Джон Лескроарт
Фатална изневяра (12)

12

Айк Маккафри беше спрял до една паркирана кола на „Фънстън“ и беше включил светлините на своя плимът. Беше купил две чаши зелен чай и цял плик със свинско бао от „Тонг Палас“, онова мрачно местенце надолу по „Лейк“, след което писа на партньорката си, че след пет минути е при нея. Щеше да я вземе от тях.

Когато Айк се появи, нея още я нямаше. Това не го притесни. Вече се движеше доста по-бавно, макар че с всяка изминала седмица се подобряваше. Беше наясно, че това, че все още може да се движи, беше чудо.

Навън беше студена, ясна и слънчева сутрин в средата на ноември, но Айк нямаше нищо против да чака дори цял ден в топлата си кола, ухаеща на превъзходните китайски хлебчета, току-що извадени от фурната.

В крайна сметка закъснението нямаше да повлияе на тялото, което бяха напът да видят.

Жената излезе през предната врата и Айк се наведе леко и крадешком на седалката си, за да я гледа как се справя със стъпалата.

Бавно.

При нормални обстоятелства никой нямаше да разреши на Бет да се върне на активна служба в състоянието, в което се намираше. На теория всяко ченге трябваше да бъде способно да преследва престъпниците през дворове и през огради. Тя едва вървеше.

Само че след настъпилия хаос заради терористичната атака преди шест месеца полицията на Сан Франциско искаше да разчита на всички свои служители. Имаше работа за всеки, който имаше сърдечен пулс. Независимо дали с бастун или без, всички се радваха да видят Бет. Преди няколко седмици беше зарязала единия от бастуните си още преди докторът да й препоръча да го стори. Всъщност той й забрани да го прави, тъй като в крайна сметка бяха пострадали двата й крака и специалистът смяташе, че никой от тях не е готов да поеме цялата тежест на тялото й. Айк обаче познаваше по-добре партньорката си — тя си беше такава. Силна. В момента беше застанала на върха на стълбите и се колебаеше. Затъкна бастуна под мишница, хвана се за парапета с две ръце и заслиза, като преодоляваше стъпалата едно по едно. Стъпка, почивка, единият крак, а после и другият до него.

Направи всичко това три пъти, вдигна поглед и вероятно забеляза паркираната им кола, защото се изправи, пусна парапета с лявата си ръка, сграбчи бастуна с нея и премести крак на следващото стъпало.

Едно по едно.

Отне й около минута. Айк се наведе над седалките и отвори пътническата врата. Бет се намести вътре и му се ухили.

— О, боже мой — каза тя. — Тук мирише като в рая. Купил си свинско бао!

* * *

В този случай ги нямаше обичайните възражения покрай преместването на мъртво тяло предимно защото беше очевидно, че това не беше мястото на престъплението. Обаждането до 911 беше направено призори, когато все още беше тъмно под големите, масивни, надвиснали скали, които се бяха появили преди дни в пясъците под ресторанта „Клиф Хауз“. Джон Морган, шестдесет и четири годишният рибар, който се беше обадил, първо си помислил, че водата е изхвърлила тюлен, но дори отдалеч цветът на нещото не му се сторил нормален, затова се приближил и установил, че става въпрос за човек, по когото все още били останали останки от дрехи — риза с дълги ръкави и каки панталони.

Техниците бяха извадили тялото от водата и го бяха оставили на пясъка. Айк и Бет стояха точно до него с ръце в джобовете и оглеждаха нараняванията му. Обувките и чорапите на мъжа ги нямаше, както и по-голямата част от левия му крак, от ръцете и лицето. Носеше брачна халка, която някак си беше пощадена от случилото се. Левият палец също изглеждаше в добро състояние, което означаваше, че могат да свалят отпечатъци и да се опитат да го идентифицират.

