Джон Лескроарт
Фатална изневяра (16)

16

Джеф Кук си изми лицето на мивката в тоалетната на кантората, след което го подсуши с хартиена салфетка. Погледна се в огледалото и се шокира от ужасния си вид.

През целия ден не му беше добре. Чувстваше се така, откакто прочете новината тази сутрин във вестника. Повърна закуската си и въобще не си направи труда да хапне нещо за обяд. Вместо това заключи вратата на офиса си и се опита да поспи малко на дивана. Отново не се получи.

През следващите два часа се зае с работа, за да отвлече вниманието си от неприятните новини. Малко след четири часа се предаде, сподели на секретарката си, че май хваща някакъв грип и си тръгна. Облече си светлокафявото кашмирено палто и обмисли варианта да отиде до яхтклуба — час-два на яхтата му винаги помагаше в тежки ситуации.

Днес обаче не мислеше, че това би помогнало.

Вместо да слезе долу в гаража, където се намираше колата му, Джеф тръгна пеша по улиците, просто се разхождаше, умът му беше празен, ако се изключеше световъртежът, който го заливаше през няколко секунди.

Нямаше никакъв план в главата си.

Петнадесетина минути по-късно осъзна, че е прекосил „Маркет стрийт“ и се е озовал на „Пета“, вървеше на юг към място, което беше започнало да се оформя в мислите му.

Завършил право, много преди дори да мечтае за частна практика, две години Джеф работи като помощник областен прокурор в града. Все още поддържаше сравнително приятелски отношения с няколко момчета, които познаваше оттогава.

Една пресечка по-надолу се издигаше масивната сивкава монолитна сграда на бившата му месторабота — Съдебната палата, домът на Върховния съд. Южният полицейски участък, прокуратурата и още няколко други по-дребни местни бюрокрации. Когато стигна до нея, установи, че сградата изглежда все така неприветлива. Няколко бездомници лежаха в спалните си чували в шумата от двете страни на стъклено — дървените врати, а петнадесетина сърдити и грозно облечени граждани духаха в дланите си, за да се стоплят, докато изчакваха реда си да влязат в сградата, където щяха да се изправят пред проверка на документите и преминаване през детектор за метали.

Джеф погледна часовника си и установи, че е 16:45 — чудесно време за неочакваната му визита. Работният ден беше към своя край и макар помощник областният прокурор често да работеше до късно, съдът вече беше затворил и служителите в офисите се държаха по-свободно.

За разлика от охранителите на предната порта.

Когато най-накрая успя да влезе и мина през проверката на документи, Джеф си изпразни джобовете, сложи съдържанието им в пластмасовата тавичка и тръгна напред към детектора на метали, но едрият полицай го спря.

— Задръжте! — нареди той и протегна ръка. — Какво е това?

Джеф се обърна, за да види на кого говореше човекът, и за своя изненада осъзна, че е на него.

— Съжалявам — отвърна той. — На мен ли говорите?

Полицаят посочи.

— Да. На вас. На какво ви прилича това?

Джеф погледна в тавичката.

— Ключовете ми и швейцарското ми ножче.

— Не е позволено.

— Кое не е позволено?

— Без ножове.

— Но това е просто…

— Това е нож и не е позволен, сър. Можете да напуснете опашката и да го отнесете в колата си или където желаете да го съхранявате, и да се върнете без него, или ще го конфискувам. В сградата не са позволени ножове.

Джеф си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Вижте, полицай — започна той, обещавам да не наръгвам никого с ножа. Та той дори не е истински нож. Не можете ли просто да го приберете в някое шкафче на бюрото си, докато приключа работата си тук, и на излизане ще си го взема? Как ви се струва това?

— Не ми се струва правилно — отвърна полицаят. — Можете да си го вземете сега и да напуснете или ще ви го конфискувам. Това са вариантите.

— Наистина?

— Наистина.

— Господи!

Някой на опашката се провикна:

— Хей! Хайде свършвайте по-бързо с приказките. Цял ден чакаме и вече измръзнахме!

Полицаят изгледа строго Джеф.

— Изборът е ваш, сър, но трябва да решите веднага.

Джеф поклати глава, след което кимна раздразнен.

— Задръжте проклетия нож.

— Благодаря ви. — Охранителят взе оръжието от тавичката и безцеремонно го хвърли в един кош до себе си. — Следващият — провикна се той.

Когато стигна от другата страна на детектора за метали, Джеф се спря за момент и обмисли възможността да бръкне в коша и да извади ножчето си оттам. Може би трябваше да наръга полицая с него. Хората обаче вече го бутаха напред, затова просто си взе ключовете и продължи да се движи към фоайето и асансьорите.

* * *

— Странното е, че през последните двадесет години асансьорите не са станали по-бързи — каза Джеф.

