезе в конферентната зала с по-голямата част от служителите на кантората. Телевизорът беше включен и всички гледаха и се опитваха да различат нещо сред пушека и паникьосаната тълпа на „Ембаркадеро“.

Рон побърза да извади мобилния си телефон и набра номера на Кейт. Веднага се включи гласовата й поща. Разбира се, сети се той, тъй като днес беше денят, в който отиваха на разходка с Бет, и тя не носеше апарата си. Провери колко е часът. 11:21. Вероятно още не бяха приключили, но дори да бяха, често ходеха да обядват заедно. Въпреки това се обади на домашния им номер и й остави още едно съобщение да му се обади веднага, когато го чуе. За да бъде напълно сигурен, тъй като съпругата му често си оставяше телефона включен в дамската чанта, но не го вдигаше й написа съобщение: „Моля те, обади се колкото се може по-скоро. Спешно е“.

Където и да беше, когато чуеше за Фери Билдинг, щеше да му се обади. Сигурен беше в това.

Минаха двадесет безкрайни минути, в които Кейт не се обаждаше. Постоянно си повтаряше, че няма никаква причина да е била в или около Фери Билдинг. Най-накрая Рон реши да се обади на Бет, където отново остави гласово и текстово съобщение. Опита също и служебния й номер, но полицейските линии бяха заети.

Върна вниманието си отново към телевизора, където новините не бяха добри. Очевидно четиримата нападатели бяха отнели живота си, след като бяха привършили гранатите и мунициите; без тях броят на жертвите наброяваше петдесет и четири, а на ранените сто четиридесет и един. Очакваше се и двете числа да се увеличат.

Телевизионните коментатори приканваха хората да стоят настрана и да дадат възможност на екипите и превозните средства на Бърза помощ да стигнат до мястото и да си свършат работата. Въпреки тази молба, накъдето и да се обърнеше камерата, цареше пълен хаос — тълпите от хора по тротоарите и колите по улиците превръщаха града в непробиваема крепост.

Рон отново се опита да се обади на съпругата си, остави съобщения на двете си деца, че е добре, но ги помоли да му се обадят веднага след училище и да се приберат у дома. Не искаше да ги паникьосва, като ги пита дали са се чували с майка си. Опита се да се убеди, че мълчанието от нейна страна се дължи на натоварения трафик на телефонните линии.

Възможно беше да има друга причина.

Опита се да слезе с асансьора в гаража на сградата, но коридорът беше претъпкан е хора, които напускаха работните си места. Застана на опашката, но след четвъртата група със слизащи се отказа и реши да слезе по стълбите. Навярно навалицата там нямаше да му позволи да стигне по-бързо до гаража, но така поне щеше да се движи.

Качи се в колата и излезе на улицата, но там беше блокиран от неподвижни автомобили, някои от които очевидно бяха изоставени, и от хора, които вървяха между тях. След безкрайно чакане — десет минути? Петнадесет? — съумя да се промуши в едно отворено пространство и зави надясно към дома си.

Отне му още двадесет минути, за да стигне до своята улица, трафикът се разреждаше с отдалечаването му от центъра. Огледа автомобилите наоколо и забеляза зеленото волво на съпругата си на обичайното му място. Разбира се, това нищо не означаваше.

Паркира в алеята си, пребяга до предната врата, първо почука, след което си отключи. Влезе вътре и пусна телефонния секретар в кухнята, за да чуе собственото си съобщение до Кейт, в което я молеше да му се обади възможно най-скоро.

Мобилният му телефон, който беше закачил на колана си, иззвъня и в своя стремеж да го извади бързо от калъфчето му, проклетото нещо му се изплъзна и падна на пола.

— Мамка му! — Най-накрая успя да вдигне. — Кейт?

— Не. Татко? Ейдън е. Мама с теб ли е? Добре ли е?

— Опитах се да се свържа с нея. Излезе на разходка с Бет и вероятно не си е взела телефона.

— Не си ли я чувал?

— Не, все още не. — Наложи си да не звучи разтревожен. Вероятно са на средата на разходката си до Голдън Гейт Бридж и нямат представа за случилото се. Успя ли да се свържеш с Джейни?

— Да. Напът съм да я взема.

— Добре. Прибирайте се веднага вкъщи, става ли? И двамата.

— Разбира се. Татко?

— Да?

— Това наистина ли се случва? Имам предвид, че го гледахме в училище…

— Да — отвърна Рон. — Случва се. Просто се приберете у дома, чу ли?

— Идваме.

* * *

За Джини Тъли, дъщерята на Бет, отсъствието на майка й, когато се прибра от училище, не беше повод за тревога. В крайна сметка тя беше полицай, а подобна терористична атака над Фери Билдинг щеше да събере всички налични сили на реда. Джини нямаше съмнение, че точно това се случва в момента. Майка й беше повикана по спешност.

Онова, което й се стори странно, беше липсата на оставен телефонен номер или бележка, която да обясни какво се случва. Разбира се, Бет беше наясно, че дъщеря й щеше да се сети, без да е необходимо да й оставя съобщение, но това не беше характерно за нея. Обикновено, дори да отидеше до магазина, казваше на Джини къде отива и по кое време ще се прибере у дома. Или поне проверяваше телефона си за обаждания или съобщения от нея и веднага й звънеше, което не се беше случило сега. Поне не още.