Бос, с обувките си от алигатор в ръка, Ленард Фаро — винаги добре облеченият шеф на криминолозите — дойде при инспекторите от отдел „Убийства“, поздрави ги с „Добро утро“ и им съобщи, че ще се връща в службата. Каза, че му е много студено и че няма какво повече да свърши на това място. Според него предвид състоянието, в което се намираше тялото, жертвата беше прекарала във водата поне два дни, вероятно и повече.

— Някаква идея какво го е убило? — попита Бет. — Удавил ли се е?

— Не сме ли ви уведомили? — учуди се Фаро. — Извинявам се за това. Възможно е да се е удавил. Аутопсията ще отговори на този въпрос, но едва ли има някакво значение, тъй като, ако се е удавил, то го е сторил, след като е бил застрелян в гърдите. — Приближиха се до тялото и шефът на криминолозите посочи към перфектен кръгъл отвор от дясната страна на лявото зърно на мъжа. — Ще е чудо, ако куршумът е пропуснал сърцето — каза той. — На гърба има доста чиста изходна рана, вероятно говорим за облечен куршум, а не за такъв с кух връх. Моето предположение е девет милиметра или четиридесети калибър.

— Някой докладвал ли е за изчезнали лица? — попита Айк.

Фаро поклати глава.

— Не съм чул. Реших, че трябва да оставим това на вас.

— Някой ще забележи, че го няма — отвърна Бет. — Особено ако е женен все още.

— Скоро ще разберем. Отпечатъците му…

Бет кимна.

— Разбрах те.

— Така. — Фаро замени сприхавия си тон със съчувствен. Как си, инспектор Тъли? Доста път е дотук в този пясък.

— А трябва и да се връщам — отвърна Бет. — Но съм добре, макар и все още малко схваната. До Коледа трябва да мога да танцувам.

— Говори за следващата Коледа намеси се Айк.

— Това няма значение — отвърна Фаро. — Радвам се да те видя наоколо. Чух, че си била доста близо.

Бет сви рамене.

— Винаги така казват, когато има много кръв. Тя заблуждава хората. Благодаря ти за загрижеността. В интерес на истината, аз бях една от късметлиите.

— Може и така да погледнеш на нещата — отвърна Фаро.

— Със сигурност извадих късмет. — Бет хвърли последен поглед на тялото. — Ще се заемаме за работа, Лен. Пожелавам ти приятен ден.

— На вас също.

Айк и Бет тръгнаха да се връщат през сухия пясък към колата си и на половината път мъжът каза:

— Знаеш ли кое е другото нещо, което заблуждава хората? Когато има много кръв и така нататък?

— Кое?

— Артериалното кървене. Бликането на кръвта. Хората се заблуждават и смятат, че е сериозно.

— Виж, на кого му пука за подробностите? Нека те съжаляват.

— Но ние не искаме това, нали?

Бет го изгледа косо.

— Няма да отговоря на този въпрос. О, между другото…

— Кажи.

— Няма да е следващата Коледа, а ще е тази. За танцуването, имам предвид.

* * *

Когато се върнаха в центъра, провериха списъка на изчезналите лица. Никой не търсеше мъж на тази възраст.

Три часа по-късно пристигнаха отпечатъците с положителна идентификация. Жертвата се казваше Питър Аш, адвокат от кантората „Майър, Елдридж и Клайн“, чиито офиси бяха в „Ембаркадеро Две“.

Бет беше седнала на бюрото си в отворения офис на четвъртия етаж на Съдебната палата. Пръстите й летяха по клавиатурата и когато спряха, тя се намръщи. Вероятно беше издала някакъв несъзнателен звук, защото партньорът й вдигна поглед от бюрото си, което се намираше срещу нейното.

— Какво има, партньоре? — попита я той.

— Странна работа. Този тип Питър Аш е липсвал най-малко два, може би дори три-четири дни, нали?

— Да.

— Добре, работи на постоянна работа. Шофьорската му книжка твърди, че е местен. Така ли никой не се сети да забележи, коментира или заинтересува от липсата му през последните няколко дни?

Айк сви рамене.

— Може би е трябвало да пътува. Може би често е изчезвал и хората, които го познават, не са се тревожили. Може би никой не е искал да се паникьосва и са изчаквали да минат още няколко дена, преди да съобщят за изчезването му.