— Нищо не е станало по-бързо — отвърна Дон Кордс. Той беше плешив и мускулест мъж. Сакото му беше свалено, а вратовръзката отпусната. — Няма измъкване. Ентропията е в стихията си. Всичко се забавя и ние сме обречени. Съжалявам за швейцарското ти ножче. Ако ще се почувстваш по-добре, мисля, че всеки, който идва често в тази сграда, е изгубил по нещо от гестапото долу.

— Наистина ли конфискуват тези предмети и после ги изхвърлят?

— Поне така казват.

— Могат да ги продават на търг или нещо подобно, нали?

— Вероятно не. Някой ще наръга някого с един от ножовете и жертвата ще съди града, че е осигурил оръжието на престъплението. Вече си голям и известен адвокат, ако ти се занимава, можеш да напишеш писмо с това предложение — да продават конфискуваните вещи на полицейските аукциони, имам предвид. Макар че няма да стане, защото тук нищо не става.

Кордс се занимаваше с убийства и споделяше офиса си с още един човек, който не присъстваше. Беше заобиколен от десетки кутии с папки, които бяха наредени до стените. В помещението имаше две срещуположни бюра и той седеше на едното, облегнат на стола си и с качени крака на бюрото.

— Защо не си свалиш палтото и не поостанеш малко? — попита той. — Предполагам, че не си дошъл до старото си работно място да поговорим за това как се грижим за безопасността на сградата, колкото и очарователна да е тази тема. Какво става?

Джеф изгледа приятеля си с тъжен поглед, въздъхна и свали връхната си дреха.

— Прецакан съм — отвърна той. Отиде до отсрещното бюро и остави палтото си на стола му, след което седна и сплете пръстите на ръцете си. — Следиш ли новината за адвоката, когото извадиха от океана вчера?

Кордс кимна.

— Питър Аш. — Не беше въпрос. — Какво за него?

— Всъщност става въпрос за мен и него.

Кордс повдигна вежда.

— Да не идваш да се предадеш, Джеф?

Мъжът изпръхтя насмешливо.

— Да ти го начукам, Дон. Я стига.

— Хей, сам каза, че става въпрос за теб и него. Какво трябва да си мисля? Това е Сан Франциско. Не е като да не съм чувал за подобни неща и преди.

— Не, не е това.

— Добре. Какво е тогава?

Джеф започна от самото начало:

— Запознахме се съвсем случайно преди шест, може би осем месеца. Сложиха ни на една маса по време на дегустация на вино в Напа и много бързо си допаднахме. Четяхме едни и същи книги, слушахме една и съща музика. Този тип като че ли знаеше абсолютно всичко. Накара ме така да се смея, че бузите ме заболяха. Както и да е, казано накратко, само след две седмици се чувствахме като приятели от двадесет години.

Кордс кимна.

— Броманс^[1].

— Може би. Наречи го както си искаш. Но наистина беше много приятно.

— Добре?

— Сега някой го е застрелял и го е хвърлил в океана.

— Откъде знаеш?

— Така пишеше във вестника от тази сутрин.

— Някой го е хвърлил в океана? Не си спомням тази част.

— Извадили са го на брега. Затова предположих, че ако е бил застрелян, не е отишъл сам да се хвърли в океана. Някой друг го е сторил.

— Не е задължително, но ще се съглася с теб. Да приемем, че точно това се е случило. Ти къде се вписваш в цялата картинка?

— Бесен съм, Дон. Може би е просто това. Не мога да се побера в кожата си, че някой ми е отнел най-добрия приятел. Знам, че аз бях най-близкият му човек през последните шест месеца. В същото време бракът му започна да се разпада. Доста лайна се изсипаха на главата му, а аз бях човекът, на когото споделяше. Излизахме заедно поне по два пъти на седмица. След това някой го застрелва? Защо? Имам предвид какво става, по дяволите? Какъв е смисълът да му отнемат живота?

— Имаш ли някакви предположения?

— Никакви. Питър беше голям симпатяга. Въпросът е, че усещам, че може да знам нещо важно, но да не го осъзнавам.

— Искаш ли да говориш с отдел „Убийства“?

— Мисля, че да. Май точно затова дойдох тук. Не искам да се намесвам в разследването, ако хората ви вече имат заподозрян и се окаже, че само им губя времето. Наистина нямам нищо конкретно, което да предложа. Просто съм, както споменах, бесен. Усещам, че трябва да направя нещо, но не знам какво, по дяволите, е то.

Дон Кордс подръпна долната си устна.

— Не съм чул нищо за заподозрян, затова смятам, че много ще ти се зарадват.

— Ще ми помогнеш ли да уредим срещата?

— Разбира се. Но тъй като вече си тук, какво ще кажеш да се качим горе и да видим кой е там?

