Джон Лескроарт
Фатална изневяра (3)

3

Преживяването съответстваше изцяло на фантазията на Кейт.

След първата целувка Питър се беше отдръпнал, бореше се както с нейната настоятелност, така и със собствената си съвест, но в крайна сметка не успя да намери сили, за да й устои.

Веднъж започнали, сексът ги отведе на върха по два пъти през следващите деветдесет минути.

Кейт не помнеше да се е чувствала по-задоволена през целия си живот. Дори не беше осъзнавала досега колко е отчаяна.

Напълно сигурна беше, че същото се отнася и за Питър.

Доволна от случилото се, лежаща под топлите завивки, Кейт слушаше душа в банята. След минута Питър се появи с кърпа, увита около талията му. С печална полуусмивка й каза:

— Опасявам се, че не съм запознат с етикета какво следва?

Кейт се притисна във възглавницата, опряна в таблата на леглото, и издърпа завивката над гърдите си.

— Мисля, че трябва да се облечеш и да се върнеш на работа.

— Какво ще се случи с нас?

— Какво да се случи с нас?

Последва момент на колебание.

— Ще повторим ли всичко това отново?

— Не знам. Никога досега не съм го правила, знаеш ли?

— Не. Не знаех. Откъде бих могъл?

Кейт не обърна внимание на забележката му.

— Имам предвид, че всичко това е ново за мен.

След като си пое въздух, Питър седна на края на леглото.

Не съм сигурен, че осъзнавам какво точно се случи.

Думите му я накараха да се усмихне едва.

— О, напълно наясно съм.

— Нямах това предвид.

— Не. — Стана по-сериозна: — Не, разбирам те.

— Не знам какво да мисля за случилото се. Имам предвид как точно се вписва в животите ни?

— Не съм убедена, че се вписва въобще. Наистина не знам.

— Значи спираме дотук?

— Така мисля. — Кейт се пресегна и докосна нежно крака му. — Не искам да ти усложнявам живота. Нашите животи.

Питър се засмя.

— Мисля, че си закъсняла с няколко часа. Но нека поне се разберем да не казваме на половинките си. Как ти звучи това?

— Разбира се, че няма да го правим.

— За теб няма проблем, така ли? Просто да забравим всичко?

— Ако е възможно. Ние сме разумни възрастни. Това е просто един следобед. Не е необходимо да се превръща в нещо повече.

— Съгласен. — Питър протегна ръка. — Стигнахме до споразумение.

Кейт пое ръката му и я разтърси.

— Имаме сделка — отвърна тя.

* * *

Кейт си хвана кола на „Юбер“ от хотела до дома си.

Тя имаше свой собствен „Юбер“ акаунт, който плащаше през своята „Американ Експрес“, с която плати и хотелската стая. Тъй като всичко ставаше по електронен път, единствените доказателства за разходите й можеха да бъдат получени само онлайн, и то след въвеждане на паролата й.

Принципно Кейт се занимаваше с домакинските сметки, като беше наясно с всеки цент, който тя или Рон харчеха, с изключение на парите в брой на стойност хиляда и петстотин долара, които бяха „джобните“ им. Съпругът й нямаше никаква идея какви бяха сметките им. Тя си беше създала удобна система, благодарение на която плащаше повечето от битовите сметки от чековата им сметка — ипотеката, лизингите на колите, газ, ток, различни застраховки, телефон, кабелна, обучението на децата и така нататък. Онова, което оставаше — кредитни карти, хранителни стоки, почистване на къщата, поддръжка на двора, разходи за дрехи — с времето също беше преминало към нейните задължения.

Кейт имаше бизнес диплома от Станфорд. След като завърши, работи две години в „Делойт“, след което още три в местна фирма за рисков капитан, но тъй като Рон — който беше с пет години по-голям от нея — се справяше достатъчно добре в своята сфера, напусна работа, за да създадат семейство и да се отдаде на това да бъде родител.