— Може би.

— Точно това казах. Даже три пъти. Вероятно мога да измисля още варианти, ако ми дадеш тридесет секунди.

— Сигурна съм, че можеш. Всичките ти предположения са логични, но въпреки това се съмнявам в тях. Междувременно трябва да посетим къщата, в която живее. В която е живял.

— Имах предчувствие, че ще кажеш точно това.

— Четеш ми мислите — отвърна Бет. — Затова сме толкова добър екип.

— Предполагам, че не можем да оставим тази работа на професионалистите. Да им позволим също така да съобщят лошите новини.

— Ние сме професионалистите, Айк.

— Знаех, че ще кажеш и това.

— Хайде — прикани го партньорката му. — Имаме адреса на Аш. Да се размърдаме.

— Сега ли?

— Кога предлагаш?

— О, не знам. Например, след като получим заповед?

— Бет се намръщи.

— Кой е съдията, който отговаря за заповедите днес? Сомърс?

— Мисля, че да.

— Виж, дори да се е върнал от обяд, което ми се струва малко вероятно, и дори да е трезвен, което е напълно невъзможно, искаме ли да си изгубим целия следобед в съдебната му зала, докато се измори да играе на видеоигрите си и благоволи да ни обърне внимание?

— Май не искаме.

— Правилен отговор. Не искаме. Съдиите се сменят в шест часа. Нека сега отидем на адреса да поразпитаме и да се надяваме, че следващият дежурен няма да ни изгуби времето като Сомърс.

* * *

Според шофьорската книжка на Питър Аш настоящият му адрес беше апартамент номер 4 на втория етаж на триетажна сграда с шест жилища на „Гроув“ и „Масоник“ в сянката на Санфранциския университет. Когато влязоха в квартала, двамата инспектори се усъмниха, че това може да бъде постоянното жилище на един известен и уважаван адвокат, но въпреки това позвъниха на външния звънец и зачакаха на стълбите. Не получиха отговор и тъкмо щяха да се връщат в колата си, когато доста навлечено момиче с раница спря пред тях. То извади връзка с ключове и отстъпи назад, сякаш двамата възрастни със сериозни лица представляваха някаква заплаха за нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита колебливо тя.

Бет я дари с лека усмивка, бръкна в дамската си чанта и извади от нея документите си.

— Може би ще можете. Ние сме полицейски инспектори, търсим Питър Аш от номер четири. Той живее тук, нали?

— Питър? Да. Не е ли на работа по това време? Какво е направил? Загазил ли е?

Без да удостоява въпросите на момичето с отговори, Бет попита:

— Имате ли нещо против да ни кажете вашето име, моля?

— Разбира се, че не. Моника Дейли. — Тя посочи към пощенските кутии. — Живея в номер едно.

— Добре ли познавате господин Аш, Моника?

— Не точно. Имам предвид, че винаги се поздравяваме, но не се събираме заедно или нещо такова.

— Ние?

— Останалите от нас. В цялата сграда живеят студенти. Той е един вид стар и страни от нас, сещате се. Но иначе изглежда доста свестен. Купува на някои от момчетата, ако го помолят.

— Купува? — учуди се Айк.

— Сещате се — отвърна Моника, — бира и разни работи. Алкохол. Не всички тук имат двадесет и една. Но е готин, няма проблем с тези неща.

— Със закона ли имате предвид? — попита Айк.

Момичето се засмя.

— Е, поне с този закон.

— От колко време живее тук? — попита Бет.

— Наистина не знам. Откакто се нанесох, сме съседи, но става въпрос само за няколко месеца. Какво е направил? Защо искате да говорите с него?

* * *

Оказа се, че Моника Дейли е единствената студентка, която си беше у дома в сградата на „Гроув стрийт“ в средата на деня. Без заповед за обиск нямаше как да претърсят апартамента на жертвата. Поне не днес.

