Джон Лескроарт
Фатална изневяра (26)

26

Бет тъкмо излезе от колата на подземния публичен паркинг в „Бъркли“, и телефонът й иззвъня. Обаждаше й се партньорът й — сънят явно не беше голям приоритет в живота му.

— Въобще няма да повярваш на това, което ще ти кажа, още по-малко пък ще ти хареса — каза той. — Тереза Болейн се е самоубила току-що.

— Ебаваш ме. — Бет усети как краката й омаляват и бързо се подпря на колата си. — Казвай по-бързо.

Айк изпълни нареждането, а тя се опита да се нагласи към тази алтернативна реалност. Партньорът й продължаваше да говори:

— … сигурно сега ще е по-лесно да вземем заповед и да претърсим апартамента й, за да видим дали има скрито оръжие или нещо подобно…

— Странно е, че го споменаваш.

— Кое?

Бет му разказа и за своите открития.

— … затова съм в „Бъркли“ в момента.

— Без заповед? Ще ти трябва такава, Бет.

— Благодаря ти, че ми напомни, тате. Обадила съм се в службата, работят по въпроса. Междувременно дойдох, за да видя дали ще успея да намеря оръжието на Ерик. Той казва, че е било откраднато, но това никак не ми се струва правдоподобно. Може да се държа цинично, но искам да се уверя, че не е под леглото му. Не разполагаме с куршум, с който да го сравним, но мисля, че ще е чудесно, ако намерим мистериозно изчезналия пистолет, особено ако нашето момче е излъгало за частта с изчезването.

— Значи имаш намерение да потърсиш оръжието и…?

— Да разговарям със съквартиранта на Ерик, преди Ерик да му се обади и да го инструктира какво да говори.

— Кой е съквартирантът?

— Не знам, но имам намерение да разбера.

— Смяташ, че не е била Тереза? Кой тогава е убил Аш?

— Не знам дали е била тя, но мнението ми е, че не го е извършила.

— Питам просто от любопитство: защо така мислиш? Тя е перфектният кандидат. Разбрала е, че Питър има безброй афери, и в изблик на ревност и гняв го е убила.

— Изблик на ревност и гняв, така ли?

— Независимо дали ти харесва, или не — отвърна Айк. — След като злината е сторена, се е опитвала да блъфира няколко дни, докато накрая вината не я е премазала и не се е хвърлила прел трамвая.

— Може би си прав или просто е изгубила любовта на живота си и е нямала за какво повече да живее. Което ми се струва по-правдоподобният вариант. Тя е мила и наивна жена, която е била сляпа за много от нещата в света.

— Ами ако е разбрала, че Аш е предал доверието й?

— Щеше да се самоубие, нямаше да убие него, не мислиш ли? Не казвам, че теорията ти е невъзможна, Айк. Просто не мога да си я представя като убиец на когото и да било, камо ли на човека, когото обича. Дори да е предал доверието й.

— Кой тогава?

— Това е въпросът. Може би Ерик. Което може да означава, че в крайна сметка не е никоя от женските връзки на Питър. Той е кисело, разгневено хлапе с основателна причина. Призна си, че си е купил нелегален пистолет от улицата. Определено е обмислял извършването на убийство. От друга страна, ако алибито му бъде доказано…

* * *

Бет беше наясно, че разходката и до „Бъркли“ си беше чист изстрел на сляпо. Не знаеше името на съквартиранта на Ерик и дали щеше да е в стаята им. Също така не знаеше какви са охранителните мерки в студентския кампус.

Чудеше се дали охраната щеше да й позволи дори да говори с някого от обитателите на общежитието. Често при изпълнението на подобна задача в Сан Франциско срещаше сериозна съпротива, както и открита враждебност и бюрократично протакане. Нямаше причина да мисли, че нещата тук ще са по-различни, но (може би заради обяда с Алън) смяташе, че днес е един хубав ден за кармата й, следобедът й беше свободен, а и нямаше какво да губи. Решена беше да даде шанс на бога на късмета да си изиграе ролята.

Все пак, както обясни и на Айк, беше помолила лейтенанта да поиска заповед. Очакваше да й се обадят всеки момент и да й кажат, че съдията я е подписал.

Както се оказа, „охранителят“ колежанче, което работеше като доброволец в Общежитие 1 — беше впечатлен и респектиран от документите й. В крайна сметка Бет беше истински инспектор от отдел „Убийства“ на Сан Франциско и работеше по случай, за който младежът беше прочел по-рано през седмицата. Той беше доволен, че успя да й помогне, като й каже името на съквартиранта на Ерик — Джон Чънг. Набра номера за спешни случаи на Чънг и вдигна палци към Бет, когато някой вдигна. След няколко разменени думи стана ясно, че младежът е горе и учи. Охранителят му обясни, че долу го чака инспектор от полицията на Сан Франциско, който желае да разговаря с него.

