Джон Лескроарт
Фатална изневяра (10)

10

Във вторник зимата като че ли правеше опити да се завърне.

Юнската мъгла, която се появи преди две седмици, беше покрила града и снижила температурата до 10 градуса. С ледения вятър се усещаше като 5.

Кейт и Бет не стигнаха по-далеч от първата пресечка по „Вашингтон стрийт“ на север към „Филмор“, когато бяха нападнати от няколко хапещи порива. Решиха да пропуснат днешната си разходка. Бет предложи да вземат колата й и да отидат до Фери Билдинг, където да купят някои неща, след което да похапнат нещо в „Маркет Кафе“. Кейт, която беше ходила там само преди четири дни — оттам проведе глупавия спонтанен разговор с Питър Аш — не искаше да обяснява на приятелката си, че няма желание да ходи там, затова просто се съгласи.

До 11 часа жените бяха приключили с пазаруването, бяха седнали в топлата вътрешност на „Маркет Кафе“ и пиеха горещо кафе. Всички места в ресторанта бяха заети. Макар главната сграда да не беше толкова претъпкана, колкото в петък следобед, мястото пак беше пълно с пазаруващи и туристи.

* * *

Питър изчака да стане обяд, стана от стола си и отиде да каже на Тереза, че ще прескочи до Фери Билдинг, за да хапне, и че ще се върне след един час. Тази сутрин беше дошъл по-рано в кантората, за да навакса с работата, която беше пренебрегвал, но като цяло не свърши нищо, което го изкарваше извън релси.

Пет минути след като излезе от офиса си, стигна до Фери Билдинг, влезе през северния вход и макар навън да беше студено и ветровито, реши да си купи сладолед във фунийка — соленият карамел се беше превърнал в най-търсения вкус през последната година и още не му беше омръзнал. Помириса аромата му и тръгна по терасата, която беше с изглед към ферибота и залива.

Сладоледът го забави, но докато ядеше, част от нервността, която го съпътстваше, откакто си тръгна от онзи хотел, си отиде.

Пое си въздух и го изпусна бавно. Можеше да се справи с всичко това, помисли си. Можеше да го загърби. Да го припише на скуката. Понякога изкушенията бяха неустоими и той се беше поддал на едното, а после и на следващото. Но това можеше да спре. Можеше да го накара да спре. Нямаше нужда да се признава за победен.

Миналата вечер беше доказателство за това. Всички седнаха да вечерят заедно — той, Джил и момчетата — и си говореха за „Джайънтс“, училище, филма „Интерстелар“ и други неща, а когато синовете му излязоха, помогна на съпругата си да измие чиниите, след което се наместиха пред телевизора, за да гледат два епизода на сериала „Синя кръв“, към който бяха пристрастени. Изпи две чаши с вино и никой не каза и дума за алкохолизъм. Правиха любов и докато не свършиха, нито за миг не си помисли за Кейт или за Даян. После заспа на мига. Без стрес, без излишна драма. Такъв можеше да бъде животът му отново. Нямаше проблем да си го възвърне.

Питър довърши сладоледа, хвърли салфетката в едно кошче за боклук и се помота в задната част на сградата, докато не стигна до „Сюр Ля Табл“, където реши да се отбие и да купи някоя джунджурия, която Джил можеше да сложи в кухнята. След няколко минути излезе от магазина с малко вакуум устройство, което обещаваше да запази отвореното вино добро седмици наред.

Прекоси разстоянието до „Маркет Кафе“ и се огледа за свободна маса, когато видя Кейт до задната стена, седнала настрани от него. Говореше оживено с някаква жена. Питър си помисли, че това е някакъв екзистенциален космически тест, затова си наложи да продължи да върви, докато не излезе отново отвън, в далечния край на сградата, и не се насочи към „Ембаркадеро“ и офиса си.

* * *

Жените вече бяха обсъдили драмата с децата на Кейт и архиепископа и след кратко затишие Бет си пое дълбоко въздух и подхвана друга тема.

— Случи се нещо странно с мен — каза тя. — Помниш ли онова момиче, за което ти разказах в петък? Което е имало връзка е Франк Риналди, заради която жена му го застреля? Казва се Лори Шоу.

— Да. Помня. Мисля, че това беше първият път, в който ми сподели подробности от работата си. Какво за нея?

— Е, не е толкова за нея, колкото за брат й.

— Спала е и с брат си?

Бет се засмя гръмогласно.

— Не. Не е спала и с брат си. Когато й се обадих в петък, беше толкова разстроена, че реших да отида до тях — хем да видя дали има нужда от нещо, хем да взема показанията й. Смятах, че може да се възползва от малко помощ. Или че мога да й препоръчам някой специалист. Някой, който да й помогне да се справи.

— Ти си прекрасен човек.

Бет сви рамене.

— Не съм сигурна. Във всеки случай тя не беше заподозряна. Случаят на Риналди си е чисто убийство и самоубийство, а тя беше просто една объркана жена, взела лошо решение, която сега смята — и то не напълно безпочвено, че е отговорна за смъртта на приятеля си. Както и да е, казано накратко, отидох да я видя, когато свърших работа в петък, и петнадесет минути след като влязох в апартамента й, се появи по-големият й брат, Алън. Споменах ли, че не само е по-голям, но е и огромен?