* * *

Дъщерята на Айк отново беше вдигнала температура и той се прибра у дома, като остави Бет сама на бюрото й в отдела. Инспекторката вдигна поглед и видя Дон Кордс да върви към нея заедно с някакъв мъж. Кордс също като нея работеше за „Убийства“ и двамата се виждаха доста често по време на работата си, затова не беше странно, че идва в отдела. Необичайното беше, че водеше друг човек със себе си.

Необичайното беше добре дошло, тъй като обещаваше да наруши рутината.

Дон стигна до средата на огромното помещение, посочи към нея и й кимна — да, определено идваше при нея, затова тя избута стола си назад, насили се да не потрепери, когато се изправи на крака, и да не куцука, докато заобикаля бюрото си. Каза „здравей“ на колегата си и се ръкува с господин Кук, стар приятел на Дон и бивш помощник областен прокурор. Като част от представянето Дон предложи кратката версия на случилото се с Бет в деня на терористичната атака и когато свърши, Джеф отново взе ръката й.

— Това означава, че току-що съм се запознал с истински герой — каза той.

Бет се засрами, както се случваше винаги в подобни ситуации, и поклати глава.

— Не е така — отвърна тя. — Тогава беше почивният ми ден и обядвах с приятелка. Не успях да направя абсолютно нищо, за да спра атаката. Ако няколко истински полицаи не бяха наблизо и не се бяха намесили навреме, със сигурност вече щях да съм мъртва. Те са истинските герои.

— Онзи ден беше кошмар — каза Джеф. — Друга моя приятелка също попадна в епицентъра на събитията. Тя също едва не умря.

— „Едва“ е често срещана дума оттогава. Надявам се да е добре.

— Оправя се. Най-хубавото е, че вече си е у дома. Благодаря на бога за това.

Стига толкова, помисли си Бет. Нямаше смисъл да обсъждат миналото — то й носеше единствено неприятни спомени. Не желаеше да преживява отново случилото се.

— Значи сте били помощник областен прокурор — смени темата тя. — Какво ви накара да напуснете тази бляскава работа?

— Опасявам се, че причината беше желанието ми за печалба.

— Ако човек си търси причина за нещо, мисля, че тази е достатъчно добра — отвърна Бет.

— Знаеш ли, господин Кук има също така доста добра причина да желае да разговаря с теб — каза Кордс.

— Наричайте ме Джеф, моля. Господин Кук беше баща ми, да почива в мир.

За да намали тежестта върху изморените си крака, Бет се подпря на бюрото зад себе си.

— Добре. Така да бъде. Какво мога да направя за вас, Джеф?

Мъжът я погледна с почти извинителен поглед и кимна.

— Може би разполагам с информация за Питър Аш.

— Това е моментът, в който аз трябва да се разкарам. — Кордс посочи с пръст към двама им характерен за него жест — и каза: — Джеф, ще се видим на обяд. Бет, до по-късно — след което се обърна и се насочи към изхода.

Инспекторката веднага мина на въпроса, без да губи дори секунда.

— Каква информация? — попита тя.

— Тъкмо това обяснявах на Дон, ще го обясня и на вас. Като за начало смятам, че убиецът го е познавал, защото, ако това беше някакво улично нападение, нямаше да се развие по този начин. Даже не знам дали нещата, които знам, имат някаква връзка със случая. Двамата с Питър бяхме много добри приятели, наистина много добри приятели. Споделяхме си доста. Помислих си, че ако имате пропуски в профила му, мога да запълня празнините. Искам да ви помогна да намерите онзи, който му е сторил това. Или онази.

— Благодаря ви, но в интерес на истината, нямам нищо друго, освен празнини. Не знам почти нищо за човека, освен че е имал някакъв психичен срив през последните месеци и че е започнал да се държи странно. За момента поддържаме теорията, че по време на това негово променено състояние, както го наричаме, е направил нещо, с което е предизвикал смъртта си. Ако знаете какво е това нещо, можем да започнем с него.

— На мен Питър не ми изглеждаше променен. Имам предвид, че не беше като полудял, надрусан или нещо подобно. Не се държеше като опасен човек, какъвто можеш да разпознаеш отдалече и да се скриеш от него.

— Въпреки това някой е решил, че трябва да го убие.

Джеф стисна плата на палтото си.

Бет първа наруши настъпилата за момент тишина.

— Преди минута — започна тя — казахте, че искате да ни помогнете да намерим убиеца на Питър Аш. Казахте, че желаете да ни помогнете да го заловим — него или нея. Имате ли основание да смятате, че извършителят е жена?

Кук я дари с крива усмивка.

— Имам около стотина такива основания.

— Излизал е със сто жени?