Бет се обади в службата, където я уведомиха, че са намерили предишния адрес на Питър Аш, на който беше живял, преди да се премести на „Гроув стрийт“. Разбира се, трябваше предварително да проверят за стари адреси, преди да тръгнат да разпитват, както и да отидат при съдия Сомърс, за да вземат заповед за обиск, дори това да означаваше да чакат. За съжаление, както при всяко ново убийство, винаги бързаха. Бездруго беше минало достатъчно време от извършването на престъплението, а едно от основните неписани правила в тяхната професия гласеше, че шансовете да намерят нечий убиец се свеждаха до нулата, след като минеха два дни.

Движението, дори в грешната посока, понякога водеше до прогрес.

Бившето жилище на Питър Аш се оказа огромна, тъмнокафява, едноетажна къща на „Палома Драйв“ в квартал „Сейнт Франсис Ууд“. Мъжът беше живял тук седемнадесет години, преди да се премести. Двамата инспектори бяха наясно, че това беше достатъчно ясен знак, че Питър Аш или се беше развел, или беше в процес да се разведе.

Отбиха на широката улица и паркираха точно пред адреса. Към къщата водеше пътека от плочи от едната й страна имаше увехнали слабоноги и теменуги, а от другата ниска, но обрасла ограда. Голямата морава видимо не беше косена от няколко седмици. Още знаци за разклатен брак.

Преди да стигнат до предната врата, чуха работеща прахосмукачка отвътре. Айк изчака Бет, която се движеше по-бавно, да го настигне. Тя му кимна и той натисна звънеца. Разнесе се плътен гонг и електроуредът затихна. След миг вратата се отвори с около петнадесетина сантиметра, докато веригата не я спря.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Айк пое инициативата и размаха документите си.

— Ние сме инспектори от полицията. Вие ли сте госпожа Аш?

— Не. Вече съм Джил Корбин, но Питър Аш беше мой съпруг. Още е, докато не мине разводът. Той добре ли е? — Въпреки че вратата им пречеше, успяха да видят как жената сложи ръка на сърцето си. — О, боже мой. Казахте „полиция“? Мъртъв ли е? Мъртъв е, нали?

— Опасявам се, че да — отвърна внимателно Айк. — Много съжаляваме.

На Бет, която стоеше зад партньора си, й направи впечатление, че Джил веднага предположи, че съпругът й е мъртъв, а не ранен, нападнат или нещо подобно.

Жената се намираше от другата страна на вратата и издаваше скимтящи звуци — инспекторката си напомни, че подобни моменти бяха най-неприятната част от работата й. След няколко секунди попита:

— Джил… Госпожице Корбин… може ли да влезем за малко? Надяваше се присъствието им да отвлече вниманието на тъгуващата и да й помогне да преодолее тези първи ужасни мигове по-леко.

Вратата се затвори и веригата изтрака. Отвори се отново, този път изцяло.

Джил беше средна на ръст и на телосложение жена. Черната й коса стигаше до раменете. При нормални обстоятелства щеше да е красива — имаше хубава кожа и правилни черти, но двете й очи и горната част на носа й бяха подути и сини, сякаш някой я беше ступвал доста сериозно през изминалите няколко дни. Тя отстъпи назад от вратата, държеше дясната си ръка до устата в някаква подобна на карикатура проява на скръб.

Безмълвна тъга.

Прахосмукачката стоеше изправена на дюшемето точно под арката, водеща към огромната дневна, която в момента беше добре осветена от студеното следобедно слънце, проникващо през панорамния прозорец.

Бет затвори вратата след себе си.

Джил не промълвяваше нищо, но както вървеше, изведнъж се обърна. Направи няколко крачки в дневната, след което се разположи в един фотьойл. Бет и Айк седнаха на дивана срещу нея.

Джил носеше избелели сини дънки, бели гуменки и кафяв суитчър на Санфранциския университет, чиито ръкави бяха навити до лактите й. Най-накрая успя да насочи вниманието си към инспекторите. Създаваше впечатлението, че премисля нещо в главата си, след което попита Бет:

— Какво се е случило с него? Ще ми кажете ли?