През повечето дни децата й учеха до пет вечерта и не се прибираха по-рано от шест. Затова не се тревожеше, че ще се засече с тях. Колата я остави пред къщата й. Имаше вероятност някой от съседите да я види как изглежда, но поради тази причина беше облякла бежово палто, което покриваше миниполата, зелената копринена риза и светлото кожено сако. Токчетата бяха в чантата й, заменени от ниски обувки, които приличаха на балетни пантофки.

По време на случилото се Кейт не беше видяла никого и се съмняваше някой да беше видял нея. Макар денят да беше ясен и слънчев, вечерта беше захладняла и западният вятър беше прогонил пешеходците от „Вашингтон стрийт“.

Качи се горе и си облече дънките, туристическите обувки и суитчъра от Станфорд. След като Питър я остави сама в „Меридиън“, тя също се възползва от хотелския душ, затова сега прекара няколко минути в банята със сешоара, за да се увери, че никъде не е останала влага. Окачи миниполата и сакото в гардероба, хвърли ризата и бельото си в коша за пране, след което пусна пералнята.

Отиде в кухнята, отвори бутилка бордо „Франсис Копола“, наля една чаша и я изхвърли в мивката. Наля си още един пръст, остави отворената бутилка на плота и отнесе чашата със себе си в дневната, където седна на любимия си фотьойл за четене и вдигна краката си на табуретката.

Най-накрая затвори очи и си позволи да въздъхне с облекчение.

Намираше се у дома, в безопасност, неразкрита.

Вече всички можеха да се прибират — Рон, Ейдън, Джейни. Беше готова за тях. Беше готова да се върне към нормалния си живот, към истинския си живот.

* * *

Джил Аш погледна кухненския часовник, когато чу вратата на гаража да се отваря. 8:45. Подсуши си ръцете — току-що беше приключила с миенето на чиниите от вечерята.

Когато Питър влезе, тя отиде при него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Изглеждаше изтощен, очите му бяха подпухнали, а раменете увиснали.

— Как е възможно да работиш тринадесет часа и пак да миришеш добре? — попита го съпругата му. — Аромат на вино ли усещам?

Питър остави тежкото си адвокатско куфарче на пода.

— Джери отвори бутилка, за да отпразнуваме нещо, и изпих половин чаша, преди да си тръгна. „Сребърен дъб“.

— Мале, мале. Явно случаят е бил сериозен.

— Явно. Дори не го попитах какво празнува. Достатъчно се задържах на работа. — Огледа ъглите на стаята, след което погледна съпругата си в очите. — Толкова е хубаво човек да се прибере у дома.

— Така е. Знам. Аз също се радвам, че се прибра. Неприятно е, когато закъсняваш като днес. Дори като се обадиш да ме предупредиш. Тревожа се.

— Затова се обаждам. За да не се тревожиш.

— Знам. Но въпреки това не мога да се спра. Ял ли си?

— Опасявам се, че не стигнах дотам.

— Нали се сещаш какво повтаряме постоянно на децата, че тялото е машина, която има нужда от гориво?

— Знам. Ако се бях сетил, щях да хапна нещо.

— И за това си има приказка. Но за щастие, остана половин лазаня, все още е топла.

— Пак ме спасяваш — отвърна Питър. — Ела за минутка. Джил се отпусна в прегръдките на съпруга си и усети как ръцете му се увиват силно около нея. Той я целуна по главата.

— Обичам те.

— Така и трябва. — Тя го стисна и отново го целуна, но този път по устните. — Добре, а сега сядай. Искаш ли още вино?

Питър си издърпа стол.

— Не виждам как може да ми навреди.

* * *

Джил сипа чаша вино и на себе си и седна срещу съпруга си на кухненската маса.

Момчетата, Ерик и Тайлър, бяха навън със свои приятели — или поне така казаха. Двамата бяха последна година в „Лоуел“ и вече бяха приети в колеж — Ерик в „Бъркли“, а Тайлър в „Чико Стейт“, затова отдадеността им към ученето беше със замиращи функции. Питър и Джил бяха сигурни, че момчетата не се занимават с учене в момента.

— Просто не искам да прецакат нещо този срок — каза Джил — и приемът им да бъде анулиран.