Въпреки това седна с празен поглед пред телевизора и като хипнотизирана наблюдаваше ужасните картини. Добрите новини бяха, че всичките нападатели бяха мъртви и е всяка изминала минута вероятността да последва нова атака на друго място в града намаляваше.

Лошите новини обаче превишаваха значително добрите — убитите бяха стигнали шестдесет и седем, без да се включват четиримата терористи, а ранените сто петдесет и шест. На Джини бройката й изглеждаше изключително голяма, макар да знаеше, че убитите тук бяха много по-малко от тези в Париж. Екранът на телевизора беше изпълнен с полицаи, пожарникари, линейки и лекари. Разбира се, точно сега майка й беше някъде там, помагаше, обезопасяваше района, правеше всичко по силите си.

Въпреки това…

Знаеше, че не е желателно да се обажда на партньора й, но предвид обстоятелствата смяташе, че може да го стори. Насили се да отлепи поглед от телевизора и набра номера на Айк.

— Маккафри. — От суматохата около него можеше да предположи, че той също е на мястото на събитията.

— Здрасти, Айк, Джини се обажда.

— Кой? Говори силно. Тук е истинска лудница.

— Джини е, Айк. Опитвам се да се свържа с мама. Чувал ли си я?

— Не. Помислих си, че е дошла да те вземе от училище. Не е ли с теб?

— Не, а и не отговаря на телефона си.

— Знам. Опитвам се да се свържа с нея цял ден. — Мъжът млъкна за миг. Не бих прибързвал със заключенията. Телефонните линии са пълна каша, а тук е истински ад.

— Във Фери Билдинг ли си?

— Отвън. Възможно е да се намира точно срещу мен и да не мога да я видя. Днес е почивният й ден, нали? Спомняш ли си?

— Да, но не е характерно за нея да си зарязва телефона. Особено след като се е случило нещо такова. Със сигурност щеше да провери дали съм добре, а и да ме уведоми, че и на нея й няма нищо.

— Да, така е. Ще се опитам да я потърся тук и ще й кажа да ти звънне веднага. Може да мине доста време, Джин. Още не сме създали команден център на мястото. Няма никакъв ред. Но ще се появи. Успокой се и стой на телефона. И ако ти се обади, накарай я да ми звънне, става ли?

* * *

Алън Шоу работеше в една от къщите на „Авенюс“. Собствениците се бяха изнесли за времето, необходимо за ремонта, и днес реши да изпрати двамата си помощници — Райън и Фелипе — на друг обект, докато свърши с шпакловката на гипсокартона в дневната. Един от големите плюсове да работи сам, беше липсата на гръмкото радио, което хората му слушаха по цял ден. Имаше нещо изключително успокояващо и приятно в това да си вършиш работата, да се увериш, че всичко е както трябва, без главата ти да се надува от музика или политически коментари.

Приключи в шест и нещо и подкара пикапа си през гъстата мъгла към къщата си на „Четиридесет и първа“, близо до брега и „Клиф Хауз“. Делеше двор с още една малка къщичка, която се намираше пред неговата и в по-голяма близост до улицата. След като се изкъпа и избръсна, отиде да си облече чисти дънки и изгладена риза, а след известно колебание реши да вземе едно от двете си спортни якета. По пътя към колата забеляза, че розите край пътеката бяха разцъфнали, извади швейцарското си ножче и отряза шест перфектни червени екземпляра, на които изчопли бодлите.

Десет минути по-късно, точно в седем часа, по някакво чудо си намери място за паркиране на „Лейк“, на същата пресечка, на която живееше Бет. Погледна часовника си за десети път, грабна розите и отвори вратата.

Все още нямаше ясна идея какво щяха да правят. Попита я дали иска да излязат, и тя каза „да“. Предполагаше, че трябва да я заведе някъде на вечеря, където можеха да си поговорят и да се опознаят по-добре. Някое тихо местенце с добра храна.

Алън беше забравил как се правят тези неща не беше ходил на среща от почти цяла година, а последната беше истинска катастрофа. Дамата му беше някаква наркоманка, която го покани да излязат или по-скоро да влязат, след като се опита да го примами в леглото си още преди да са си разменили десетина приказки. Това съвсем не му се стори възбуждащо. Затова тази вечер се тревожеше за всичко, например дали Бет нямаше да приеме розите за нещо прекалено самонадеяно и глупаво.

Съвсем скоро щеше да разбере.

Инспекторката живееше на втория етаж на двуетажна къща, която си приличаше с повечето на тази улица. Отново провери адреса — това беше мястото, въздъхна и се заизкачва по стълбите. Натисна звънеца и чу приятна мелодия.

Никой не отвори.

Позвъни отново, пак чу приятната мелодия, зачака, след което почука колебливо.

— Бет?

Не последва отговор.

Часовникът му показваше 19:06 часа.

Изчака до 19:30, след което провери телефона си, за да види дали му беше звъняла или изпратила съобщение — може би беше оставил апарата на вибрация и беше пропуснал.

Нямаше нищо. Алън въздъхна и остави розите на постелката, преди да се върне обратно в пикапа си.