— Все още не сме получили доклада на патолога, но работим по версията, че някой го е убил.

— Какво имате предвид? Да не казвате, че е жертва на убийство?

— Не знаем още — отвърна инспекторката. — Поне не със сигурност. Тялото беше на брега, но е възможно да е бил наранен, преди да се озове във водата.

— Злополука ли е било? О, боже мой, мислите ли, че може да се е самоубил?

— Не е изключено — отвърна Бет. — Защо? Смятате ли, че е имал самоубийствени наклонности?

Джил погледна Айк, след което отново върна вниманието си на инспекторката. Сякаш се чудеше защо тези полицейски служители се намираха в къщата й. Пое си дълбоко въздух, ръцете й бяха сключени на скута й, и издиша. Изражението на лицето й беше напълно празно.

— Джил — прикани я Бет.

Жената погледна инспекторката.

— Наистина ли е мъртъв? Значи това е краят. — Вдигна ръце към челото си и ги притисна към него.

— Краят? — не разбра Айк. — Краят на…

Джил свали ръце от лицето си.

— Всичко. Всяко едно нещо. На нас. — Жената отново срещна погледа на Бет и овладя гласа си. Не мога да повярвам. Питър е мъртъв? Ей така. Това ли е?

Инспекторката кимна и отговори:

— Съжалявам.

— Споменахте, че е възможно да се е самоубил — напомни Айк. Мислите ли, че е бил способен на подобно нещо?

Джил поклати глава.

— Наистина вече не знам на какво беше способен.

— Какво имате предвид? — попита Айк.

— Трудно ми е да ви го обясня. Знам, че ще ви прозвучи малко странно, но започнахме да имаме проблеми, когато се промени.

— Как се промени? — попита Бет.

— По всеки възможен начин. Сякаш една сутрин се събуди и вече не беше той, а напълно различен човек. На единия ден беше добър съпруг, баща и адвокат, а на следващия вече не.

Айк се наведе напред на дивана.

— Кога се случи това?

Джил сбърчи лице в опит да си спомни.

— Мисля, че беше миналия май. По времето на терористичната атака.

— Свързано ли е по някакъв начин с нея? — попита Бет.

— Не, не мисля. Не мога да си представя по какъв начин би му повлияла. А и промяната започна преди нея, сигурна съм, но не много преди нея. След това всичко просто излезе от контрол.

— Бихте ли били по-конкретна? — поинтересува се Айк.

— Като за начало пиенето. След което — жената млъкна за миг, преди да продължи: — всички онези жени.

— Изневерявал ви е? — попита Бет.

Джил поклати глава и стисна устни.

— Не знам дали мога да ги нарека изневери. Не мисля, че е имал сериозна връзка с някоя от онези жени, макар че може и да греша. Просто започна да се вижда с други. Напиваше се и отиваше някъде с тях. Нямам никаква представа защо го правеше. Важното е, че всичко изглеждаше перфектно, между всички нас, имахме нормален живот, а после това… това започна и само след месец той стана още по-непредвидим, по-ирационален и накрая просто си опакова някои неща и ни каза, че се изнася.

— Не смятате, че това има нещо общо с терористичния акт? — попита Бет.

— Нямам представа. Знам само, че той опропасти живота на много хора. Може би атаката направи лошите неща още по-лоши. Просто нямам представа. Нищо не ми се струва същото оттогава. Сан Франциско е малък град. Всички мои познати са били на мястото на събитията, били са ранени или познават някого, който е бил ранен. Светът на всички ни вече не е същият. Сякаш всичко, което съм знаела за хората, е било лъжа. Като да разбереш, че съпругът ти ти изневерява. Започваш да се съмняваш във всичко, което си мислиш, че знаеш. — Джил махна с ръка пред лицето си. — Не знам какво говоря. Нищо няма смисъл. Вероятно често се натъквате на такива като мен.

Бет кимна уклончиво.

Айк попита:

— Съпругът ви се изнесе през юни, така ли?