— Няма да се случи — успокои я Питър. — Ще се наложи да убият някого от учителите си или да подпалят училището, за да получат по-ниска оценка от петица. Или нещо също толкова лошо. Всеки знае, че изискванията към завършващите не са от най-строгите, говори се, че е необходимо единствено да ходят на училище, за да завършат.

— Да, но въпросът с ходенето…

— Не съм чул да бягат от часовете. Да не би да го правят?

— Не.

— Значи няма проблем. Те са добри деца, Джил. Стигнаха дотук. Няма да се прецакат последния месец.

— Да се надяваме, че си прав. — Жената въздъхна. — Иска ми се да не излизаха всяка вечер. Може би трябва да им кажем да се прибират по-рано.

— Скъпа, те са на осемнадесет. След шест месеца ще живеят свои животи, дори няма да останат в къщата. Нека му отпуснат малко края. Можем да гледаме на всичко това като на добра тренировка за нас, а и за тях.

— На мен не ми харесва. Не знам защо просто не канят приятелите си тук дори само за да се размотават, вместо да ходят бог знае къде всяка вечер.

— Наистина ли искаш банда тийнейджъри да ти се мотат в краката всяка вечер? Внимавай какво си пожелаваш.

Джил кимна и взе чашата си с вино.

— Знам. Прав си. Добре, спирам. — Посочи към чинията му. — Не си ли гладен?

— Май не. — Питър също погледна чинията си и внимателно остави вилицата. — Знаеш ли — започна той, — сега, като се замисля, мисля, че може да се разболявам. Въобще не се чувствам добре.

— Работиш прекалено много. Прибираш се почти в девет. Това е прекалено дълъг работен ден дори за съдружник, а ти си партньор, ако си спомням добре.

— Такъв съм. — Питър сви рамене. — Съгласен съм с теб, но всички сме наясно каква е работата понякога. Не искам да съм човекът, който опропастява партито, но имаш ли нещо против да се кача и да си легна? Чувствам се премазан.

Лицето на Джил се изкриви от притеснение, тя застана до съпруга си и сложи длан на челото му.

— Нямаш температура.

— Не, нямам. Просто не се чувствам добре.

— Добре. Качвай се. Искаш ли да дойда да те завия?

— Благодаря ти, но мисля, че ще се справя сам. До сутринта ще се оправя.

— Ако ли не, оставаш вкъщи.

— Съгласен съм, но първо да стигнем дотам. Междувременно…

— Върви — каза му Джил. — Наспи се.

* * *

Когато Джил легна в леглото до Питър, часът беше 22:45, а той още не беше заспал. Обърна се с лице към нея, престори се, че тъкмо се събужда от дълбок сън, прегърна я силно и отново се отпусна.

Синовете му се прибраха в 00:43. Питър се измъкна от леглото — както беше по тениска и шорти — и слезе долу в кухнята, за да ги види. Бяха нападнали хладилника.

— Здрасти, момчета.

— Здрасти, татко — отвърнаха му в унисон.

— Утре не сте ли на училище?

Близнаците се погледнаха един друг виновно.

— Само питам. Малко късничко се прибирате за делнична вечер, а? Знам, че смятате, че с майка ви не се тревожим, но все пак наближава един, нали?

Ерик пое защитата им:

— Сега ще ни кажеш, че след полунощ не се случва нищо хубаво. Мисля, че сме чували тази лекция един-два пъти.

— Знаете ли защо? Защото е истина.

— Стига де, татко, вече сме си у дома. Утре всичко ще е наред — намеси се Тайлър.

— Знам — съгласи се Питър. — Но все пак можете да се прибират до полунощ през седмицата, както мисля, че вече сме говорили един-два пъти. Поне заради мен и майка ви, ако не заради друго. Смятате ли, че ще се справите?

— Вероятно — отвърна Тайлър.

— Вероятно е добро начало — каза Петър. — Ерик? Ти какво ще кажеш?

— Твоята къща, твоите правила — отвърна синът му и артистично сви рамене.

Питър изпита силното желание да удари по рамото невъзпитаното си дете, но вместо това само кимна.

— Отговорът е приемлив — съгласи се той. — Ще се видим на сутринта, момчета.