— Мисля, че не си.

— Огромен е. Огромен, както беше Дени.

— И?

— Не започнахме много добре — не му хареса, че съм там да разпитвам Лори за убийството. В крайна сметка обаче, след като прекарах цял час в апартамента, след доста общи приказки и опознаване той ме попита дали имам визитка. Разбира се, имах. Както и да е, искам да кажа, че ми се обади в неделя и тази вечер имаме среща.

— Тази вечер? Бързо действа.

— Не знам. Ще видим. Просто ми е странно как се случи всичко. Той идва, за да се погрижи за сестра си, и аз съм там. След което, без абсолютно никакви усилия от моя страна, съм поканена на първата си романтична среща от години. Как се случи това?

— Карма. Доста добър знак, между другото. С какво се занимава?

— Мисля, че със строителство. Или с друга физическа работа. Той е от хората, които са солта на земята.

— Браво, Бет. Значи е чудесен за теб, тъй като и ти си от хората, които са солта на земята.

— Опитвам се да не влагам големи надежди. Искам да кажа, че е просто среща, и като се заговорихме…

— Какво?

— „Какво?“, пита тя. — Бет вдигна чашата си и отпи. — Искрено се надявам да си послушала съвета ми миналата седмица и да не си направила нищо, за да постигнеш онази твоя фантазия. Как му беше името?

— Питър. — Кейт се опита да се усмихне пренебрежително, но не успя и поклати глава. — Не. — Взе своята чаша, отпи от нея разсеяно, след което я върна внимателно в чинийката й. — Разбира се, че не.

Бет килна глава на една страна и я изгледа сериозно.

— За бога, Кейт, какво си мислеше?

— Казах, че нищо не се е случило.

— Напротив, случило се е. Може би помниш, че съм опитна инспекторка, и ако има нещо, в което да съм добра, то е различаването на истината от лъжата. — Бет се отпусна на стола си, в погледа й се четеше разочарование, дори гняв.

— Не, аз… — започна да се оправдава приятелката й.

— Моля те, спри. Дори не си помисляй да ме заблуждаваш.

Кейт започна да си играе с чашата си.

— Вече не сме тийнейджърки, мила. Или млади жени. Времето ни за игри отдавна приключи. Не помисли ли за Рон? За децата?

— Нищо сериозно не се е случило. Няма да се отрази по никакъв начин на Рон и децата. Да, права си. Имам предвид, че наистина беше грешка. Сега ми се иска да не я бях допускала. Сериозна съм.

— А онзи мъж? Какво мисли той? Просто се съгласи всичко да приключи?

Кейт я погледна лукаво.

— Току-що го каза. Той е просто мъж. Знаеш ги мъжете. Какво мислиш?

— Той е женен мъж и мисля, че това е изключително гадно.

— Може и да е, ако гледаш на нещата от този ъгъл.

— Не знам от какъв друг ъгъл да ги гледам. Тъкмо стигам до решението, че искам отново да навляза във водите на връзките, когато чувам твоя случай и си казвам: „Защо мнението ми за мъжете е такова? Може би съм пълна идиотка?“.

— Не си идиотка. Говорим за един мъж, не всичките са такива. Макар че вероятно и той съжалява.

— Не достатъчно, за да прекрати случващото се в самото начало. — Бет усети, че се напряга все повече и повече. За да се успокои, отпи дълга глътка от кафето си, след което я остави в чинийката й с пресилен жест.

— Аз… — започна тя.

Изведнъж някъде отвън в салона се разнесе гръм от експлозия. Той бързо беше последван от още два и поредица от пукания, подобни на фишеци.

Двете жени се обърнаха към входа на ресторанта, откъдето се разнесе нова мощна експлозия, а после още от пукащия звук, съпътствани от напълно неочакваните, ужасяващи човешки писъци.

Бет вече беше станала на крака и бъркаше зад гърба си за служебното оръжие, но бързо се сети, че никога не го носеше по време на разходките им. Изруга и се обърна към масата.

— Ставай! Ставай! — провикна се към Кейт. — Да вървим!

Нова експлозия — една граната, хвърлена пред предната врата на ресторанта, достатъчно близо, за да усетят силата й ги накара да застинат на място. Навсякъде около тях хората бяха станали от местата си, блъскаха се, викаха, бързаха към изхода, който водеше към външните маси. Изстрелите — нямаше какво друго да са — зазвънтяха в заведението сред настъпилите суматоха и хаос. Всичко наоколо беше обгърнато в гъст дим.

Отвън пред ресторанта се разнесе нова поредица от изстрели. Огромният прозорец до гардеробиерната се пръсна и хората, които не бяха стигнали до изхода, паднаха на пода като пшеничен клас.

Мъж в зелен камуфлаж, чиято глава беше загърната, а на лицето си носеше черна маска, се появи на вратата. За свой ужас Бет забеляза, че носи автомат, който беше готов да използва.

Двете приятелки бяха една до друга, на шест метра от онзи. Инспекторката се завъртя, искаше да дръпне Кейт настрани от линията на огъня.