Джон Лескроарт
Фатална изневяра (14)

14

Бет беше на бюрото си в службата. Девет часът минаваше и Айк беше звъннал, за да я предупреди, че ще закъснее. Шестгодишната му дъщеря Хедър имаше 39 градуса температура, затова той каза на Бет, че може да не се появи скоро в отдела. Отговори му да не се притеснява и че ще се справи без него. Прекрати разговора, но телефонът й звънна отново, тя вдигна и чу дълбок мъжки глас:

— Ало? Сержант Бет Тъли ли е на телефона?

— Говори инспектор Тъли.

— Инспектор Тъли, обажда се Алън Шоу. Не знам дали ме помните, но…

— Помня ви, господин Шоу. Как мога да ви помогна?

— Не става въпрос за мен, а за сестра ми, Лори. Не знам дали си спомняте, но тя…

— Господин Шоу. За втори път се съмнявате в паметта ми. Какво ще кажете да пропуснем тази част и да ме запознаете със същественото, а ако има нещо, което не помня, ще ви попитам и вие ще ми отговорите. Какъв е проблемът със сестра ви?

— Мисля, че умира. Анорексията, с която се бореше…

— Това, господин Шоу, не си го спомням. Наистина беше прекалено слаба, но тогава това не ми се стори основният й проблем.

— Е, сега е. Убийството на Франк Риналди беше голям удар за нея, но те мислят — лекарите, които работят с нея, че скорошната терористична атака вероятно я е бутнала от ръба, на който се е намирала. Посттравматичното й разстройство се е влошило през последните две седмици. Тъкмо се върна от клиниката, където успя да качи няколко килограма и да се посъвземе, но като се прибра… както и да е, историята е доста дълга, с две думи, тя ме отряза, когато исках да я видя и да проверя как е, докато накрая не издържах и я посетих в дома й преди два дни. Тя… — гласът на мъжа като че ли се изгуби, но бързо се възвърна. — Тя е много зле, инспектор Тъли. Едва се движи. Прилича на скелет. Казах й, че трябва да се върне обратно в клиниката и да започне да яде по график, но тя ми отговори, че е приключила с това. Най-плашещото е, че според мен е забравила как да яде, и тялото й просто се предава.

— Много съжалявам да чуя всичко това — отвърна Бет. Тя много ясно си спомняше нощта, в която двамата с Алън — господин Шоу — утешаваха Лори Шоу след убийството на любовника й Франк Риналди, но не съм сигурна какво искате да направя.

— Нали мога да мина на „ти“? В интерес на истината, и аз не знам, но ми свършиха вариантите. Наясно съм, че наистина ти пукаше за нея…

— Така е. Още ми пука.

— Е, добре. Разчитам на това. Имам предвид… онова, което искам да кажа, може да ти прозвучи малко странно — на мен поне ми е странно ей така да ти се обадя, след като не направих нищо последния път.

— Последния път?

— Помниш ли, че имахме среща?

— Да продължим с презумпцията, че помня всичко, става ли?

— Добре. Когато дойдох до вас, ти не беше там.

— Идвал си до нас?

— Имахме среща. Помислих си, че просто искаш да ме разкараш.

Бет стисна толкова силно телефона, че пръстите й побеляха.

По време на лечението си беше мислила много пъти за Алън, но тъй като дните минаваха, а той не се обади, нито се опита да се свърже с нея, го беше отписала.

Мъжът продължи:

— На следващия ден осъзнах, че навярно си била извикана на работа заради терористичната атака, затова реших да ти оставя малко пространство. Но това пространство ставаше все по-голямо и по-голямо и след цели два месеца не успях да събера достатъчно кураж, за да ти се обадя. Струваше ми се прекалено неловко, сякаш се опитвах да се бутам в живота ти, когато ти имаш много по-важни неща за правене. Трябваше просто да вдигна телефона, но така и не го направих. Съжалявам за това.

— Всичко е минало, Алън. Няма значение. Важен е само настоящият момент.

— Сега не става въпрос за мен или за теб и мен. Става въпрос за Лори. Не знам към кого другиго да се обърна. На мен ми се струва, че сестра ми се е предала. Не знам какво да правя с нея, но се страхувам, че ако не измисля нещо бързо, тя ще умре. Във всеки случай смятам, че можеш да й помогнеш много повече, отколкото аз самият. Поне има шанс да те послуша.

Бет не знаеше дали това наистина е така, но не мислеше, че може да пренебрегне отчаяната молба на Алън.

— На същото място ли живее? — попита тя. — Тази сутрин имам малко свободно време, мога да се отбия до тях и да поговорим. Сигурен ли си, че ще е там?

— Въпросът е дали ще успее да стигне до вратата, за да ти отвори.

— Ще й дам достатъчно време.

* * *

Хапещият студ не пускаше града от хватката си.