След по-малко от минута Чънг излезе от асансьора като експлозия и попита обезпокоен:

— Ти ли си ченгето? Не ми вдигат. Кажи ми, че не се е случило нещо с родителите ми.

— Сигурна съм, че родителите ти са добре — отвърна Бет. — Не съм тук заради тях. Съжалявам, ако съм те стреснала. Трябваше веднага да спомена за какво идвам. Нуждая се от малко информация относно съквартиранта ти.

Чънг въздъхна, сложи ръка на сърцето си и дари Бет с глуповата усмивка.

— Уха. Подобно нещо те събужда на секундата.

— Спеше ли?

— По-скоро дремех. Така се случва в топла стая, след като се наобядваш. Значи става въпрос за бащата на Ерик?

— Да, опасявам се, че съм тук заради него. Първото нещо, което искам да те попитам, е дали си виждал пистолета на Ерик?

— Уха, господи! Смяташ, че Ерик е убил баща си. Не мога да повярвам, че дори го казваш. Не, той няма пистолет. Никога не съм виждал такъв. Никога не е говорил за такъв. Тотално си сбъркала човека.

— Доколко си сигурен?

— Полицай, цялата ни стая е около три квадрата. Знам абсолютно всичко, което двамата притежаваме. Ако имаше пистолет, щях да го видя и да вдигна огромна олелия, защото могат да ни изключат заради това.

— Добре, да поговорим за бащата на Ерик. Кога разбра за него?

Чънг помисли за момент.

— Мисля, че беше миналата сряда. Майката на Ерик се обади. Двамата бяхме в стаята ни.

— Как го прие той?

— Бих казал, че се държа странно.

— Как така странно?

— Имам предвид, че в началото се пречупи. Започна да плаче, нали се сещаш, да хлипа дори. Но след това — малко по-късно, след като затвори телефона, приличаше на човек, който е доволен от случилото се. Облекчен, да не кажа радостен. Като че ли изпитваше щастие. Което си беше малко плашещо. Имам предвид, че баща му беше мъртъв. Независимо от обстоятелствата подобни новини те сриват, нали така? Дори да си имал проблеми с него. При Ерик не беше така, имах чувството, че след като свикна с идеята, настроението му се приповдигна. Сметнах, че е странно. Имам предвид, че повечето от хората тук се преструват, че не харесват родителите си, и може би наистина е така, но от реакцията на Ерик осъзнах, че наистина мрази баща си. Не мога да кажа, че го виня, все пак той ги заряза просто ей така. Това е доста гадно. Вероятно е бил копеле и половина. Все пак е трудно да повярвам, че някой го е убил, още повече собственият му син.

Изведнъж младежът осъзна, че осигурява информация на полицай от отдел „Убийства“. Направи крачка назад.

— Не си тук заради…? Не мислиш наистина, че го е сторил Ерик, нали?

Бет го удостои със стандартния полицейски отговор:

— Все още нищо не мисля. Просто задавам въпроси. Интересувам се по кое време се прибра Ерик миналия понеделник вечерта. Ако ще ти помогне по някакъв начин, била е вечерта, в която е ходил на гости на майка си, за да вечеря с нея.

— Разбира се. Спомням си я. Миналия понеделник ли беше?

— Да.

Чънг помисли малко и отговори:

— Не се прибра много късно. Дванадесет и половина, един, някъде там.

— Ти в колко се прибра в стаята?

— Бях в нея през цялата нощ. Имахме доста оспорвана игра на карти, която като че ли продължи цяла вечност. Свършихме около полунощ. Ерик се появи половин час, след като останалите си тръгнаха.

— Дванадесет и тридесет?

— Някъде там. Може да е било малко по-късно.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, да.

— По скалата от едно до десет?

Младежът помисли за момент.

Знам, че играхме на карти в понеделник вечерта. Така че мога да заявя, че е десет.

Това беше втората опашата лъжа, която Ерик й беше казал, помисли си Бет. Две големи, наистина важни лъжи.

— Благодаря ти, Джон. Много ми помогна.

— Надявам се да не съм причинил някакви неприятности на Ерик.

Телефонът на Бет иззвъня. Беше лейтенантът, за да й каже, че заповедта е подписана и има зелена светлина да действа.

Тя затвори и обясни на съквартиранта на Ерик, че в следващите час или два ще бъде в стаята му. Въпреки уверенията му, че няма никакъв скрит пистолет там, след като беше получила заповед, имаше намерение да се увери сама дали е така.

— Наистина ли смяташ, че може да го е извършил той? — попита Чънг.

— Нищо не смятам — отвърна Бет. — Просто търся улики.

— Може ли да си взема домашното, върху което работех?

— Само ако дойда с теб и проверя онова, което ще вземеш със себе си. Такива са правилата. Имаш ли проблем с тях?

— Никакъв.

— Добре, нека говоря с охранителя ви и след това ще се качим.