— На десети. Просто си отиде.

Инспекторката отново намери сили да проговори:

— Виждали ли сте го оттогава?

Джил кимна.

— Исках да отидем на семеен консултант и в началото Питър се съгласи, но не се получи. Той просто не искаше да работим върху проблемите си. Каза, че сме дотук с живота, който… който сме имали, и след три сеанса ми заяви, че всичко е загуба на време и повече няма да идва.

— Тогава ли спряхте да се срещате? — попита Айк.

— Не съм го виждала от два месеца. Последният път беше на рождения ден на синовете ни. Който беше поредното бедствие, вероятно най-лошото.

— Извинете — каза Айк. — Рожденият ден на синовете ви? За двама ли говорим?

— Двама. Рождените им дни са на една и съща дата. 16 септември. Близнаци са, навършиха деветнадесет. Ерик и Тайлър. Добри момчета са, макар че цялата тази работа с баща им наистина им обърка главите. А сега и с това… — жената погледна жално към инспекторите — няма връщане назад, нали?

След моментно мълчание Айк наруши тишината:

— Какво се случи на рождения ден?

Джил се подвоуми секунда-две.

— Кратката версия е, че Питър се беше напил и беше решил, че денят е чудесен да дойде у дома и да поговори приятелски с всички нас. Изглежда, си мислеше, че можем да продължим напред и да забравим, че някога сме били семейство, и тъй като той нямаше лоши чувства, ние също не трябваше да имаме. Просто не се получи цялото това семейно събиране, но се наложи всички да го изтърпим.

— Какво стана? — попита Бет.

— Както вероятно вече сте се сетили, не мина много добре. Питър се беше впуснал в абсурдни обяснения, с които се опитваше да ни накара да разберем, че в действителност не ни е изоставил и бла-бла-бла, когато Ерик побесня и буквално му се нахвърли… не че Питър не си го заслужаваше, но картината не беше много приятна. Наложи се двамата с Тайлър да ги разтървем — целите бяха в кръв. Всичко това беше изключително неприятно.

— Много съжалявам — отвърна инспекторката. — Сигурно ви е било много трудно.

— Не знам какво се случи. Просто се превърна в ужасен човек.

— Къде са момчетата ви сега? — попита Айк.

— На училище. Ерик в Калифорнийския, а Тайлър в Щатския. О, боже мой, как ще им кажа за баща им? Бедните деца. — Джил внезапно стана и избърса длани в дънките си. — Трябва да им се обадя. Не мога да позволя да чуят това по новините или да го прочетат във вестника.

Инспекторите също станаха. Тръгнаха към вратата и когато стигнаха до нея. Бет се пресегна към дръжката, но спря и се обърна.

Имам още един последен въпрос, ако нямате нищо против, Джил. Моля ви, не се обиждайте, но какво се е случило с лицето ви?

— Лицето ми…? Жената докосна с длани бузите си. О! — Като че ли издиша от облекчение. — Миналата седмица бях на ринопластика. Оправях си носа. И очите. Смятах, че вече не съм достатъчно красива за Питър… затова, ако променях външния си вид… — Раменете й увиснаха и за момент заприлича на петнадесетгодишна. — Голяма съм глупачка — каза тя. — Глупава и суетна. Съжалявам, но трябва да се обадя на момчетата.

— Разбира се — отвърна Бет. — Повече няма да ви безпокоим. Преди да им се обадите, може ли да ни дадете мобилния телефон на Питър? Ще се наложи да го проверим, за да разберем къде и с кого е бил в нощта, когато е умрял.

* * *

— Какво мислиш? — попита Бет, когато се качиха в колата. Двамата с Айк бяха партньори от повече от две години, затова нямаше нужда да му обяснява какво има предвид.

— От едно до десет — отвърна той, — като десет е абсолютно сигурно, че го е направила, й давам две, може би дори едно. В интерес на истината, е възможно даже да е нула.

— Някога имали ли сме нула? Не си спомням такава.