Бет стоеше на слънце на тротоара на „Грийн стрийт“ и чакаше Лори да й отвори вратата. Не носеше ръкавици и след като позвъни, подпря бастуна на бедрото си и духна три пъти в дланите си. Ако Алън не я беше предупредил, че сестра му може да отговори бавно, вероятно вече щеше да натиска звънците на другите живеещи, за да я пуснат в сградата и да отиде да почука на вратата на Лори. От интеркома най-накрая се разнесе слабият глас на младата жена.

— Ало?

— Лори. Бет Тъпи е. Сержант Тъли. Чудех се дали можеш да ми отделиш няколко минути?

Не последва отговор за две-три секунди, след което се разнесе вялото:

— За какво?

— Брат ти каза, че може да имаш нужда от малко компания.

— Алън ти се е обадил?

— Тази сутрин.

— Той просто… — Бет чу жената да въздиша. — О, добре.

Чу се жужене, вратата изщрака и инспекторката влезе в сградата.

* * *

Лори отвори вратата боса. Бет смяташе, че се е подготвила за онова, което щеше да види, но бързо осъзна, че се е лъгала. Алън определено беше подценил състоянието на сестра си. Китките, ръцете и краката й бяха само кокали, както и вратът и лицето й. Косата й, която все още беше дълга, беше изтъняла драстично и като че ли скоро не се беше срещала с четката. Под очите и по челюстта й имаше подутини и жълтеникави петна.

Бет се изуми от гледката и явно не успя да прикрие реакцията си, защото Лори каза:

— Знам, че не изглеждам много добре, но се опитвам да преодолея всичко това. Не е толкова сериозно, колкото си мисли Алън. Искаш ли да влезеш?

— Разбира се.

Лори се отдръпна назад, след което се обърна и тръгна тромаво, сякаш бедрата й не работеха правилно. Горнището на пижамата й на орхидеи висеше като на закачалка на раменете й. Когато стигна до края на коридора, се отдръпна на една страна и веднага след като Бет се изравни с нея, попита:

— Какво се е случило с теб? Бастунът? Последния път нямаше бастун, нали?

— Не. Нова придобивка е. — Инспекторката се разположи на най-близкия стол. — Кратката версия е, че бях във Фери Билдинг по време на терористичната атака.

— Шегуваш се. Била си там?

Бет кимна.

— Бях една от късметлийките, както се оказа по-късно. Много хора пострадаха по-зле.

— Да, така е. Знам, но просто… не съм подозирала, че някой, когото познавам, е бил там. Сигурно с било ужасно.

— Много. Но най-вече беше странно и изключително неочаквано. Оттогава не ми е добре, когато отида на някое публично място.

— Разбирам те. Въобще не знам дали ще мога да изляза навън.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо се страхуваш да излезеш навън? Не искаш ли да си сред хора? Да се срещаш с приятели?

— Не, не се страхувам да изляза. — Лори сви рамене. — Просто не виждам смисъл да го правя.

— Защо?

— Сещаш се. Защо да излизам, защо да правя разни неща? Имам предвид, че случилото се с Франк беше много лошо, но после онова във Фери Билдинг… хей, ти знаеш повече от мен. Била си там. Какъв е смисълът да ти пука за нещо, когато след миг всичко може да изчезне?

Бет погледна през задните прозорци, северната част на града се простираше през тях чак до брега.

— Лори — каза тя нежно, — яла ли си нещо наскоро?

Младата жена поклати раздразнено глава.

— Не бях гладна. Напоследък нямам голям апетит. Май от доста време е така. Не се опитвам да гладувам или нещо подобно, независимо какво си мисли Алън. Нямам анорексия. Но като започна да слушам лекции от рода на това колко много тялото ми иска да яде, и когато наистина го сторя, започвам да се чувствам като прасе.

— Съвсем не приличаш на такова, Лори, даже напротив.

Младата жена се засмя невесело.

— Не е така. Не и като започна да ям.

— Та ти не помниш последния път, в който си яла, нали?

— Бях в клиниката… Знам, че там ядох някаква супа. Винаги имаше супа. В интерес на истината, ми втръсна от нея. Но ядох достатъчно, за да достигна необходимото тегло, за да ме изпишат.

— Кога беше това? Кога беше изписана от клиниката?

— Преди четири дни.

— Не си яла оттогава, така ли?

— Не, не е оттогава. Хапнах оризови бисквити, когато се прибрах у дома, и мисля, че изядох повечето от тях. Както и малко кисело мляко. Така че не е вярно, че не съм хапвала нищо.

Бет стана на крака.

— Лори, имаш ли нещо против да поогледам в кухнята ти за малко? Алън се тревожеше, че може би нямаш достатъчно храна. Ще се почувствам по-добре, ако разгледам, и ако се нуждаеш от някакви продукти, мога да отида да ти напазарувам. Междувременно, знаеш ли дали имаш чай? Мога да пийна един и може би малко мед, докато проверявам шкафовете.