* * *

Сигурно минаваше 3:00 часа, а Питър дори не бе задрямал. Беше се завил с едно вълнено одеяло на кожения диван в дневната.

Откакто се беше качил горе, преживяваше следобеда отново и отново. Все още не можеше да повярва, че се беше случило, че беше станал част — и то по свое собствено желание — от цялото това нещо. Проследи стъпките, които ги бяха довели до случилото се: странния телефонен разговор, който трябваше да прекрати още на секундата, лъжата, с която се оправда пред Тереза, разходката до хотела, почукването на вратата. Очакването тя да му отвори.

Имаше толкова много възможности да се оттегли, но не се беше възползвал от нито една от тях.

Защо не го беше направил? Какво си мислеше?

Нямаше спор, когато беше по-млад, току-що върнал се от „Пустинна буря“, му отпусна края. След онова, което преживя там, имаше чувството, че светът му е длъжник. Затова бъркаше в меда, когато можеше — което си беше доста често — и дори продължи с онова поведение известно време, след като се ожени за Джил, особено след появата на близнаците, когато тя винаги беше прекалено изморена или просто незаинтересувана. Тогава не смяташе, че е голяма работа, но когато съпругата му го хвана и го заплаши, че ще вземе къщата и половината му пари, се спря и създаде поносими, дори добри сексуални взаимоотношения с нея, насили се да живее по този начин и се убеди, че това му е достатъчно. Все пак такъв беше животът на хората на тяхната възраст. Вече беше баща и трябваше да дава пример на децата си.

Налагаше се да се откаже от другото нещо.

Ако не го стореше, въобще не се съмняваше, че Джил щеше да го унищожи — финансово, професионално и по всякакъв друг начин.

Днес обаче му се случи Кейт Джеймисън.

Как, зачуди се Питър, позволи подобна опасност да се появи в живота му?

Може би в крайна сметка не постъпи глупаво. Изцяло се беше отдал на съпругата и вироглавите си синове. Може би светът все още му беше длъжник.

Раздаваше се целият — своите енергия и страст, — а какво получаваше насреща?

Запозна се с Кейт преди по-малко от седмица и сега изведнъж тя се беше превърнала в един от най-важните хора в живота му. Питър нямаше контрол или власт над нея, не знаеше какво иска или какво прави. Той й беше дал възможността да опропасти всичко, което беше изградил и за което му пукаше. Дори по-лошо, тя го беше накарала да осъзнае, че не му пукаше за живота, който води. Може би просто го беше надраснал.

Случилото се не можеше да се поправи. Възможно ли беше обаче да остане заровено и забравено завинаги? Не можеше да си го представи, защото не беше способен да контролира една загнездила се в ума му мисъл: независимо какво беше казала Кейт, трябваше да я види отново. Живите спомени след онази първа целувка се повтаряха отново и отново в главата му и надделяваха над угризенията му.

Обърна се на дивана и изпусна неволен стон.

— Питър? — Джил стоеше на прага на вратата, просто един силует в мрака. — Добре ли си?

— Просто не ми се спи — отвърна той. — Не исках да те събудя.

Съпругата му отиде на дивана при него и седна.

— Първо не можеш да ядеш, а сега не можеш да спиш.

— Знам. Не ми е ден.

— Да направя ли нещо за теб? Да ти донеса чай?

Питър изпусна дълга въздишка.

Не мисля. Просто трябва да оставя мозъка ми да почине.

— Мислиш ли, че ще ти мине?

— Вероятно. Трябва да мине.

— Онези хора, които и да са те, са просто клиенти, не са част от живота ти. Нали разбираш това?

— Да. Опитвам се.

— Сигурна съм, че ще се справиш. — Джил докосна лицето му в мрака. — Не те критикувам, скъпи. Просто отбелязвам. — След минута каза: — Ако се качиш горе, мога да те разтрия.

Дълбока въздишка.

— Може би ще помогне.

— Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да се свиваш на дивана цяла нощ.

Питър въздъхна отново.

— Права си.

— Добре. — Джил го хвана за ръката и му помогна да стане. — Идвай тогава. Не искам да се сърдиш, но ще ти изключа алармата.