— Нямам никаква представа за истинската бройка и не бих го определил като „излизане“, след като се виждаше с тях само по веднъж. Но наистина бяха много. Виждахме се поне по два пъти в седмицата, за да пийнем нещо, и почти винаги имаше нова жена с него. Ако беше сам, то след срещата ни имаше друга среща. Искам да кажа, че сменяше жените през ден.

— Затова смятате, че една от тях може да го е убила?

— За мен подобен вариант има много по-голям смисъл, отколкото версията, че го е сторил някой от приятелите му.

— Струва си да проверим твърдението ви. Двамата говорили ли сте за срещите му?

— Разбира се. Подобно поведение ми се струваше много нехарактерно, особено след като ми каза, че се развежда и напуска семейството си.

— Смъмрихте ли го за това?

— Честно казано, не можех да го разбера. Мисля, че му дадох ясно да разбере какво е мнението ми по въпроса.

— Как прие той това?

— Не ми обърна никакво внимание. Като че ли не му пукаше какво е мнението ми.

— Значи това сексуално разкрепостяване е било един вид промяна за онзи Питър, с когото сте се запознали в началото?

— Определено, и то доста драматична промяна. Признавам си, че ми беше трудно да я приема.

— Според вас какво е довело до нея?

— Всъщност от това, което Дон ми каза току-що, мисля, че ще разберете по-добре от мен.

— Какво имате предвид?

Джеф направи кратка пауза, след която продължи:

— Също като вас Питър беше във Фери Билдинг в онзи ден.

Бет присви очи, не знаеше как да разтълкува тази нова информация.

— Тръгнал си е, преди да започне атаката — обясни мъжът, — но очевидно я е пропуснал с няколко минути. Мислеше си, че е трябвало да бъде убит. Нямало причина да бъде пощаден, след като мнозина загинаха. Тогава, съвсем внезапно след случилото се — и имам предвид наистина веднага след него — реши, че му е писнало да живее по досегашния си начин: да работи здраво, да бъде добър съпруг и отдаден баща. Какъв е смисълът, казваше той. Щом всичко може да свърши толкова неочаквано и по толкова безсмислен начин?

— Моето мнение е напълно противоположно — отвърна Бет. — Аз исках да живея, да гледам как дъщеря ми расте и има свои деца, исках да бъда по-добър полицай, да направя остатъка от живота си по-добър.

— Вашата реакция ми звучи много по-логична от тази на Питър — призна Джеф. — Той смяташе, че нормалният живот го е измамил и е отнел едни от най-хубавите му години, затова искаше да си навакса за всичко пропуснато наведнъж. Имаше намерение да задоволи сексуалните си апетити, които беше трупал с години. Казваше, че децата му вече са големи и нямат нужда от него. Смяташе, че съпругата му ще е много по-добре, ако не е с нея, тъй като вече не изпитваше чувства към нея. Ще е по-щастлива с някого другиго, който би искал да сподели скучния й живот. Негови думи, не мои.

Джеф млъкна и Бет зачака да продължи.

— Както и да е. С това се занимаваше Питър през последните няколко месеца. Не бих се изненадал, ако е разбил няколко сърца по пътя си.

— Или разгневил няколко съпрузи или гаджета?

Джеф кимна.

— Вероятно сте права.

Бет погледна часовника зад мъжа и осъзна, че трябва да се прибира у дома при Джини, особено ако щяха да ходят на гости на Лори по-късно. Направи извинителна физиономия.

— Информацията ви беше много полезна, господин Кук, само дето сега вместо нито един заподозрян имам сто, които трябва да открия и разпитам. Имате ли представа къде Питър се е запознавал с тези жени?

— Не съм сигурен. Шегуваше се за някакви онлайн сайтове, където било толкова лесно, че чак удоволствието се губело. Предпочиташе барове. Знам, че харесваше най-много „Норт Бийч“ и един частен клуб, наречен „Батъри“, който са намира нагоре по „Бродуей“. Имайте предвид, че той беше доста идеен човек.

— Хубаво е да го знам. С ваша помощ вече имаме някои насоки. Благодаря ви.

— Удоволствието беше мое. — Джеф бръкна в портфейла си, извади една визитка и я подаде на Бет. — Ако искате да се свържете с мен. На разположение съм по всяко време. В случай че знам нещо, което не знам, че знам. — Мъжът въздъхна. — Наистина обичах този човек. Не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Да, ами… — Инспекторката погледна визитката и лицето й помръкна за миг.

— Нещо не е наред ли? — попита Джеф.

— Не. — Поколеба се. — Не. Всичко е наред. Благодаря ви отново, че дойдохте. Ако нещо изникне, ще ви се обадя.

— Бих помогнал с всичко, с каквото мога.

— Разбрах — отвърна Бет. — Много ви благодаря.