— Мисля, че имам. — Лори също стана. — Самата аз нямам нужда от нищо.

— Е, нека видим.

Младата жена сложи чайник с вода, а Бет отвори хладилника, който беше почти празен — имаше само две яйца, кетчуп, горчица, лют сос, соев сос, плесенясало парче чедър, четири малки кисели млека, половин буркан туршия и една глава лук в отделението за зеленчуци. Двата рафта над плота също бяха почти празни. Имаше пакет със спагети, който беше на една трета пълен, три пакета полуготови спагети, консерва с червено цвекло и две консерви риба тон.

— Знаеш ли започна Бет, — тези полуготови спагети изглеждат чудесно. Тази сутрин не успях да закуся. Когато водата за чая се стопли, можем да си забъркаме две купички с нея. Как ти звучи това?

Може би Бет си въобрази, но Лори обмисли предложението й за миг, преди да поклати глава.

— Наистина не съм гладна — отвърна тя, — но ти си направи. Може да си опитам една лъжица.

* * *

Когато спагетите станаха, Бет напълни две купички и бутна едната от тях заедно с вилица и лъжица към Лори.

— Разполагаш ли с личен съветник? — попита тя. — Някой, с когото можеш да поговориш, когато се почувстваш слаба или си в беда?

— Не. Имам предвид, че съществува като вариант. В онази клиника има много хора. Всичките са големи професионалисти. Мястото е добро, ако наистина си болен, ако наистина страдаш от недохранване. Аз нямам такъв проблем.

— Нямаш ли? Каква беше диагнозата им?

— Не, наистина нямам. Разбира се, смятат, че съм прекалено кльощава. Имам предвид, че затова въобще отидох там. Алън мислеше, че имам нужда от лечение и подобни неща. Ако знаеха как ям и колко бързо мога да напълнея, щяха да разберат, че няма от какво да се тревожат. Затова не се нуждая от личен съветник. Освен това услугите им никак не са евтини. Отидох в клиниката, за да може Алън да ми се махне от главата, но нямам нужда от подобно лечение. Добре съм си. — Лори се опита да се усмихне, но не успя и очите й заблестяха. — Добре, признавам си, че още не мога да се оправя от загубата на Франк. И случващото се в целия свят.

— Има ли някой, който идва да те види от време на време? — Бет посочи към купичката на масата. — Една хапка от това няма да те направи дебела, Лори. Можеш да бъдеш сигурна. Защо не хапнеш малко?

Младата жена вдигна лъжицата, топна я в бульона и я докосна до устните си, направи физиономия, когато сръбна едва от него и преглътна.

— Знам, че трябва да се виждам и с други хора — каза Лори и остави лъжицата. — Знам, че не бива така да лентяйствам. Знам, че трябва да излизам по-често. Но наистина не виждам смисъл да го правя. Все пак ти беше там по време на атаката, нали? Трябва да ме разбираш как се чувствам.

Бет нави малко спагети на вилицата си.

— Може би те разбирам донякъде. Но аз имам дъщеря си. Трябва да се грижа за нея.

— Аз нямам никого, за когото да се грижа.

— Какво ще кажеш за брат си?

— Алън? — Лори поклати глава. — Не ме разбирай погрешно, той е добър човек, но въобще няма нужда от мен. Аз съм бреме за него.

— Не останах с такова впечатление тази сутрин. Той наистина е загрижен за теб.

— Да, добре, сигурно си права. Но просто… не мога да ти го обясня.

Бет отново нави спагети на вилицата си и посочи с нея към купичката на Лори.

— Яденето ти ще изстине.

Младата жена въздъхна, взе си вилицата и нави малко спагети на нея. Този път не се намръщи, когато опита от храната. Наведе се над купичката си и отново нави спагети на вилицата си. Поднесе ги до устата си и затвори очи от удоволствие.

— Май съм била по-гладна, отколкото си мислех.

— Явно. — Бет нави още една вилица със спагети. — Какво ще правим с теб, Лори? Да те върна ли отново в клиниката? Все пак, ако погледнеш рационално на положението си, ще се съгласиш, че не можеш да продължаваш по същия начин. Искаш ли да умреш сама в апартамента си?

— Не мисля, че… — Младата жена млъкна, хвана се за главата и я поклати бавно.

Бет я притисна.

— Какво ще кажеш да се върна довечера и да хапнем двете? Мога да купя нещо по път, както и някои основни продукти, с които да заредим празните ти шкафове?

— Не трябва ли да се прибереш при дъщеря си?

— Мога да я взема с мен. Можем да си направим женска вечер. Двете ще си допаднете.

— Сигурна съм в това.

— Добре тогава. Разбрахме се.