— Не мисля, че сме имали. Ще си изям значката, ако се окаже, че тази жена го е убила. Тотално я изненадахме. Тя нямаше представа.

— Съгласна съм.

— Нямам нищо против обаче да поговоря с момчетата й преди нея.

— Да. Но няма как да стане. — Бет задъвка бузата си за момент. — Както вероятно вече си се сетил, синът в Калифорнийския Ерик — е по-близо до баща си, на един автобус разстояние. Плюс това е синът, който му се е нахвърлил. Да нападнеш баща си, не е малка работа.

Айк я изгледа с ухилена физиономия.

— Ерик от Калифорнийския е синът, нападнал баща си. Как ги помниш тези неща? Да не си детектив или нещо подобно? Интересно ми е да разбера дали Ерик има оръжие, кола или поне едно от двете.

— Сигурна съм, че ще се наложи да разберем.

— Плюс това няма да е лошо да определим точното време на смъртта.

— Плюс това, да. Ще е чудесно, ако успеем да го сторим.

Пътуваха в мълчание — една пресечка, втора. Спряха пред знак „Стоп“ и стояха на него шест-седем секунди. Доста дълго време.

— Добре, предавам се. Какво? — попита най-накрая Бет.

— Какво „какво“?

— Каквото там обмисляш. Искаш ли аз да карам, за да можеш да помислиш на спокойствие? — Хей. Справям се чудесно и така. — Айк погледна наляво, надясно и отби в пресечката. Какво смяташ се е случило, че да се промени толкова много?

— Бих заложила на някоя жена, Айк. Мисля, че е имал приятелка.

— Очевидно, поне според Джил е имат повече от една.

— Не можем да сме сигурни в това. Възможно е само една да е отговорна за промяната му.

— От друга страна, напускането на семейното гнездо може да го е освободило. Смяташ ли, че всичко това има нещо общо с терористичния акт?

Бет обмисли възможността и сви устни.

— Онези кучи синове. — Помисли върху случилото се отпреди няколко месеца, но побърза да изгони мисълта, която се зароди в главата й. — Не изключвам нищо, което е свързано с реакциите на хората през онзи ден. Но Джил каза, че всичко е започнало преди това. Не че не е възможно атаката да е влошила нещата… — Млъкна за миг. — Мога да си обясня пиенето. Особено след като се е намирал близо до мястото на събитията или във Фери Билдинг. Фирмата му е на „Ембаркадеро Две“, точно от другата страна на улицата. Възможно е да е бил там.

— И това го е накарало да превърти?

— Ако се е намирал на ръба, възможно е да е бил побутнат лекичко. Нека ти кажа нещо — ако не бях чудовищно силна жена, която се опитва да отгледа суперчувствителна дъщеря съвсем сама, можеше да се превърна в алкохоличка. Или наркоманка, пристрастена към оксиконтина.

— Не мисля. Не и ти, при никакви обстоятелства.

— Благодаря ти за доверието в мен. Но не бях спала шест седмици. Не само заради физическата болка. Така че да, мога да си представя Питър Аш да започне да се държи странно след терористичната атака, особено ако се е намирал близо до случилото се. В интерес на истината, бих била изумена, ако не му е повлияла по никакъв начин. В случая Аш е започнал да се държи странно, което вероятно е спомогнало да бъде убит.

— Мислиш ли?

— Честно казано, нямам никаква представа. Лик. Доколкото знаем, напълно е възможно да е бил убит по време на уличен обир и захвърлен в океана.

Партньорът й я изгледа скептично.

— И на мен не ми е любимото предположение — заяви Бет. — Защото, ако няма никаква връзка между Аш и онзи, който го е убил, няма да разрешим случая. Все едно ще е да разберем кои са били шибаните терористи по хората, които убиха. Затова, ако смятаме въобще да правим нещо, трябва да предположим, че е съществувала връзка между Питър и убиеца му. Ако наистина е станал жертва на случилото се в онзи ден във Фери Билдинг, ще ти призная нещо.

— Какво?

— Има пълното ми внимание.