Джон Лескроарт
Фатална изневяра (7)

7

От пет години насам литературният клуб на Джил се събираше веднъж месечно в петък вечерта и никой нямаше намерение да променя това. Тъй като Питър не се чувстваше никак добре от вчера — не можеше да яде, не можеше да спи, вероятно заради преработване, тя му предложи да си остане у дома и да му прави компания. Обеща да му приготви едно силно мартини, да му сготви и да отвори бутилка хубаво вино.

— Не. Разкарай се оттук. Забавлявай се. Вероятно съм пипнал някаква лека настинка. Ще си легна в осем.

След като съпругата му излезе, Питър хапна китайско с начумерените близнаци. Тайлър и Ерик, доскоро неговите златни момчета, сега бяха от вражеския лагер. Вече можеше да прогледне през мъглата, в която живееше. Синовете му бяха истински лентяи — макар че Ерик беше по-лош от Тайлър, чиито безкрайни нужди го бяха лишили от голяма част от емоционалния му, а и сексуален живот със съпругата му. Джил имаше време за него единствено когато всичко с момчетата беше наред — доста жалка картинка, но такава, с която се беше примирил отдавна.

В интерес на истината, нещата при тях почти никога не бяха наред.

Безкрайните им финансови разходи щяха да станат още по-големи, когато след няколко месеца започнеха да учат в колеж — щеше да се изръсва с минимум осемдесет хилядарки на година за следващите четири години.

Мамка му. Направо не можеше да повярва. Когато той беше на осемнадесет — на тяхната възраст — се махна от къщата на родителите си и повече не се обърна назад. Плати от своя джоб за учението в колежа, записа се войник, отиде на война, завърши право и всичко това със свои средства.

Подобни неща бяха непозната концепция за незрелите му хлапета.

Ако седнеше да им обясни колко са безпомощни, щеше да предизвика негодуванието им. Нямаше енергията да се занимава с тях. Или пък имаше. Наистина не му пукаше, но тъй като не искаше да си разваля настроението, запази тона си цивилизован:

— Къде смятате да ходите довечера, момчета?

Двамата завъртяха очи един към друг. Като че ли въобще не беше там, като че ли не можеше да ги види. Въпреки това не ги остави.

— Тази вечер майка ви е в своя литературен клуб, а аз съм сам. Помислих си, че можем да излезем да гледаме някой филм.

— Филм? — изуми се Ерик и в тона му се усети присмех.

— Хм, петък вечер е, татко — намеси се Тайлър, за да смекчи част от удара. — Просто ще се помотаем.

— „Ще се помотаем“ не ми дава много информация какво точно ще правите — каза Питър.

— Сещаш се — продължи Тайлър, — с момчетата.

Не се сещаше. Представа си нямаше. Но реши да запази спокойствието и доброто си държание. Синовете му щяха да излязат и да правят каквото там нравеха, което вероятно беше глупаво и опасно, но не можеше да стори нищо, за да ги спре.

— Няма проблем — отвърна той. — Просто си помислих, че можем да излезем. Както и да е.

Десет минути по-късно вече ги нямаше.

В един друг живот, който му се струваше на светлинни години от сега, обичаше да чете и доколкото си спомняше, много хареса една книга със заглавие „Материята е от значение“. Намери я точно там, където я беше оставил, на масата до своя фотьойл за четене в дневната, но сега, след като я взе и разлисти няколко страници, нямаше представа колко беше прочел, докъде беше стигнал и така нататък. Загледа се в корицата за минута, след което прочете анотацията на гърба й. Наистина ли я беше започнал? Струваше му се невъзможно.

Следващата му спирка беше телевизорът, където смяташе да убие два часа и вероятно да умъртви ума си, като погледа малко бейзбол. „Джайънтс“ играеха с „Кардинале“^[1] на „Ей Ти & Ти Парк“ и обикновено обичаше да слуша закачките на Крюк и Кайп^[2], но след половин ининг спря проклетото нещо, отиде в спалнята, постоя глуповато за известно време, след което се обърна, слезе по стълбите, взе си якето от гардероба в коридора и излезе.

* * *

„При Маккарти“ в квартал Усет Портал беше на по-малко от километър от къщата на Питър в Сейнт Франсис Ууд. Беше минавал покрай заведението стотици пъти, но не беше влизал в него от години, което си беше иронично, защото в момента, в който отвори вратата му, веднага си спомни, че това е негов тип място или поне място, което — често заедно с Джил — посещаваше, когато беше по-млад.

Петък вечер беше най-натовареното време — масите и барът бяха пълни с хора. Питър застана до вратата и се зачуди дали да не си потърси друга подобна дупка. Преди да е сторил каквото и да било, един едър брадат мъж пред него на бара стана от стола. Обърна се и го видя да стои там, след което му направи екстравагантен жест и му предложи мястото си.

— Тъкмо го пазех топло за теб.

— Благодаря.

Питър свали якето си, закачи го на стола и когато вдигна поглед, барманът се беше озовал пред него. Мачът, който беше гледал у дома, вървеше на три телевизора под акомпанимента на „Дайър Стрейтс“.

Поръча си джин „Хендрикс“ с лед.

Някъде до него се разнесе дрезгав женски глас, който не успя да бъде заглушен от музиката.

— Не съм опитвала „Хендрикс“. Едва ли обаче е по-добър от „Сапфир“.

Питър се обърна по посока на жената, никога досега не я беше виждал.

— Може би не е — отвърна той. — Но определено е различен. Рози и краставици.

— Моля?

— Субстанциите, които използват — обясни Питър. — В „Хендрикс“ са розови листенца и краставици. В „Сапфир“ е хвойна. Ако ги опиташ заедно, ще разбереш за какво говоря.

— Розови листенца? Наистина?

— Да.

— Трябва да опитам, докато нощта е млада и все още усещам вкусове.

Барманът дойде при тях и остави питието на Питър пред него.

— Стан — каза жената и посочи към чашата, — би ли забъркал едно такова и за мен? „Хендрикс“. — Тя погледна Питър в очите. — С лед или чисто?

— Става и по двата начина.

Жената кимна на бармана.

— Ти реши, Стан. — Избута своя „Сапфир“ на една страна и каза: — Ще си запазя питието, ако този „Хендрикс“ не проработи. — Обърна се към Питър. — Не мога да забравя основния проблем с джина.

— Какъв е той?

— Същият както при гърдите — отвърна тя. — Един не е достатъчен, а три са прекалено много.

Питър се усмихна.

— Да, забелязал съм.

— Познаваш ли жени с три гърди?

Усмивката му премина в смях.

— Не. Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че три джина са прекалено много. Макар че това се отнася и за гърдите, разбира се, след като ги спомена.

Красавицата артистично погледна надолу към себе си първо едната си страна, а после и другата. Имаше много за гледане там.

— Пфу — каза тя и двамата се засмяха.

Непознатата протегна ръка.

— Даян.